Бараяр

— Не знам. Не знам. Но някой… някой е взимал тези решения, докато ние сме живели в блажено неведение и сме приемали света за даденост. Този някой също е бил само човек. Не по-добър и не по-лош от теб.

— Плашеща мисъл.

Тя въздъхна.

— Не можеш да избираш между едно или друго зло сляпо, само по силата на логиката. Единствената възможност е да се придържаш към някакъв сигурен принцип. Не мога да взема решение вместо теб. Но каквито и принципи да избереш, те ще те водят напред. И за благото на народа ти те трябва да бъдат последователни.

— Зная. Всъщност въпросът не беше за решението. Просто… бях малко потиснат. — Той се освободи от прегръдките й и отново стана. — Мили капитане, ако след петнайсет години съм все още нормален, сигурен съм, че заслугата ще е твоя.

Тя вдигна поглед към него.

— И какво е решението?

Болката в очите му бе достатъчен отговор.

— О, не — каза неволно тя, после преглътна това, което щеше да каже. „Всъщност просто се опитвах да говоря мъдро! Но нямах предвид това.“

— Не се ли досещаш? — попита нежно той, насочвайки се към вратата. — Пътят на Ецар е единственият, който може да ни отведе някъде. Значи все пак е истина — той управлява дори от гроба си.

Воркосиган стана и отиде в банята, за да се измие и преоблече.

— Но ти не си той — промълви Корделия в празната стая. — Не можеш ли да намериш свой собствен начин?

ОСМА ГЛАВА

След три седмици Воркосиган присъства на публичната екзекуция на Карл Ворхалас.

— Задължително ли е да отидеш? — попита го Корделия сутринта, докато той се обличаше, хладен и вглъбен в себе си. — Аз не трябва да бъда там, нали?

— За Бога, не, разбира се. Официално и аз не съм задължен да присъствам, но… трябва да отида. Сигурно разбираш защо.

— Всъщност… не, освен като някаква форма на самонаказание. Не съм сигурна, че можеш да си позволиш този лукс при твоята работа.

— Трябва да отида. Кучето се връща при това, което е повърнало, нали? Родителите му ще бъдат там, нали знаеш? И брат му.

— Какъв варварски обичай!

— Е, можем да разглеждаме престъплението като заболяване, подобно на вас, бетанците. Знаеш какво означава това. Ние поне убиваме човек чисто, изведнъж, а не парченце но парченце в продължение на години… Не знам.

— Как ще го… направят?

— Обезглавяване. Предполага се, че е най-безболезнено.

— Откъде знаят?

Смехът му бе напълно лишен от веселост.

— Много труден въпрос.

На тръгване не я прегърна. Върна се след два часа, мълчаливо поклати глава на плахото предложение да обядва, отказа някаква следобедна среща и се оттегли в библиотеката на граф Пьотър, където остана просто да гледа книгите, без да чете. Корделия отиде при него след малко, отпусна се на кушетката и търпеливо го почака да се върне при нея от далечното място, където се бе понесъл умът му.

— Момчето щеше да се държи храбро — каза той след едночасово мълчание. — Личеше си, че е подготвил предварително всеки свой жест. Но никой друг не спази сценария. Не издържа заради майка си… И като капак на всичко проклетият палач не уцели. Трябваше да удари три пъти, за да му отсече главата.

— Навремето сержант Ботари май се справи по-добре с джобното си ножче. — От сутринта Ворутиър я преследваше повече от обикновено.

— На сцената не й липсваше нищо, за да бъде ужасът пълен. Освен това майка му ме проклинаше, докато Евън и граф Ворхалас не я отведоха. — Гласът му се промени: — О, Корделия, това не може да е било правилното решение! И все пак… и все пак… нямаше друга възможност. Нали?

Той се приближи към нея и мълчаливо я прегърна. Изглеждаше като че ли всеки момент щеше да се разплаче и това я уплаши повече, отколкото ако очите му бяха останали сухи. Напрежението му постепенно изчезна.

— Предполагам, че е по-добре да се стегна и да се поразсея. Вортала има уговорена среща с министъра на земеделието, прекалено е важна, за да я пропусна, а и след нея има заседание на генералния щаб… — Обичайното му самообладание се беше възвърнало.

