Цветт на магията

Ринсуинд наведе поглед към него и бавно се ухили. Това беше широка, вманиачела и съвсем лишена от хумор усмивка. Беше от оня тип ухилвания, които обикновено са придружени от малки брегови птички, които прелитат навън-навътре и вадят парченца, заседнали между зъбите.

— И жив ще свърша работа — каза магьосникът. — Ако говорим въобще, че някой трябва да е мъртъв, спомни си чия сабя в чия ръка е.

— Ако ме убиеш, нищо няма да попречи на Псефа да убие теб! — извика проснатият по очи драконов ездач.

— Така че това, което ще направя е… ще отрежа само парченца — съгласи се магьосникът. И отново опита ефекта от ухилването.

— О-о-ох, добре, добре — намусено каза К!сдра. — Да не си мислиш, че нямам въображение?

Той се измъкна изпод сабята и махна към дракона, който отново разпери криле и се спусна към тях. Ринсуинд преглътна.

— Искаш да кажеш, че трябва да отидем на това? — попита той.

К!сдра го погледна презрително, а върхът на Кринг все още сочеше врата му.

— А как по друг начин може да се стигне до Уирмбърг?

— Не знам — отговори Ринсуинд. — Как?

— Искам да кажа, че няма друг начин. Или с летене, или никак.

Ринсуинд отново погледна дракона. Съвсем ясно виждаше през него смачканата трева, върху която той лежеше, но когато предпазливо докосна една люспа (само златно сияние на разредения въздух), оказа се, че е съвсем солиден. Драконите би трябвало да съществуват или напълно, или въобще да изчезнат, чувстваше той. Един полусъществуващ дракон е по-лош от двете крайни възможности.

— Не знаех, че драконите са прозрачни — каза той.

К!сдра сви рамене.

— Така ли?

Той непохватно възседна дракона, тъй като Ринсуинд висеше на колана му. Веднъж настанил се неудобно горе, магьосникът премести хватката си, от която побеляха кокалчетата на ръцете му, на по-удобно място върху сбруята и леко сръга К!сдра със сабята.

— Летял ли си преди? — попита го драконовият ездач, без да се обръща.

— Така не, не.

— Искаш ли нещо за смучене?

Ринсуинд се взря в темето му, после погледна предложената му торба с червени и жълти сладкиши.

— Необходимо ли е? — попита той.

— Така е прието — отвърна К!сдра. — Почерпи се.

Драконът се изправи, с тежки, тромави крачки прекоси ливадата и хвръкна във въздуха.

От време на време Ринсуинд сънуваше кошмари, че се климушка на някакво неопределено, но адски високо място и вижда как синеещият се, осеян с облаци пейзаж, се изплъзва под него (от това обикновено се събуждаше с потни глезени; би се разтревожил даже повече, ако знаеше, че кошмарът не е просто обичайният за Диска световъртеж, както си мислеше. Това беше спомен в обратна посока на едно толкова ужасяващо събитие в бъдещето му, че бе генерирало съзвучна хармония от страхове по цялата нишка на живота му).

Това точно не беше самото събитие, но беше добра тренировка за него.

Псефа се подготви за откъсването си от земята с няколко разтърсващи прешлените подскока. На края на последния от тях, мощните криле шумно се разтвориха и се разпериха с трясък, който разтърси дърветата.

А след това, с няколко плавни тласъка, земята изостана назад и изчезна. Изведнъж Псефа започна да се издига грациозно, докато следобедното слънце се разпръсваше по крилете му, които все още представляваха само лек златен слой. Ринсуинд направи фаталната грешка да погледне надолу и усети, че гледа през дракона към върховете на дърветата под него. И още по-надолу. При тази гледка стомахът му се сви на топка.

Не беше кой знае колко по-добре като си затвори очите, защото това даваше пълна свобода на въображението му. Той прие компромисното решение да гледа неизменно в една точка по средата на далечното разстояние, където голите бърда и гората се сливаха и можеше да бъдат съзерцавани почти небрежно.

Вятърът го дърпаше. К!сдра се извърна и изкрещя в ухото му:

— Виж Уирмбърг!

Ринсуинд бавно обърна глава, като внимаваше Кринг да продължи да кротува върху драконовия гръб. Очите му, насочени в указаната посока, съзряха невъзможно обърнатата планина, която стърчеше от гъсто залесената долина съвсем като тромпет от каца с мъх.

