Цветт на магията

Ринсуинд махна с ръка в засилващата се въздушна струя.

— Ашонаи — извика той. Думата се оформи пред него в хладен син пламък, който се сля с вятъра.

Той замахва и с другата си ръка, опиянен от ужаса и магията.

— Ебирис — напевно произнесе той. Звукът замръзна в трепкаща оранжева дума и увисна до предшественичката си.

— Уршоринг, Кванти. Питан. Н’гурад. Ферингомалее. — Думите лумнаха в разноцветни пламъци около него; той разпери ръце и се приготви да каже осмата, последна дума, която щеше да се появи в ослепителния цвят на октарината, и окончателно да потвърди магията. Неотменимо приближаващите се скали бяха забравени.

— … — започна той.

Нещо го удари и му изкара дъха, магията се пръсна и се задуши. Две ръце го сграбчиха здраво през кръста и целият свят се оттласна настрани, когато драконът се вдигна след дългото си спускане, а ноктите му за миг даже закачиха най-високите скали на зловонния под на Уирмбърг. Двуцветко се засмя победоносно.

— Хванах го!

И драконът, стигнал връхната точка на издигането си, се изви изящно, мързеливо плясна с криле и изхвърча през отвора на една пещера навън, в утринния въздух.

По пладне, на една голяма зелена поляна върху тучното плато, което представляваше върха на невъзможно балансираната Уирмбърг, драконите и ездачите им образуваха широк кръг. Зад тях имаше място за цяла тълпа слуги, роби и разни други, които се мъчеха да изкарат прехраната си тук, на покривана света, а сега наблюдаваха скупчените в центъра на тревистата арена фигури.

Групата се състоеше от няколко старши повелители на дракони, между които Лио!рт и брат му Лиартес. Първият още разтриваше краката си и леко гримасничеше от болка. Малко встрани стояха Лиеса и Хран, заедно с няколко от личните приближени на жената. Между двете крила стоеше Наследственият Пазител на Знанията на Уирмбърг.

— Както знаете — неуверено започна той, — ненапълно споминалия се Повелител на Уирмбърг, Грайха Първи, постави условието, че никой няма да го наследи, докато един от синовете му или, може би, дъщеря му, не се почувства достатъчно силен, за да предизвика и победи братята и/или сестра си в смъртна битка.

— Да, да, всички знаем това. Давай нататък — извика тънък заядлив глас някъде около него.

Пазителят на Знанията преглътна. Той не се бе примирил с това, че Господарят му не бе успял да умре както подобава. Мъртъв ли е старият мръсник или не? — чудеше се той.

— Не е сигурно — той трепереше, — дали е допустимо да хвърлиш предизвикателство чрез пълномощник…

— Сигурно е — отсече безплътният глас на Грайха. — Признак е на интелигентност. Хайде, не го размотавай цял ден.

— Предизвиквам ви на борба — каза Хран, втренчен в братята, — и двамата едновременно.

Лио!рт и Лиартес се спогледаха.

— Ще се биеш и с двама ни едновременно? — попита Лиартес — висок, жилав мъж с дълга черна коса.

— Аха.

— Но това е доста неравностойно, нали?

— Аха. Превъзхождам ви едно към две.

Лио!рт се намръщи.

— Ах, ти, надут варварино…

— Това е достатъчно! — изръмжа Хран. — Аз ще ви…

Пазителят на Знанията протегна една ръка със сини вени, за да го възпре.

— Забранено е да се биете върху Земята на Убийството, — каза той и спря, за да осмисли казаното. — Все едно, знаете какво искам да кажа — после се предаде, рискува и допълни: — Като предизвикани страни, господарите ми Лио!рт и Лиартес имат право да изберат оръжието.

— Дракони — в един глас извикаха те. Лиеса изсумтя.

— Драконите могат да бъдат използвани за нападение, следователно са оръжия — твърдо каза Лио!рт. — Ако не сте съгласни, можем да се бием и за това.

— Аха — потвърди брат му и кимна към Хран. Пазителят на Знанията усети един призрачен пръст да го ръга в гърдите.

— Стига си зяпал така с отворена уста — каза гробният глас на Грайха, — ами побързай!

Хран отстъпи назад и заклати глава.

