Бараяр

— По дяволите! — промърмори Воркосиган. — И на него това не му е работа. — Усилието му пак беше наказано от раздираща кашлица. — Хванали ли са някого?

— Струва ми се, че да, сър. До стената в задната градина имаше някаква врява.

Постояха още няколко минути под водата, после някой извика:

— Лекарят от резиденцията пристигна, сър.

Прислужницата загърна Корделия с халат, Воркосиган се наметна с една хавлия и изръмжа на войника:

— Върви ми намери някакви дрехи, момче. — Гласът му скърцаше като чакъл.

Лекарят бе на средна възраст с щръкнала коса, облечен в панталони, горнище на пижама и пантофи; подреждаше медицинските си принадлежности в спалнята за гости. Извади от чантата си противогаз и нагласи към него кислородна маска, погледна закръгления корем на Корделия, после се обърна към Воркосиган.

— Милорд. Сигурен ли сте, че сте познали отровата?

— За съжаление, да. Беше солтоксин.

Лекарят наведе глава.

— Съжалявам, миледи.

— Мислите, че ще навреди на… — Тя се закашля от секрета.

— Млъкнете и й дайте маската — изръмжа Воркосиган.

Лекарят я нагласи на носа и устата й.

— Дишайте дълбоко. Вдишайте… издишайте. Продължавайте да издишвате. Сега поемете въздух. Задръжте го… — Газът-антидот имаше зеленикав цвят, беше по-студен, но предизвикваше гадене почти като отровния. Стомахът й се надигна, но в него не беше останало нищо за повръщане. Тя гледаше Воркосиган над маската си — той също я наблюдаваше и се опита да й се усмихне окуражително. Отровата сигурно му бе подействала: той ставаше по-сивкав и по-уморен с всяко следващо вдишване. Корделия беше сигурна, че е поел по-голяма доза от нея, така че свали маската и каза:

— Не е ли твой ред?

Лекарят пак я притисна до лицето й.

— Само още едно вдишване, миледи, за да се подсигурим. — Тя вдиша дълбоко и докторът прехвърли маската на лицето на Воркосиган. Очевидно той нямаше нужда от инструкция за използването й.

— Колко минути бяхте изложени на газа? — попита тревожно лекарят.

— Не съм сигурна. Някой да е обърнал внимание? Вие… — Беше забравила името на младия войник.

— Най-много петнайсет-двайсет минути, миледи.

Лекарят видимо се отпусна.

— Тогава всичко е наред. И двамата ще останете няколко дни в болницата. Ще уредя медицинския транспорт. Бил ли е някой друг изложен на газа? — попита той войника.

— Почакайте, докторе — каза Корделия. Той бе прибрал маската и противогаза и се беше насочил към вратата. — Какво ще причини този… солтоксин на бебето ми?

Той не я погледна в очите.

— Никой не може да каже. Никой не е оцелявал без незабавно лечение с антидот.

Корделия усети как сърцето й се разтуптява.

— Но лечението… — Съжалителният му поглед не й хареса и тя се обърна към Воркосиган: — Това значи ли… — Но млъкна, вледенена от изражението му: лицето му бе оловносиво под болката и растящия гняв, лице на непознат с очи на любим, които най-сетне срещнаха нейните.

— Вие й кажете — прошепна той на лекаря. — Аз не мога.

— Необходимо ли е да я опечаляваме…

— Сега. Да свършваме с това — отекна прегракнало гласът на Воркосиган.

— Проблемът е в противоотровата, миледи — каза докторът неохотно. — Тя е силен тератоген. Разрушава развитието на костите на зародиша. Вашите кости са развити, така че няма да ви повлияе, с изключение на завишена склонност към артрозни изменения, които могат да се лекуват… ако и когато се появят… — Корделия затвори очи.

— Трябва да видя онзи часови — прибави лекарят.

— Вървете, вървете — освободи го Воркосиган и той излезе през вратата покрай пристигналия с дрехите на лорда войник.

Корделия отвори очи и погледна Воркосиган.

— Изражението ти… — промълви той. — Това не е… Заплачи! Разгневи се! Направи нещо! — Гласът му се извиси до дрезгав вик. — Намрази ме поне!

— Не мога — прошепна в отговор тя. — Още не чувствам нищо. Може би утре. — Всяко вдишване я изгаряше.

Мърморейки проклятия, той навлече зелената си униформа.

