Бараяр

— Не успя да убиеш и жена ми — продължи напевно той. — Но уби сина ми. Мечтал ли си някога за такъв сладък реванш? Имаш го. Погледни очите й, Евън. Можеш да се удавиш в тези морскосиви очи. Аз ще ги гледам всеки ден през остатъка от живота си. Тъй че радвай се на отмъщението си, Евън. Опий се от него. Обгърни се в него по време на нощното бдение. То е цялото твое. Давам ти го. Що се отнася до мен, аз се натъпках догоре с него и избълвах червата си.

Погледът на Ворхалас мина край него и за пръв път се спря върху Корделия. Тя мислеше за детето в утробата си, за нежните му хрущялни кости, които навярно вече започваха да загниват, да се изкривяват, да се ронят, но не можеше да мрази Ворхалас, макар че за миг се опита. Имаше чувството, че с някакво друго зрение прониква в наранената му душа, както лекарите проникват в раненото тяло с диагностичните си апарати. Виждаше всичките му емоционални страдания, всички тумори на породения от тях гняв и преди всичко дълбоката рана от смъртта на брат му.

— Не му е доставило удоволствие, Евън — каза тя. — Ти какво очакваше от него? Помислял ли си за това?

— Малко човешка жалост — изръмжа той. — Той можеше да спаси Карл. Дори и тогава можеше. Отначало помислих, че е дошъл затова.

— О, Господи — каза Воркосиган. На лицето му се изписа страдание от мимолетното видение на проблесналата и угаснала надежда, предизвикано от тези думи. — Аз не играя театър с човешкия живот, Евън!

Ворхалас се скри зад омразата си като зад щит.

— Върви по дяволите!

Воркосиган въздъхна и се отдръпна от стената. Лекарят настоятелно им напомни, че ги очаква кола, за да ги отведе в Имперската военна болница.

— Отведи го, Илян. — каза уморено Воркосиган.

— Почакайте. — каза Корделия. — Трябва да разбера, трябва да го питам нещо.

Воркосиган я погледна намръщено.

— Това ли искахте да постигнете? Имам предвид, когато сте избрали точно това оръжие? И точно тази отрова?

Той отмести погледа си от нея.

— Това ми попадна в арсенала. Не мислех, че ще успеете да разпознаете газа и да получите антидота от Имперската болница…

— Свалихте от мен тежко бреме — промълви тя.

— Антидотът пристигна от императорската резиденция — поясни Воркосиган. — А това е само четвърт от разстоянието до болницата. В лазарета на императора имат всичко. Що се отнася до разпознаването на газа… Бях там, при потушаването на карианския бунт. Бях едва на твоята възраст или малко по-млад. Мирисът ми припомни всичко. Момчетата изхрачваха дробовете си в кръв… — Той сякаш потъна в себе си, в миналото.

— Не желаех специално вашата смърт. Просто вие бяхте на пътя ми, между мен и него — каза Ворхалас, без да гледа към закръгления й корем. — Не исках това. Исках да убия него. Дори не знаех, че спите в една стая. — Погледът му блуждаеше във всички посоки, освен в нейната. — Изобщо не съм искал да убивам вашето…

— Погледнете ме — изхриптя тя — и кажете думата силно.

— Бебе — прошепна той и внезапно избухна в ридания.

Воркосиган застана до нея и промълви:

— По-добре да не беше правила това… Напомня ми за брат му. Защо означавам смърт за това семейство?

— Още ли искаш да се радва на отмъщението си?

Той за миг долепи чело до рамото й.

— Не. Ти ни излекува от яростта ни, мили капитане. Но, оо… — Той изстена и посегна да погали корема й, но осъзнал, че са заобиколени от мълчаливи зрители, се изправи. — Утре сутрин искам подробен доклад, Илян. В болницата.

Хвана я под ръка и се обърнаха да последват лекаря. Корделия не знаеше дали Арал се опитва да помогне на нея, или на самия себе си.

В комплекса на Имперската военна болница я заобиколи цяла тълпа. Лекари, сестри, санитари, стражи. Още на влизане отделиха Арал от нея и това я накара да се почувства неспокойна и самотна в тълпата. Почти не им говореше — само празни любезности, автоматични като навиване на часовник. Искаше й се шокът да бе предизвикал безсъзнание, вцепенение, лудост, отхвърляща реалността, халюцинации, каквото и да е. Вместо това просто се чувстваше уморена.

