Бараяр

— Вааген, това е жестоко — каза нейният лекар. — Само събуждаш измамни надежди. Не можеш да превърнеш съпругата на регента в едно от своите нещастни опитни животни, само за да стреляш наслуки. Получи си своето разрешение за аутопсия от регента — спри дотук!

За миг светът й отново се преобърна с главата нагоре и тя се вгледа в лицето на човека, който беше предложил своя план. Познаваше този тип хора: те бяха полу на прав път, полусамовлюбени, постигаха половинчати успехи, хвърляха се от една мономания на друга като пчелички, опрашващи цветя, събираха малко плодове, но посяваха семена зад себе си. За него тя лично не означаваше нищо — само материал за написване на научен труд. Рискът, който поемаше тя, не ужасяваше въображението му — тя не бе личност, а болестно състояние. Корделия му се усмихна, бавно и безумно — той бе неин съюзник в лагера на врага.

— Приятно ми е, доктор Вааген. Какво ще кажете да напишете статия за един човешки живот?

Мъжът от резиденцията избухна в лаещ смях.

— Разкрит си, Вааген.

Той й се усмихна в отговор, удивен, че го е разбрала веднага.

— Разбирате, че не мога да ви гарантирам никакви резултати…

— Резултати! — прекъсна го другият лекар. — Боже мой, по-добре й обясни каква е представата ти за резултатите. Или пък й покажи снимките — не, недей да правиш това! Миледи — обърна се той към нея, — лечението, за което говори, е било експериментирано за последен път преди двайсет години. И е предизвикало нелечими увреждания на майките. А резултатите — най-добрият резултат, на които бихте могли да се надявате, е едно изкривено, сакато дете. Навярно още по-зле. Неописуемо по-зле.

— Като медуза — това е най-доброто описание — каза Вааген.

— Ти не си човек, Вааген — изръмжа нейният лекар.

— Жизнеспособна медуза ли, доктор Вааген? — попита съсредоточено Корделия.

— Мм. Може би — отвърна той, възпрян от гневните погледи на колегите си. — Но проблемът е какво става с майките, когато лечението се прилага in vitro.

— А не можете ли да го приложите in vivo? — зададе очевидния въпрос тя.

Вааген хвърли триумфиращ поглед към нейния лекар.

— Това определено би разкрило много възможности за опити, ако може да се уреди — промърмори той, вдигнал глава към тавана.

— In vivo? — попита озадачено мъжът от резиденцията. — Как?

— Какво „как“? — каза Корделия. — Тук някъде държите в килера седемнайсет ескобарски маточни репликатора, донесени след войната. — Тя се обърна възбудено към Вааген: — Случайно да познавате доктор Хенри?

Вааген кимна.

— Работили сме заедно.

— Тогава знаете всичко за тях!

— Ами, не съвсем всичко. Но… всъщност той ми съобщи, че са на разположение. Но нали разбирате, аз не съм гинеколог.

— Определено не сте — каза нейният лекар. — Миледи, този човек не е дори лекар. Само биохимик.

— Но вие сте гинеколог — подчерта тя. — Тъй че екипът е пълен. Доктор Хенри и, хм, капитан Вааген — за Пьотър Майлс, а вие — за прехвърлянето.

Той стисна устни и сведе поглед и тя разбра, че го е страх.

— Не мога да извърша прехвърлянето, миледи — каза той. — Не знам как. Никой на Бараяр не го е правил досега.

— И в такъв случай не го препоръчвате?

— Определено не. Вероятността за трайно увреждане… В края на краищата можете да опитате отново след няколко месеца, ако увреждането на меките тъкани не засегне и тестикулите… хм. Можете да опитате отново. Аз съм вашият лекар и това е сериозно обмисленото ми становище.

— Да, ако някой друг не убие междувременно Арал. Трябва да помня, че тук е Бараяр, където толкова много обичат смъртта, че погребват мъжете още докато агонизират. Искате ли да опитате с тази операция?

Той се отдръпна с достойнство.

— Не, миледи. И това е окончателно.

— Много добре. — Тя посочи с пръст към своя лекар. — Вие сте уволнен — и премести пръста си към Вааген, — а вие назначен. От този момент със случая се заемате вие. Разчитам на вас да намерите хирург — или студент но медицина, или конски доктор, или изобщо някой, който иска да опита. А после можете да експериментирате колкото си искате.