— О, не, не — каза той. — Веднъж вече ми стига. По-добре да умра, отколкото да се бия върху едно от тези неща.

— Умри тогава — произнесе Пазителят на Знанията колкото можеше по-учтиво.

Лио!рт и Лиартес вече крачеха назад през торфа към мястото, където стояха слугите и чакаха с оседланите животни. Хран се обърна към Лиеса. Тя сви рамене.

— Няма ли да получа поне сабя? — изхленчи той. — Или поне нож?

— Не — каза тя. — Не го очаквах. — Изведнъж тя сякаш се смали, а цялата й напереност бе изчезнала. — Съжалявам.

— Ти ли съжаляваш?

— Да. Аз.

— Да, стори ми се, че те чух да го казваш.

— Не ме гледай така! Мога да ти измисля най-прекрасния дракон…

— Не!

Пазителят на Знанията се изсекна в една кърпичка, задържа малкото копринено парче плат високо за момент, и после го пусна на земята.

Шум от криле накара Хран да се завърти. Драконът на Лио!рт вече се носеше във въздуха и кръжеше към тях. Когато се спусна ниско над тревата, той избълва вълна пламък от устата си и обгори черна черта през полето, която се втурна към Хран.

В последния момент той бутна Лиеса настрани и в мига, когато се хвърли, за да потърси безопасност, почувства жестоката болка от изгорено по ръката си. От удара в земята Хран се завъртя, после отново тупна на крака, докато, обезумял от ужас, се оглеждаше наоколо за втория дракон. Той връхлетя странично и Хран бе принуден да направи зле пресметнат скок от място, за да избегне пламъка. Когато прелетя край него, опашката на дракона го шибна и отпечата парещия си удар върху челото му. Той скочи на драка и затръска глава, за да разсее търкалящите се около него звезди. Усещаше как болката раздира нещастния му съсипан гръб.

Лио!рт се приближи за повторна атака, но този път по-бавно, тъй като огромният мъж се бе оказал неочаквано пъргав. Разстоянието до земята все повече се скъсяваше и той видя как варваринът стои неподвижно като закован, с издути гърди и свободно отпуснал ръце край тялото си. Лесна мишена.

Когато драконът му се понесе назад, Лио!рт обърна глава в очакване да види една ужасно голяма купчина пепел.

Но там нямаше нищо. Озадачен, Лио!рт обърна назад.

Пред погледа му се изпречи Хран — с една ръка той се надигаше иззад раменните плочи на дракона, а с другата тупаше пламтящата си коса. Ръката на Лио!рт се хвърли към камата, но болката бе изострила и без това отличните рефлекси на Хран до краен предел. Един удар (с опакото на ръката) се заби в китката на драконовия повелител и запрати камата му към земята, а още един яко го перна в брадата.

Драконът, сега под тежестта на двама души, беше само на няколко стъпки над тревата. Това се оказа истински късмет, защото в мига, в който Лио!рт изгуби съзнание, драконът престана да съществува.

Лиеса се втурна по тревата и помогна на Хран да се вдигне на крака. Той запримигва срещу нея.

— Какво стана? Какво стана? — с хриптящ глас попита той.

— Беше наистина фантастично! — възкликна тя. — Начинът, по който се преметна презглава във въздуха и всичко останало!

— Аха, и все пак, какво стана?

— Доста трудно е да се обясни…

Хран се вгледа в небето. Лиартес, далеч по-предпазливият от двамата братя, кръжеше високо над тях.

— Добре, имаш около десет секунди да опиташ — каза той.

— Драконите…

— Е, и?

— Те са въображаеми.

— Искаш да кажеш, че са като всички тези въображаеми изгаряния по ръката ми ли?

— Да. Не! — тя силно тръсна глава. — Ще трябва да ти обясня по-късно.

— Чудесно, стига да намериш наистина добър начин — грубо отговори Хран. Той вдигна поглед към Лиартес, който започваше вече да се спуска с широки махове на крилете.

— Чуй само това! Ако брат ми е в безсъзнание, драконът му не може да съществува, не може да стигне до…

— Бягай! — изкрещя Хран. Той я отхвърли от себе си и се просна по очи на земята в мига, в който драконът на Лиартес прогърмя край тях и остави още една димяща ивица през тревата след себе си.