Дори и на такова разстояние той ясно различи слабият октаринов отблясък във въздуха, който беше сигурен индикатор за постоянно магическо излъчване от най-малко — дъхът му замря! — няколко мили Прима? Най-малко!

— О, не — изпъшка той.

Даже взирането в земята беше по-приемливо от това. Той бързо отмести поглед и осъзна, че вече не може да вижда земята през дракона. Докато кръжаха на широки кръгове към Уирмбърг, звярът определено придобиваше все по-солидна форма, като че ли тялото му се изпълваше със златна мъгла. И когато най-сетне Уирмбърг се изправи пред тях, драконът, който диво пореше небето, бе станал съвсем реален и здрав като камък.

На Ринсуинд му се стори, че вижда слаба, бляскава ивица в пространството, сякаш нещо от планината се бе протегнало и бе докоснало животното. Обзе го странното усещане, че някой правеше дракона по-истински.

Пред очите му Уирмбърг от далечна играчка се превърна в няколко милиарда тона скала, застинали между небето и земята. Различаваше малки полета, гори и даже езеро, високо горе, а от него изтичаше река и преливаше през ръба…

Допусна грешката да проследи с поглед потока пенеща се вода, но се дръпна рязко назад и то точно навреме.

Пламналото плато на обърнатата планина се приближаваше към тях. Драконът даже и не намали скоростта.

Докато планината надвисваше застрашително над Ринсуинд като най-голямата бръскалка във вселената, той видя отвора на една пещера. Псефа се плъзна към нея. Мускулите на раменете му пулсираха.

Мрак се спусна и обгърна магьосника отвсякъде. Той изпищя. Покрай него прелитаха скали, очертанията им — замъглени от високата скорост. После драконът излезе пак на открито.

Беше във вътрешността на пещера, но по-голяма, отколкото имаше право да бъде която и да е пещера. Драконът, който се носеше през огромното й празно пространство, беше само една златна муха в банкетна зала.

Имаше и други дракони — златни, сребърни, черни, бели, които пърхаха през сноповете слънчева светлина по свои лични задачи или бяха накацали по оголени скални зъбери. Високо горе на куполовидния покрив на пещерата десетки други висяха от огромни кръгове, с криле, плътно прибрани до тялото като на прилепи. Горе имаше и хора. Ринсуинд преглътна трудно, когато ги видя, защото те ходеха по огромното пространство на тавана също като мухи.

После различи хилядите миниатюрни пръстени, които обсипваха тавана. Няколко висящи с главите надолу мъже следяха с интерес полета на Псефа. Ринсуинд преглътна отново. Ако ще и животът му да зависеше от това, не можеше да се сети какво трябва да направи сега.

— Е? — попита шепнешком. — Някакви предложения?

— Ясно е, че ти нападаш — презрително каза Кринг.

— Защо аз не се сетих за това? — попита Ринсуинд. — Дали не е защото всички те имат арбалети?

— Ти си пораженец.

— Пораженец! Това е защото ще претърпя поражение!

— Ти си най-големият си враг, Ринсуинд — каза сабята.

Ринсуинд погледна нагоре и видя ухилени мъже.

— Обзалагаш ли се? — уморено попита той.

Преди Кринг да успее да му отговори, Псефа се вдигна във въздуха и кацна на един от големите кръгове, който застрашително се завъртя.

— Сега ли искаш да умреш, или първо ще се предадеш? — спокойно попита К!сдра.

От всички посоки на кръга заприиждаха мъже. Те ходеха, полюлявайки се, докато ботушите им с куки закачаха кръговете но тавана.

На една полица, която висеше на малка платформа отстрани на кръга за кацане, имаше още ботуши. Преди Ринсуинд да може да го спре, драконовият ездач вече бе скочил от гърба на звяра върху платформата, откъдето се ухили злорадо на притеснения магьосник.

Последва тих красноречив шум, причинен от вдигането на известен брой арбалети. Ринсуинд вдигна очи към група безчувствени, обърнати наопаки лица. Драконовият вкус към облеклото не допускаше никакво разточителство на въображението, освен кожените доспехи, обсипани с бронзови орнаменти. Ножовете и ножниците се носеха наопаки. Тези, които бяха без шлемове, бяха пуснали свободно косите си, така че те се развяваха като водорасли на вентилационния вятър близо до покрива. Сред тях имаше няколко жени. „Обратността“ бе направила странни неща с анатомията им. Ринсуинд се облещи.