Бебето мърдаше в нея, пърхаше, въртеше се. Очевидно тератогенният антидот бе отрова със забавено действие. Очевидно им бе отпуснато още малко време заедно и тя изливаше обичта си към него през кожата си, галейки бавно корема си с връхчетата на пръстите.

„Добре дошъл на Бараяр, сине мой, добре дошъл в земята на людоедите. Тази планета дори не изчаква обичайните осемнайсет-деветнайсет години, за да те изяде.“ Хищна планета.

Настаниха я в луксозна единична стая в крилото за високопоставени личности, спешно освободено само за тях. Корделия с облекчение разбра, че Воркосиган е в стаята точно срещу нейната. Вече облечен в зелена военна пижама, той дойде да я види веднага, щом я сложиха да си легне. Тя успя да му се усмихне, но не се опита да седне. Силата на гравитацията я теглеше към центъра на света. Противодействаха й единствено твърдостта на леглото, на сградата, на земната кора — у нея не бе останала и капчица воля за това.

Зад Арал вървеше разтревожен санитар.

— Помнете, сър, не се опитвайте да говорите много, докато докторът не ви даде лекарство за овлажняване на гърлото.

Сивкавата светлина на зората бледнееше в прозорците. Арал приседна на ръба на леглото, пое ръката и и я погали.

— Студена си, мили капитане — прошепна дрезгаво той.

Тя кимна. Боляха я гърдите, гърлото я дереше, синусите й горяха.

— Изобщо не трябваше да им позволявам да ме уговорят за тази работа — продължи той. — Толкова съжалявам…

— Аз също те уговарях. Ти се опита да ме предупредиш. Вината не е твоя. Така ти изглеждаше правилно. И е правилно.

Той поклати глава.

— Не говори. Това наранява тъканта на гласните струни.

Тя даде воля на едно безрадостно „Ха-ха!“ и постави пръст върху устните му, когато се опита да заговори отново. Воркосиган кимна, после се изправи и двамата останаха известно време вгледани един в друг. Той нежно отмести разрошената коса от лицето й и тя притисна успокоително широката му длан към бузата си. Прекъсна ги група лекари и санитари, които го отведоха, за да го подложат на лечение в собствената му стая.

— Скоро ще дойдем да се погрижим за вас, миледи — каза със злокобен глас главният лекар.

Върнаха се след малко, за да й направят гаргара с гадна розова течност, накараха я да диша в някакъв апарат и накрая излязоха с шум. Сестрата й донесе закуска, но Корделия не я докосна.

После отново влезе комисия от намръщени лекари. Докторът, който бе дошъл през нощта от императорската резиденция, сега бе облечен стегнато в цивилни дрехи. Личният й лекар бе следван от някакъв по-млад, чернокос мъж в униформата на Службата с капитански петлици на яката. Тя хвърли поглед към лицата им и се сети за Цербер.

Нейният лекар представи непознатия:

— Това е капитан Вааген от изследователското отделение на Имперската военна болница. Той е наш резидент-експерт по военните отрови.

— По изобретяването или по прочистването им, капитане? — попита Корделия.

— И по двете, миледи. — Беше застанал в агресивно-парадна поза.

Нейният лекар се усмихна насила.

— Милорд регентът ме помоли да ви информирам за графика на лечението и прочие. Опасявам се — прочисти гърлото си той, — че би било най-добре да насрочим аборта незабавно. Вече сте в прекалено напреднала бременност и за възстановяването ви е необходимо да ви освободим от физиологичното напрежение колкото е възможно по-скоро.

— Нищо ли не може да се направи? — попита тя безнадеждно, вече разбрала отговора по лицата им.

— Страхувам се, че не — каза тъжно лекарят.

Мъжът от императорската резиденция кимна утвърдително.

— Прегледах литературата — обади се неочаквано капитанът, като гледаше през прозореца, — и попаднах на един експеримент с калций. Наистина, получените резултати не са били особено окуражителни…

— Струва ми се, че се споразумяхме да не обсъждаме повече това — хвърли му свиреп поглед мъжът от резиденцията.