Дете на времето

— Какво напра…

Хоскинс рязко го прекъсна:

— Почистете кабината, професоре. Отнемам ви разрешителното да провеждате изследвания с проби на СТАСИС. Завинаги.

— Почакайте. Не можете…

— Съжалявам, професоре. Мога. И ще го направя. Вие нарушихте едно от най-строгите ни правила.

— Ще се отнеса към Международната организация по…

— Отнесете се към когото искате — каза Хоскинс. — Ще се уверите, че в подобни случаи решенията ми са неотменими.

После загърби професора, който продължаваше да протестира, и се обърна към мис Фелоус. Тя бе наблюдавала инцидента с нарастващо неудобство и с надеждата, че микропредавателят ще звънне — предлог да се измъкне от неприятната сцена.

Лицето на Хоскинс бе побеляло от гняв.

— Съжалявам, че трябваше да прекъснем обиколката по такъв неприятен повод, мис Фелоус, но понякога подобни мерки са наложителни. Искате ли да разгледате още нещо или имате някакви въпроси…

— Ако нямате нищо против, докторе, смятам, че видях достатъчно. Може би е време да се върна при Тими.

— Но вие излязохте от сградата само преди…

— И все пак може би е време да тръгвам.

Хоскинс беззвучно раздвижи устни, сякаш обмисляше нещо. После я помоли:

— Обадете се на сестра Стратфорд и проверете как е Тими. И ако всичко е наред, може би ще си позволите още малко свободно време. Бих искал да ви поканя на обяд, мис Фелоус.

Влязоха в малката ниша на закусвалнята, определена за служителите от компанията. Хоскинс поздрави мнозина и непринудено им представи мис Фелоус, докато тя самата се чувстваше болезнено неловко.

Какво ли си мислят, като ни виждат заедно, рече си тя и отчаяно се помъчи да си придаде строго изражение. По-добре да не се бе преобличала. Сестринската униформа й служеше като щит, представяше я пред света по-скоро като служебно лице, а не като личност.

Менюто не предлагаше нищо особено — салати, сандвичи, плодове, кифли — това бе всичко. Чудесно. Никак не обичаше претенциозните ястия, особено за обяд. А и поради дългогодишната си работа по болници не само бе свикнала с храната в закусвалните, но дори вече я предпочиташе. Взе си обикновени неща за хапване и ги нареди на подноса — салата от маруля, ягоди и портокалови резенчета, няколко филии ръжен хляб и малка бутилка силно обезмаслено мляко.

Седнаха и мис Фелоус попита:

— Често ли имате такива неприятности, доктор Хоскинс? Като тази с професора.

— Това е нещо ново — отвърна той. — Разбира се, непрекъснато се налага да убеждавам хората да не изнасят пробите, след като експерименталното им време изтече. Но за пръв път някой се опитва да го извърши.

— И това би довело до някакъв проблем със СТАСИС-равновесието на темпоралния потенциал, нали?

— Точно така — потвърди Хоскинс, доволен, че мис Фелоус е употребила този израз. — Естествено сме застраховани срещу случайности, непредвидени ситуации. Имаме специални енергоизточници, които биха компенсирали изтичането на енергия при евентуално изнасяне на проби от СТАСИС. Което обаче не означава, че сме съгласни само за секунда пред очите ни да изчезне енергия, достатъчна за година работа. Не можем да си позволим подобен лукс, защото след това ще трябва в продължение на месеци да ограничаваме дейността си, за да си възвърнем средствата. А като си представим и ъгъла на въздействие, под който би се озовал професорът при пробива в СТАСИС…

— Какво щеше да стане с него?

— Правили сме опити с неорганична материя и с мишки: независимо какво имаше в сферата, в момента на пробива то изчезваше.

— Искате да кажете, връщаше се във времето?

— По всяка вероятност. Увлечено, така да се каже, от инерцията на предмета, който се връща на предишното си място във времето. Така е поне на теория, но няма причина да се съмняваме. Според пространствено-времевата матрица предмет, който се връща на мястото си, създава толкова мощно поле, че отнася със себе си всичко, което се намира в непосредствена близост до него. Ограниченията за тежестта, изглежда, важат само за придвижването в нашата посока. И слон да имаше в сферата, скалата щеше и него да отнесе обратно във времето. Направо не ми се мисли за нарушенията на закона за консервация при подобен случай.

