Бараяр

— Милото ми момиче. — Тревожната му усмивка ставаше все по-напрегната. — Значи така. Само плодът да беше момиче… или дори втори син… можехме да си позволим да задоволим твоите разбираеми, дори похвални майчински емоции. Но това нещо, ако оживее, някой ден ще стане граф Воркосиган. Не можем да си позволим един уродлив граф Воркосиган. — Той се отпусна на мястото си, сякаш бе направил някакво убедително изказване.

Корделия сбърчи вежди.

— Кои са тези „ние“?

— Родът Воркосиган. Ние сме един от най-старите велики родове на Бараяр. Навярно никога не сме били най-богатите, и рядко — най-силните, но това, което ни е липсвало по отношение на богатство, сме компенсирали с чест. Девет поколения бойци на Вор. Това би бил ужасен край след девет поколения, не разбираш ли?

— Родът Воркосиган в този момент се състои от двама души — вие и Арал — отбеляза Корделия, едновременно развеселена и объркана. — А графовете Воркосиган са стигали до ужасен край и по време на вашата история. Били сте взривявани, застрелвани, умирали сте от глад, от удавяне, били сте горени живи, обезглавявани, умирали сте от болести и сте обезумявали. Не сте умирали единствено в леглото си. Мислех си, че ужасите са ваш приоритет.

Той й отвърна с болезнена усмивка.

— Но никога не сме били мутанти.

— Според мен трябва отново да поговорите с Вааген. Той характеризира уврежданията на плода като тератогенни, а не като генетични, ако съм го разбрала правилно.

— Но хората ще си мислят, че е мутант.

— Да не би, но дяволите, да се интересувате какво си мисли някакъв невеж прол?

— Другите от класата Вор, скъпа.

— Вор, прол, те са еднакво невежи, уверявам ви.

Ръцете му потръпнаха. Той отвори уста, после пак я затвори, намръщи се и каза по-остро:

— Един граф Воркосиган никога не е бил експериментално лабораторно животно.

— И това ще стане. Той служи на Бараяр още преди да се е родил. Не е лошо начало за един живот, посветен на честта. — Навярно в края на краищата от това щеше да излезе нещо добро, щеше да се придобие някакво ново знание. И ако не можеше да помогне на тях, може би щеше да облекчи мъката на други родители.

Пьотър рязко вирна глава.

— За всички, вие, бетанците, изглеждате нежни, но имате някаква ужасно студенокръвна жилка.

— Рационална жилка, сър. Рационалността има своите достойнства. И вие, бараярците, понякога трябвала се опитвате да бъдете такива. — Тя прехапа език. — Но струва ми се, отиваме прекалено далеч, сър. Все още предстоят твърде много о… — „опасности“, — трудности. Прехвърлянето на плацента в толкова напреднала бременност е доста трудно дори за галактиците. Признавам, иска ми се да разполагахме с време, за да повикаме по-опитен хирург отвън. Но не разполагаме.

— Да… да… то може и да умре, права си. Не е необходимо да… но се страхувам и за теб, момичето ми. Струва ли си?

Струваше ли си какво? Откъде можеше да знае? Дробовете й горяха. Тя му се усмихна уморено и поклати глава, което предизвика болезнена напрегнатост в слепоочията и врата й.

— Татко — разнесе се стържещ глас откъм вратата. Там се беше облегнал Арал, облечен в зелената си пижама, и с преносим кислороден апарат, прикрепен към носа му. Откога беше стоял там? — Мисля, че Корделия има нужда от почивка.

Очите им се срещнаха над Пьотър. „Бъди благословен, любов моя…“

— Да, разбира се — изправи се граф Пьотър. — Съжалявам, ти си напълно прав. — Той стисна ръката на Корделия за пореден път — силно, със сухата си старческа ръка. — Поспи. После ще можеш да разсъждаваш по-ясно.

— Татко!

— И ти не трябва да ставаш, нали? — каза Пьотър, излизайки от стаята. — Върви и си лягай, момчето ми… — понесе се гласът му по коридора.

Арал се върна след като граф Пьотър най-после си беше тръгнал.

— Безпокоеше ли те татко? — попита той мрачно. Тя протегна ръка към него и той приседна до нея. Корделия премести главата си от възглавницата в скута му, допряла буза до мускулестия крак през тънката пижама. Той я погали по косата.

— Не повече от обикновено — въздъхна тя.

— Страхувах се да не те разстройва.

— Не че не съм разстроена и така. Просто съм прекалено уморена да тичам нагоре-надолу по коридора и да пищя.

— Охо. Значи все пак те е разстроил.

