Цветт на магията

— Те само лежаха по тресавищата и блатата, и се тъпчеха, и бълваха не огън, а смрад — каза Хран, излегнал се върху леглото. — Пък и не бяха много големи. Събираха дърва за огъня.

— Чувал съм, че са събирали съкровища — каза Двуцветко.

— И дърва. Ей — добави Хран и малко се оживи, — забеляза ли всички онези стаи, през които ни преведоха? Сториха ми се доста внушителни. Има доста добри неща, пък и някои от гоблените сигурно струват цяло състояние. — Той замислено се почеса по брадичката. Шумът приличаше на таралеж, който си пробива път през прищип.

— Сега какво ще стане? — попита Двуцветко.

Хран завря пръст в ухото си и започна да го изследва разсеяно.

— О, предполагам, че след минута-две вратата ще се отвори широко, ще ме замъкнат на арената на някой храм, където ще се преборя може би с няколко гигантски паяка и с някой осмокрак роб от джунглите на Клеч, после ще спася някоя принцеса от сватбения олтар, ще избия някой и друг от пазачите, или каквото трябва там, след това момичето ще ми разкрие тайния изход, ще освободим няколко коня и ще избягаме със съкровището. — Хран кръстоса ръце под главата си и легнал така, се загледа в тавана, като си подсвиркваше тихичко.

— Всичко това? — попита Двуцветко.

— Както винаги.

Двуцветко седна на леглото си и се опита да помисли. Оказа се трудна работа, защото в съзнанието му плуваха само дракони.

Дракони!

Още от времето, когато беше двегодишно момченце, той бе запленен от образите на свирепите зверове в „Октариновата Книжка с Вълшебни Приказки“. Сестра му беше обяснила, че те не съществуват наистина, и той помнеше горчивото разочарование. Ако на света ги няма тези красиви създания, бе решил той, тогава той не е и наполовина такъв, какъвто трябва да бъде. А на всичко отгоре, по-късно го бяха дали за чирак на Деветте тръстики — Главният Счетоводител, който със сивия си мозък беше всичко онова, което драконите не са, и време за празни фантазии нямаше.

Но нещо не беше съвсем наред с тези дракони. Те бяха твърде малки и твърде хрисими, в сравнение с онези, които той виждаше във въображението си. Драконите би следвало да са големи и зелени, с остри нокти, екзотични, и да бълват огън… големи и зелени, с дълги, остри…

Нещо се размърда в крайчеца на полезрението му, в най-отдалечения, най-тъмния край на подземието. Щом обърна глава нататък, то изчезна, макар и да му се стори, че чува съвсем тих шум, шум, който би могъл да се дължи на дращенето с нокти по камък.

— Хран? — извика той.

От другото легло се чу хъркане.

Двуцветко лекичко се приближи до ъгъла и предпазливо заопипва камъните за таен тунел. В този момент вратата се отвори с трясък и се удари в стената. Половин дузина стражи се втурнаха през нея, подредиха се и се хвърлиха на колене. Оръжието им беше насочено изключително към Хран. Когато по-късно мислеше за това, Двуцветко се почувства много засегнат.

Хран продължаваше да хърка.

Една жена влезе с маршова стъпка в стаята. Не са много жените, които могат да маршируват убедително, но тя се справяше доста добре. Тя хвърли бегъл поглед на Двуцветко, горе-долу както някой поглежда част от мебелировката, и после съсредоточи вниманието си върху мъжа на леглото.

Беше облечена в също такава кожена броня, като на драконовите ездачи, но нейната беше доста по-къса. Тя, и величествената грива от кестеняво-червени коси, падаща до кръста й, бяха единствената й отстъпка пред онова, което даже и на Диска, минаваше за благоприличие. Освен това, лицето й беше замислено.

Хран изпухтя, обърна се и продължи да спи.

Много внимателно, сякаш държеше някакъв изключително деликатен инструмент, жената извади тънка, черна кама от колана си и замахва надолу.

Камата още не беше изминала и половината от пътя си, когато дясната ръка на Хран се премести толкова бързо, като че ли скочи от една точка в пространството в друга, без даже за миг да е заемала въздуха между тях. Тъпо шляпна и се сключи около китката на жената. Другата му ръка трескаво се опитваше да напипа сабята, която вече не беше там…

Хран се събуди.