Същата вечер той лежа дълго буден до нея. Очите му бяха затворени, но тя разбираше по дишането му, че се преструва. Корделия не можа да измисли нито една успокоителна дума, която да не и се стори празна, затова запази мълчание. Навън започна да вали ситен дъжд. И изведнъж той каза:

— И преди съм виждал да умират хора. Нареждал съм да бъдат провеждани екзекуции, нареждал съм да бъдат провеждани сражения, извършил съм три чисти убийства и само по Божия и на сержант Ботари милост не извърших четвърто… Не знам защо точно това застана пред мен като стена. То ме спря, Корделия. А ако дръзна да не спра, всички ние ще загинем.

Тя се събуди в тъмнината от силен трясък и пое рязко въздух. Остър газ изгори дробовете, устата, ноздрите и очите й. Гаден вкус повдигна червата към гърлото й. До нея Воркосиган се събуди с проклятие.

— Солтоксинова газова граната! Не дишай, Корделия! — Той покри лицето й с възглавницата, силните му горещи ръце я прегърнаха и я издърпаха от леглото. В същия миг тя се оказа в коридора превита на две и изповръща червата си, докато той затръшваше вратата на спалнята зад тях.

По пода прозвучаха тичащи стъпки. Воркосиган извика:

— Назад! Солтоксинов газ! Изчистете пода 2! Извикайте Илян! — А после също се преви, закашля се и повърна. Нечии ръце ги забутаха към стълбите. Тя едва виждаше през силно сълзящите си очи.

В промеждутъка между спазмите Воркосиган успя да й каже:

— Ще донесат противоотрова… императорската резиденция… е по-близо от Имперската болница… веднага ще повикат Илян. Той ще се оправи. Сега под душа…

— Къде е прислужницата на миледи? Доведете прислуж…

След няколко мига я натикаха под душа в банята на долния етаж. Воркосиган беше с нея — тресеше се и едва се държеше на крака, но все пак се опитваше да й помогне.

— Започни да го измиваш от кожата си и продължавай, без да спираш. Само не спирай. Водата трябва да бъде студена.

— Ти също. Какво беше това? — Тя се закашля отново под водата, после започнаха да се мият един друг със сапуна.

— Измий си и устата… Солтоксин. Минаха петнайсет, шестнайсет години, откакто за последен път помирисах тази смрад, но никога няма да я забравя. Това е отровен газ. Военен. Подлежи на строг контрол. Как, но дяволите, някои е успял да се добере до него… Проклетата Служба за сигурност! Утре има да се мотаят наоколо като мухи без глави… твърде късно. — Лицето му беше зеленикавобяло под наболата през нощта брада.

— Вече съм малко по-добре — каза Корделия. — Гаденето ми мина. Не сме поели голяма доза, нали?

— Не. Но той действа бавно. Изобщо не е необходимо да поемаш голяма доза. Газът поразява главно меките тъкани — след час дробовете ти ще станат на желе, ако противоотровата не пристигне скоро.

Растящият в стомаха, сърцето и ума й страх я вцепени.

— Може ли да премине през плацентата?

Той мълча твърде дълго преди да й отговори:

— Не съм сигурен. Трябва да питаме лекар. Виждал съм ефекта му само върху младежи. — После го обзе нов пристъп на силна кашлица, който продължи безкрайно.

Една от прислужниците на граф Пьотър дойде, раздърпана и уплашена, за да помогне на Корделия. Влезе и един войник, за да докладва — говореше високо, за да надвика шума на течащата вода.

— Свързахме се с резиденцията, сър. Вече са пратили хора насам.

От гърлото, бронхите и дробовете на Корделия беше започнал да се отделя секрет с лош вкус. Тя се закашля и се опита да го изплюе.

— Някой да е виждал Дру?

— Струва ми се, че тръгна да гони убийците, миледи.

— Това не й е работа. По време на тревога тя трябва да бъде при Корделия — изръмжа Воркосиган. Говоренето предизвика нов пристъп на кашлица.

— По време на атаката тя беше долу, сър, с лейтенант Куделка. И двамата изскочиха през задната врата.