— Да. — Тя се поколеба. — В известен смисъл, той има право. Страхувах се толкова много и толкова дълго в очакване на удара — отнякъде, отникъде, отвсякъде. А после тази нощ… и най-лошото стана. Стана, но не е свършило. Иначе бих могла да спра, да се откажа. Но това ще продължава безкрайно. — Тя потри бузата си в пижамата му. — Съобщи ли ти нещо ново Илян? Стори ми се, че чух гласа му преди известно време.

Ръката му продължаваше да гали косата й.

— Приключил е с предварителния разпит на Евън Ворхалас. Сега прави обиск в стария арсенал, откъдето Евън е откраднал солтоксина. Оказва се, че Евън може и да не се е екипирал за случая така самостоятелно, както твърди. Оттам е изчезнал един завеждащ арсенала артилерийски майор — в самоволна отлъчка. Илян не е сигурен дали е бил ликвидиран, за да прочисти пътя на Евън, или всъщност му е помогнал и се е укрил.

— Може пък просто да се страхува. Ако е проявил немарливост.

— По-добре да се страхува. Ако му е бил съзнателен съучастник в това… — Пръстите му се свиха в косата й, той се усети, че я скубе, промълви „Извинявай“ и продължи да я милва. Корделия, която се чувстваше съвсем като ранено животно, се зарови още по-дълбоко в скута му, с ръка на коляното му.

— Що се отнася до татко — ако те разстройва пак, прати го при мен. Не трябва да се занимаваш с него. Казах му, че това е било твоето решение.

— Моето решение? — Ръката й беше отпусната, без да помръдва. — Не е ли наше решение?

Той се поколеба.

— Каквото и да решиш, ще те подкрепя.

— Но какво искаш ти? Кажи ми!

— Не споделям неговите страхове. Но… има нещо, което още не съм обсъждал с него, нито пък имам намерение да го правя. Следващото дете може да не дойде толкова лесно, колкото първото.

„Лесно? Наричаш това лесно?“

Той продължи:

— Един от по-малко известните странични ефекти на солтоксиновото натравяне е увреждането на тестикулите на микроравнище. Това може да намали оплодителната способност под точката, от която връщане няма. Или поне така ме предупреди лекарят.

— Глупости — каза Корделия. — Нуждаеш се само от които и да било две телесни клетки и репликатор. Само две клетки — от твоето кутре и от палеца на крака ми, ако това е всичко, което могат да изстържат от стените след следващата бомба — са достатъчни за възпроизвеждането на рода Воркосиган през следващия век. Можем да имаме колкото си искаме наследници. И те също.

— Но не и естествено. Не и без да напуснат Бараяр.

— Или да променят Бараяр. По дяволите. — Ръката му се отдръпна рязко от язвителния й тон. — Само да бях настояла да използваме репликатор още отначало, бебето нямаше да е изложено на никакъв риск. Знаех, че е по-безопасно, знаех, че има… — Гласът й пресекна.

— Шт-шт. Ех, ако не бях… приемал тази работа. Ако бях ви оставил в езерното имение Воркосиган. Ако бях простил на онзи идиот убиец Карл, за Бога. Ако бяхме спали в отделни стаи…

— Не! — стисна ръка на коляното му тя. — И отказвам да живея в някакво бомбоубежище през следващите петнайсет години. Арал, този свят трябва да се промени. Това е непоносимо. — „Ех, ако не бях дошла тук.“

Ако. Ако. Ако.

Операционната зала не бе съоръжена по галактическия стандарт, но поне изглеждаше чиста и светла. Отпуснала се на масата, Корделия обърна глава настрани, за да види колкото се може повече подробности. Лампи, монитори, операционната маса под нея, санитарят, проверяващ някаква бълбукаща банка с прозрачножълта течност…

За нея това не бе точката, от която няма връщане назад, а просто следващата логична стъпка.

Капитан Вааген и доктор Хенри стояха, облечени в стерилно облекло, и чакаха зад операционната маса. До тях бе поставен преносим маточен репликатор — контейнер от метал и пластмаса висок половин метър, с контролно табло и контакти. От двете му страни светеха зелена и кехлибареножълта лампичка. Почистен, стерилизиран, с презаредени банки хранителен разтвор и кислород, готов… Корделия го гледаше с дълбоко облекчение. Примитивната бараярска бременност в човекоподобен стил не бе нищо друго освен пълен неуспех на разума да надделее над емоцията. Тя бе искала да достави удоволствие, да се впише сред тях, да стане бараярка… „И сега детето ми плаща за това. Никога повече.“