— Гнгх? — попита той като погледна към жената, озадачено сбърчил вежди. После съзря стрелците.

— Пусни ме — каза жената със спокоен, тих и остър като бръснач глас. Хран бавно отпусна ръка.

Тя направи крачка назад, разтривайки китката си и го гледаше приблизително така, както котка гледа миша дупка.

— И така — най-сетне проговори тя. — Ти преодоля първото изпитание. Как се казваш, варварино?

— Кого наричаш варварин? — озъби се Хран.

— Точно това искам да знам и аз.

Хран бавно преброи стрелците и направи проста сметка. Раменете му се отпуснаха.

— Аз съм Хран от Химерия. А ти?

— Лиеса — Повелителката на Дракони.

— Ти ли си господарката на това място?

— Това тепърва ще разберем. Имаш вид на „наемна сабя“, Хран от Химерия. Бих могла да те използвам… ако преминеш изпитанията, естествено. Те са три. Ти премина първото.

— Какви са другите… — Хран млъкна. Само устните му продължаваха да се движат беззвучно, пък после той реши да рискува, — две?

— Опасни.

— А възнаграждението?

— Заслужава си.

— Моля да ме извините — обади се Двуцветко.

— А ако не издържа изпитанията? — попита Хран, без въобще да му обърне внимание. Въздухът между Хран и Лиеса запращя от Дребни експлозии на сила, докато погледите им търсеха за какво да се уловят.

— Ако се беше провалил на първото изпитание, сега щеше да си мъртъв. Това може да се счита за общоприето наказание.

— Хм, чуй — започна Двуцветко. Лиеса му отдели секунда внимание и май наистина го видя за първи път.

— Махнете това оттук — спокойно каза тя и отново се обърна към Хран. Двама от стражите сложиха арбалетите си на гръб, сграбчиха Двуцветко за лактите и го вдигнаха от земята. И после пъргаво изскочиха през вратата.

— Ей — завика Двуцветко, докато те бързаха навън по коридора, — къде — (когато спряха пред една друга врата), — ми е — (докато отваряха вратата) — Багажа? — Приземи се върху нещо, което някога може и да е било слама. Вратата се затръшва, и последвалото ехо се прекъсваше само от затягането на резетата по нея.

В другата килия Хран само примигваше.

— Добре, какво е второто изпитание?

— Трябва да убиеш двамата ми братя. — Хран започна да осмисля чутото.

— Двамата едновременно, или един след друг?

— Последователно или едновременно — увери го тя.

— Какво?

— Просто ги убий! — остро каза тя.

— Добри воини са, нали?

— Прославени.

— И в замяна на всичко това…?

— Ще се ожениш за мен и ще станеш Господар на Уирмбърг.

Последва дълга пауза. Веждите на Хран се усукаха от пресмятането, на което не беше привикнал.

— Получавам теб и тази планина? — най-после попита той,

— Да — Тя го погледна право в очите, а устните й се изкривиха. — Възнаграждението си струва, уверявам те.

Хран погледна пръстените на ръката й. Камъните бяха огромни, а и бяха от невероятно редките синьо-млечни диаманти от глинените находища на Митос. Когато най-сетне успя да откъсне поглед от тях, видя, че Лиеса го гледа, побесняла от гняв.

— Такъв сметкаджия? — грубо и рязко извика тя. — Хран Варварина, който би влязъл безстрашно в устата даже и на Смърт?

Хран вдигна рамене.

— Естествено — каза той. — Единствената причина да влезеш в устата на Смърт е, за да откраднеш златните му зъби. — Той описа мощен кръг с едната си ръка и дървеното легло не й стигна. Тя се блъсна в стрелците и Хран весело я последва, като повали с удар един от тях, а на друг отне оръжието. Миг по-късно всичко бе свършило.

Лиеса не бе помръднала.

— Е и? — попита тя.

— Е и какво? — попита Хран, сред цялата тая сеч.

— Искаш да ме убиеш ли?

— Какво? О, не. Не, това е само, как да ти кажа, нещо като навик. Само за поддържане на формата. Та къде са тези твои братя? — Той се ухили.