Вааген изглеждаше умерено триумфално, а нейният бивш лекар беше бесен.

— По-добре да видим какво ще каже милорд регентът, преди жена му да бъде отнесена от тази вълна на престъпно лъжлив оптимизъм.

Вааген изглеждаше вече не чак толкова триумфално.

— Веднага ли възнамерявате да отидете? — попита Корделия.

— Съжалявам, миледи — отвърна лекарят от резиденцията, — но струва ми се, че е най-добре да приключим с това незабавно. Не знаете репутацията на капитан Вааген. Съжалявам, че съм толкова откровен, Вааген, но ти си строител на въздушни кули и този път стигна прекалено далеч.

— Имате ли изследователски амбиции, капитан Вааген? — попита Корделия.

Той сви рамене, по-скоро объркан, отколкото обиден, и тя разбра, че думите на лекаря от резиденцията са поне наполовина верни. Корделия впи поглед във Вааген, желаейки да покори тялото му, ума и душата му, но особено ума му; чудеше се как най-добре да разпали въображението му в своя служба.

— Ако се справите успешно, ще получите цял институт. А вие можете да му кажете — тръсна глава тя към стаята на Арал, — че аз съм казала така.

Тримата се оттеглиха — единият смутен, другият гневен, а третият — обнадежден. Корделия се отпусна на леглото и посвири с уста беззвучна песничка. Пръстите й продължиха да галят корема й. Гравитацията вече не съществуваше.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Около обед тя най-сетне заспа и се събуди изгубила представа за времето. Погледна учудено светлината на следобедното слънце, която проникваше през прозореца на болничната стая. Сивият дъжд бе изчезнал. Тя докосна корема си и се обърна на другата страна, за да открие, че на леглото до нея седи граф Пьотър.

Беше облечен в провинциалните си дрехи — стари униформени панталони, семпла риза и яке — които носеше само в езерното имение Воркосиган. Сигурно беше пристигнал направо в Имперската болница. Тънките му устни й се усмихваха тревожно. Очите му бяха уморени и безпокойни.

— Мило момиче. Не трябва да се събуждаш заради мен.

— Няма нищо. — Тя премига, за да проясни погледа си — чувстваше се по-стара от стареца. — Има ли нещо за пиене?

Той припряно й наля чаша студена вода и я наблюдаваше, докато я изпи.

— Още?

— Достатъчно е. Видяхте ли вече Арал?

Графът я потупа по ръката.

— Вече говорих с него. Сега си почива. Съжалявам, Корделия.

— Не е чак толкова лошо, колкото се страхувахме отначало. Все още има шанс. Надежда. Каза ли ви Арал за маточния репликатор?

— Малко. Но плодът сигурно вече е увреден. Безвъзвратно увреден.

— Увреден, да. Но никой не знае до каква степен. Дори капитан Вааген.

— Да, срещнах се с него преди малко — намръщи се Пьотър. — Амбициозен тип. Парвеню.

— Бараяр има нужда от парвенюта в добрия смисъл на думата. От нови хора. От технологично-образовано поколение.

— О, да. Затова се борихме и робувахме. Те са абсолютно необходими. И го разбират, някои от тях. — Нотка на самоирония смекчи устата му. — Но тази операция, която предлагаш, това прехвърляне… не звучи много безопасно.

— На колонията Бета е нещо обикновено — сви рамене Корделия. „Но тук, разбира се, не сме на колонията Бета.“

— Но има нещо по-просто, по-разбираемо — скоро ще можеш да опиташ отново. Операцията може да ти загуби много време.

— Времето… не това се тревожа да загубя. — Беше напълно безсмислено. Тя губеше по 26.7 часа всеки бараярски ден. — Във всеки случай, нямам намерение да преживея отново това. Схващам уроците бързо, сър.

На лицето му трепна тревога.

— Ще промениш решението си, когато се почувстваш по-добре. А сега това, което наистина има значение в момента — разговарях с капитан Вааген. Изглежда не се съмнява, че са настъпили силни увреждания.

— Ами, да. Не се знае обаче дали може да бъде направено нещо.