Бараяр

Доктор Ритер, хирургът, беше висок и тъмнокос, със смугла кожа и дълги слаби пръсти. Корделия хареса пръстите му още в първия миг, щом ги видя. Толкова сигурни. Ритер и санитарят я наместиха на операционната маса и махнаха постелката отдолу й. Доктор Ритер й се усмихна успокояващо.

— Всичко е наред.

„Разбира се, че съм наред, та ние дори още не сме започнали“ — помисли си раздразнено Корделия. Доктор Ритер беше видимо нервен, но напрежението някак си свършваше до лактите му. Хирургът беше приятел на Вааген, който го беше привлякъл, след като прекараха заедно цял ден, преглеждайки списъка с по-опитните лекари, отказали да се заемат със случая.

Вааген беше обяснил на Корделия:

— Как наричате четири едри бандита с тояги в тъмна улица?

— Моля?

— Съдебен процес срещу ворски лорд, нарушил закона — изсмя се той. Хуморът на Вааген беше черен. Корделия би го прегърнала заради тези думи. Той бе единственият човек, позволил си да разкаже виц в нейно присъствие през последните три дни, и навярно най-рационалният и честен човек, когото бе срещала, откакто напусна колонията Бета. Беше щастлива, че е при нея.

Обърнаха я настрани и докоснаха гръбнака й с медицински зашеметител. Лек трепет и студените й стъпала внезапно се стоплиха, краката й се отпуснаха.

— Усещате ли това? — попита доктор Ритер.

— Кое?

— Добре. — Той кимна на санитаря и пак я обърнаха в старото положение. Санитарят разголи корема й и включи стерилизиращото поле. Хирургът я палпира, като наблюдаваше точното положение на бебето на холовизорните монитори.

— Сигурна ли сте, че не искате да спите по време на всичко това? — попита я за последен път доктор Ритер.

— Не. Искам да гледам. Раждам за пръв път. — „А може би и за последен.“

Той се усмихна.

— Смело момиче.

„Какво момиче, но дяволите, аз съм по-стара от теб.“ Тя усещаше, че доктор Ритер би предпочел да не го гледа.

Хирургът Ритер застана неподвижно, хвърляйки последен поглед наоколо, сякаш проверяваше мислено готовността на инструментите и хората. А също на волята и нервите.

— Хайде, Ритер, мой човек, да приключваме с това — каза Вааген, потропвайки нетърпеливо с пръсти. В гласа му преливаха странно нотки на саркастично подтикване и топло, искрено окуражаване. — Моите наблюдения показват, че излющването на костите вече е започнало. Ако процесът на разпадане се развие прекалено, няма да ми остане основна маса, от която да надграждам. Сега започвай да режеш, после ще си гризеш ноктите.

— Сам си гризи ноктите, Вааген — каза меко хирургът. — Само още един път ме сбутай с лакът и ще накарам санитаря да ти натика разширителя в гърлото.

Много стари приятели, прецени Корделия. Но хирургът вдигна ръце, пое дъх, стисна виброскалпела си и разряза корема й със съвършено овладян замах. Санитарят последва плавно движението му с хирургическия ръчен трактор, затваряйки кръвоносните съдове. Изтекоха само няколко мънички капчици. Корделия усети натиск, но не и болка. С още няколко разреза Ритер отвори матката й.

Прехвърлянето на плацента бе далеч по-трудно от обикновеното цезарево сечение. Деликатната плацента трябваше по химичен и хормонален път да бъде убедена да се освободи от богатата на кръвоносни съдове матка, без да бъдат силно увредени многобройните й устици, после да се освободи от маточната стена в течаща баня от силно обогатен с кислород хранителен разтвор. После репликаторната гъба трябваше да се приплъзне между плацентата и маточната стена, а плацентните устици трябваше поне частично да бъдат накарани да се съединят наново върху новата си матка, преди цялата каша да се извади от живото тяло на майката и да се постави в репликатора. Колкото по-напреднала беше бременността, толкова по-трудно бе прехвърлянето.

Пъпната връв между плацентата и бебето се наблюдаваше и при нужда с хипоспрей се инжектираше допълнителен кислород. На колонията Бета това би се извършвало от съвсем малък уред, а тук края нея кръжеше тревожен санитар.