— Но лабораторната маса остана — сети се мис Фелоус. Хоскинс се усмихна.

— Да, остана. Както и подът, прозорците… Полето има ограничен радиус на действие. Явно не може да отнесе цялата сграда. Вероятно не е достатъчно мощно, за да върне назад във времето фиксирана в пространството материя, а загребва само близките свободностоящи предмети. Ето защо в СТАСИС приковаваме всичко, което не бива да се мести и е в обхвата на предмета, подлежащ на въздействие. Доста сложна процедура, впрочем.

— А професорът не беше привързан…

— Не — рече Хоскинс. — Този идиот заедно със скалата щеше да се озове право в плиоцена, откъдето е дошла тя.

— Какъв ужас!

— Сигурно. Е, нямаше да се облея в сълзи, уверявам ви. Щом като от глупост е нарушил правилника и се е оказал на неподходящо място в неподходящ момент, и го е сполетяла ужасна участ — пада му се. Но в крайна сметка ние щяхме да бъдем потърпевши. Представяте ли си какви съдебни процеси щяха да последват?

— Но при условие, че е загинал поради собствената си небрежност…

— Не бъдете наивна, мис Фелоус. Десетилетия наред безброй проклети идиоти в тая страна проявяват небрежност, а адвокатите, наети от близките им, карат ответната страна да опере пешкира. Пияницата, който се озовава под колелата на влака; крадецът, който скача от таванския прозорец и си строшава главата; малчуганът, който се покачва на задницата на някой автобус и пада — нима всички те не получават огромни обезщетения? Наследниците на Адамовски щяха да кажат, че небрежност сме проявили ние, защото преди да извършим пробива, не сме проверили дали в сферата има някой. А съдът щеше да се съгласи, независимо че на професора не му е влизало в работата да се вмъква в лабораторията и да задига пробата. Дори и да спечелехме делото, мис Фелоус, представяте ли си обществената реакция, ако историята се разчуеше? Добродушен стар учен загинал при нещастен случай в СТАСИС! Ужасните опасности, свързани с пътешествието във времето! Рискове, непознати за обществеността. Кой може да каже дали в СТАСИС не се създава смъртоносно лъчение? Какви смъртоносни експерименти всъщност се провеждат зад тази врата? Прекратете дейността им! Виждате ли? За една нощ ще се превърнем в чудовища и средствата ни ще секнат ей така — той щракна с пръсти. Намръщи се, погледна чинията си и тъжно зачовърка из храната.

— Не бихте ли могли да го върнете? Както преди това сте пренесли скалния отломък?

— Не, защото след връщането на даден предмет първоначалният фокус се губи, освен ако предварително не се вземат мерки за запазването му. В нашия случай обаче не беше така. Всъщност никога не предприемаме нещо подобно. Няма смисъл. Да открием професора би означавало да възстановим даден фокус на разстояние от около пет милиона години, а това е все едно да хвърлиш въдица в океанската бездна, за да уловиш точно определена риба.

След миг Хоскинс продължи:

— Господи, като се сетя за предпазните мерки срещу непредвидени ситуации, косата ми побелява. Всяка СТАСИС-сфера има собствено устройство за извършване на пробив. Това е задължително, тъй като всяка сфера има индивидуално фокусиране и трябва да се разпадне самостоятелно. А най-важното е, че устройствата за пробив се включват едва в последния момент. Специално сме се погрижили и за задействането им: то става само с лост, чиято дръжка е монтирана извън СТАСИС-сферата. Видяхте как го направих, нали? Издърпването на лоста е силово механично движение, което изисква голямо напрежение и надали би станало случайно.

— Значи просто щяхте да оставите професор Адамовски в… как го казахте… плиоцена?

— Нямаше да имаме друг избор.

— А плиоценът е бил преди пет милиона години?

— Всъщност плиоценът настъпва преди десет милиона години и продължава около осем милиона години, но точно този отломък е отпреди пет милиона години.