— Аз поне мога да направя нещо.

Това бе лицето на непознатия. Думите отекваха кухо в паметта й. „Ако Смъртта носеше униформа, щеше да прилича точно на него.“

— Къде отиваш?

— Да видя какво е хванал Куделка. — Тя го последва през вратата. — Ти остани тук! — нареди той.

— Не.

Воркосиган се обърна и я погледна свирено, а тя му отвърна със също толкова яростен жест, сякаш отблъскваше саблен удар.

— Идвам с теб.

— Хайде тогава — обърна се рязко той и се отправи по стълбите към първия етаж. Стойката му издаваше мрачна ярост.

— Ти няма да убиеш никого пред мен — промълви тя гневно.

— Така ли? — промълви той. — Така ли?

Стъпките му бяха решителни, тупкането на голите му пети отекваше по каменните стълби.

В просторното преддверие цареше хаос — беше пълно с техни войници, с хора в ливреята на графа, лекари. Някакъв мъж или труп — Корделия не можеше да определи — в черната униформа на нощен страж беше проснат на мозаичната настилка, а до главата му беше клекнал лекар. И двамата бяха мокри от дъжда и опръскани с кал. Под тях се бе насъбрала кървава локва, подметките на лекаря джвакаха в нея.

Командир Илян, с проблясващи капчици дъжд в косата, току-що влизаше през предната врата заедно с един санитар.

— Уведомете ме веднага, щом пристигнат техниците с кирилианския детектор. Междувременно гонете всички от улицата. Милорд! — извика той, когато видя Воркосиган. — Слава Богу, че сте наред.

Воркосиган само изръмжа. Група мъже заобиколиха пленника, който бе опрял чело на стената. Беше вдигнал едната ръка над главата си, другата бе просната неподвижно отстрани под странен ъгъл. Наблизо стоеше Друшнакови, цялата мокра. От ръката й висеше блестящ метален арбалет, очевидно оръжието, с което бе изстреляна през прозореца им газовата граната. На лицето й имаше синкав белег, от носа й течеше кръв. Цялата й нощница също беше окървавена. Тук бе и Куделка, опрян на сабята си. Беше облечен в подгизнала кална униформа и нощни пантофи. Гледаше мрачно.

— Щях да го хвана — ръмжеше той, очевидно продължавайки започнал по-рано спор, — ако не беше дошла ти и не се беше развикала…

— А, сигурно! — озъби му се в отговор Друшнакови… — Ще ме прощаваш, ама не мисля така. Май той те бе хванал и те беше проснал на земята. Ако не бях забелязала краката му, докато прескачаше стената…

— Млъкнете! Тук е лорд Воркосиган! — изсъска им един от стражите. Заобиколилите пленника мъже се обърнаха и отстъпиха.

— Как се е промъкнал тук? — започна Воркосиган и замълча. Мъжът носеше черната униформа на Службата. — Дано не е от твоите хора, Илян! — Гласът му стържеше като камък в желязо.

— Милорд, трябваше да го хванем жив, за да го разпитаме — каза неспокойно Илян, полухипнотизиран от същия поглед, с който лордът бе накарал стражите да отстъпят. — Може да има и други заговорници. Вие не можете…

В този момент пленникът се обърна с лице към тях. Един от стражите пристъпи, за да го бутне обратно към стената, но Воркосиган му даде знак да се дръпне. Застанала зад мъжа си, Корделия не можеше да види изражението му, но убийственото напрежение в раменете му се бе отпуснало, а яростта, доловима преди в стойката му, бе изчезнала, оставяйки след себе си само страдание. Над лишената от отличителни знаци черна яка се виждаше лицето на Евън Ворхалас.

— О, не и двамата. — промълви Корделия.

Ворхалас се задъхваше от омраза.

— Копеле мръсно! Студенокръвно копеле! Седеше хладен като камък, докато отсичаха главата му. Нищо ли не почувства? Или ти е доставило удоволствие, милорд регенте? Тогава се заклех да ти отмъстя.

Настъпи продължително мълчание, после Воркосиган се наведе към него и протегна ръка, но не го докосна, а се подпря на стената до главата му.

— Не успя да ме убиеш, Евън — прошепна дрезгаво той.

Ворхалас се изхрачи в лицето му — слюнката беше кървава. Воркосиган дори не помръдне да я избърше.