Първият санитар започна да влива прозрачната яркожълта баня-разтвор в матката й. Тя я изпълни и преля, застича се по тялото й. Сега хирургът работеше на практика под вода. Прехвърлянето на плацента несъмнено бе сложна операция.

— Гъбата — каза меко хирургът. Вааген и Хенри избутаха маточния репликатор до Корделия и извадиха маточната гъба. Хирургът си играеше безкрайно с малкия ръчен трактор. Корделия погледна надолу към закръгления си — толкова леко закръглен — корем, но не видя ръцете му. Потрепери. Ритер се потеше.

— Докторе… — Санитарят посочи към нещо на видеомонитора.

— Мм — каза Ритер, вдигайки поглед. После продължи да бърка в нея. Санитарят мърмореше, Вааген и Хенри мърмореха — хладнокръвно, професионално, успокоително… беше й толкова студено… Течността, преливаща през бялата преграда на кожата й, промени рязко цвета си от розов в ярко, яркочервен и потече много бързо.

— Стегнете това — изсъска хирургът.

Корделия само мерна под ципата мънички ръце, крачета, влажна тъмна главичка, извиваща се под облечените в ръкавици ръце на хирурга — заприлича й на полуудавено котенце.

— Вааген! Сега можеш да вземеш това твое нещо, ако го искаш! — изръмжа Ритер. Вааген бръкна с ръце в корема й и сякаш черни облаци замъглиха погледа на Корделия, главата я заболя и внезапно избухна в блестящи искри. Мракът се изду и я погълна… Последното нещо, което чу, бе отчаяният съскащ глас на хирурга:

— О, по дяволите!…

Сънищата й бяха замъглени от болка. Най-лошо беше задушаването. Тя се задушаваше отново и отново, плачеше за глътка въздух. Гърлото й беше пълно с нещо, което го запушваше, и тя се опитваше да го издращи, докато не вързаха ръцете й. После сънува мъченията на Ворутиър, умножени и лудо оплетени, продължаваха с часове. Обезумелият Ботари бе коленичил на гърдите й и тя изобщо не можеше да си поеме дъх.

Накрая се събуди с прояснена глава, сякаш излезе от някакъв подземен адски затвор на Божия свят. Облекчението й бе така дълбоко, че отново заплака — без глас, без да отваря очи. Можеше да диша, макар да я болеше и да не можеше да се помръдне. Но можеше да диша. Това бе достатъчно.

— Шт-шт. — Един дебел, топъл пръст докосна клепките й, изтривайки влагата. — Всичко е наред.

— Наистина ли? — премига тя и отвори очи. Беше нощ и изкуствената светлина се разливаше топло из стаята. Лицето на Арал се надвеси над нея. — Нощ… ли… е? Какво стана?

— Шт. Беше много, много болна. Получи силен кръвоизлив по време на прехвърлянето на плацентата. Сърцето ти спира на два пъти. — Той овлажни устните си и продължи: — Травмата, като капак на натравянето, прерастна в солтоксинова пневмония. Вчера ти беше ужасно лош ден, но най-лошото мина.

— Колко… време?

— Три дена.

— Оо. Бебето, Арал, как… е? Подробности!

— Всичко е наред. Вааген докладва, че прехвърлянето е било успешно. Загубили са около трийсет процента от планцентната функция, но Хенри е компенсирал това с обогатен и повишен приток на окси-разтвор. Изглежда, всичко върви добре или поне толкова добре, колкото може да се очаква. Във всеки случай бебето е все още живо. Вааген е започнал първия си експеримент по лечението с калций и ни обещава да докладва скоро. — Той я погали по челото. — Осигурен му е приоритетен достъп до всякаква апаратура, доставки или санитари, включително и външни консултанти. При него са един цивилен педиатър и Хенри. Самият Вааген знае за военните отрови повече, отколкото всеки друг — на Бараяр или където и да било. В момента не можем да направим повече. Тъй че почивай, любов моя.

— Бебето — къде е?

— А, можеш да видиш къде е, ако искаш. — Той приповдигна главата й и посочи през прозореца. — Виждаш ли втората сграда с червените светлини на покрива? Това е отделът за биохимически изследвания. Лабораторията на Вааген и Хенри е на третия етаж.

— О, познах я веднага. Видяхме я от другата страна в деня, когато прибрахме Елена.