Дете на времето

— Или нещо подобно — сухо додаде мис Фелоус.

— Да, нещо такова. Да е здрав и щастлив. От това зависи всичко. Ако нещо му се случи, ще ни охулят, мис Фелоус, дори още по-зле. Ето защо вие сте основната фигура в целия експеримент. Разбирате ли? От вас зависи да осигурите подкрепа и подходящи условия за детето. Думата ви ще е закон. Ако Тими се нуждае от нещо, ще го получи. Вчера бяхте абсолютно права, като отказахте на журналистите да се нахвърлят върху него.

— Благодаря ви!

— Естествено сте наясно, че колкото се може по-скоро искаме да дадем пресконференция. Жизненоважно за всички ни е по най-бързия начин да популяризираме експеримента с Тими…

Внезапно Хоскинс отново се превърна в недотам приветливия изпълнителен директор, прибягващ до изрази като „Доверете ми се!“ в моменти, когато най-малко може да му се вярва.

— Това значи ли, че следобед искате да пуснете журналистите? — студено попита мис Фелоус.

— Ами, ако смятате, че е готов да…

— Не, още не.

Хоскинс навлажни устни.

— Думата ви е закон. Само ме уведомете кога.

— Ще ви уведомя.

— А можете ли да определите приблизително кога? Какво ще кажете за утре или вдругиден?

— Хайде да се разберем, докторе. Става ли? В този момент просто не желая да подлагам Тими на стресови ситуации от рода на пресконференции. Образно казано, той още не си е поел дъх, не е стъпил здраво на земята, наречете го както искате. Доста напредна след първите мигове на ужас, но само за секунда може отново да се превърне в изплашеното диваче от онази нощ. Дори доктор Макинтайър успя да го разстрои вчера, преди да си тръгне.

Хоскинс се умисли.

— Не може вечно да държим журналистите настрана, мис фелоус.

— Не казвам, че това ще продължи дълго. Говоря за няколко дни — два, три, четири. Нека аз преценя, а, доктор Хоскинс? Нали думата ми е закон?

— Думата ви е закон. — Хоскинс не изглеждаше особено доволен. Замълча за момент. После продължи: — След пристигането на момчето не сте излизали от зоната нали, мис Фелоус? Дори за миг?

— Знам задълженията си, доктор Хоскинс, и ако мислите…

— Моля ви, мис Фелоус — той се усмихна и вдигна ръка, — нищо лошо не искам да кажа. Просто се опитвам да изтъкна, че изобщо не възнамеряваме да ви държим денонощно заключена с момчето. Знам, в критичните първи дни бе най-добре да сте подръка през цялото време, а и при първата ни среща ви казах, че ще дежурите постоянно поне в началото, но Тими явно вече се приспособява, и то доста успешно. Съставете график на часовете си за почивка и възстановяване. Отначало сестра Стратфорд ще ви замества за около час, а по-нататък вероятно и целия следобед.

— Както кажете.

— Нещо не ми изглеждате въодушевена. Не подозирах, че сте такава работохоличка, мис Фелоус.

— Не е точно така. Просто, как да се изразя, Тими е ужасно уязвим, объркан, самотен, далеч от дома. Има огромна нужда от любов и закрила, докато свикне с новото си положение… Не ми се иска да го оставя дори за миг.

— Много похвално от ваша страна. Но сега, след като най-тежкият приспособителен период отмина, може за кратко да го оставяте сам.

— Щом настоявате, докторе…

— Смятам, че така е по-добре. За ваше собствено добро, мис Фелоус. Имате право на малко отдих. Пък и не бих искал Тими да изпадне в пълна зависимост от вашето присъствие. Нямате представа колко ще се привърже към вас, ако непрекъснато се грижите за него. А ако по някакви причини се наложи да напуснете зоната, Тими може и да не го понесе. Това положение крие известен риск. Разбирате ли ме?

Мис Фелоус кимна.

— Прав сте.

— Е, добре. Искате ли да направим малък експеримент? Ще се обадим на сестра Стратфорд и ще я оставим за час-два при Тими, а аз ще ви разведа из лабораторията.

— Ами…

— Не сте ли съгласна? Вижте, ще си закачите минипредавател и ако сестра Стратфорд се натъкне на най-малкия проблем с Тими, до пет минути ще се върнете при него, става ли? Доверете ми се.

— Добре — отвърна мис Фелоус, този път по-дружелюбно. Трябваше да признае, че Хоскинс има право. Помогна на Тими да се справи през първите два дни, а сега може би бе разумно да провери дали момчето ще понесе краткото й отсъствие. — Съгласна съм да опитам. Покажете ми динозавъра.

— Ще ви покажа и животни, и растения, и минерали, мис Фелоус — от всичко по равно. — Хоскинс погледна часовника си. — Давам ви, да речем, час и половина да довършите работата си и да обясните накратко на сестра Стратфорд за какво трябва да внимава. После ще ви взема оттук и ще ви покажа лабораторията — лично на вас.

Мис Фелоус се замисли:

— Май ще е по-добре да ми дадете два часа.

— Съгласен. Два часа. Ще се върна точно в единадесет. Доскоро. Значи няма проблем.

Тя радостно се засмя:

— Всъщност с нетърпение очаквам разходката. Ще ми отпуснеш малко време нали, Тими?

Момчето изцъка няколко пъти.

— Виждате ли, докторе. Знае, че му задавам въпрос и отговаря, макар и да не разбира какво точно го питам. Има разум зад това чело.

— Сигурно — каза Хоскинс, кимна за довиждане и излезе.

Мис Фелоус си тананикаше, докато се занимаваше със сутрешните си задължения. Думите й, че няма търпение да излезе от СТАСИС-сферата, бяха истина. Колкото и да й бе приятно да се грижи за Тими, имаше нужда от почивка.

Или пък я радваше мисълта да прекара известно време с Хоскинс?

Това вече бе пълен абсурд. И все пак той едва ли не й определи среща.

Има малко дете, строго си повтори тя. А това означава, че има и съпруга. Млада и хубава. Въпреки всичко, когато в единадесет часа Хоскинс дойде да я вземе, бе сменила сестринската униформа с рокля. Вярно, кройката беше строга — мис Фелоус нямаше друг модел дрехи, ала отдавна не се бе чувствала толкова женствена.

Той официално й отправи сдържан комплимент и тя също тъй официално го прие. Какво прекрасно начало, помисли си тя, но веднага неумолимо се скастри — начало на какво?

Сбогува се с Тими и му обеща, че скоро ще се върне. Обясни на сестра Стратфорд какво и кога да му даде за обяд. Младата жена май малко се притесняваше, че остава сама с момчето. Когато обаче й спомена, че Мортесън ще е на разположение, ако Тими стане невъзможен, мис Фелоус разбра: девойката по-скоро се безпокоеше да не й се наложи да участва в някоя буйна схватка с Тими, отколкото да не му се случи нещо лошо, докато се грижи за него.

Може би трябва да й се възлагат други задачи, помисли си мис Фелоус, но в момента нямаше друг избор, освен да й повери детето. Пък и предавателят в джоба щеше веднага да я предупреди в случай на нужда.

Двамата тръгнаха. Тими тихичко изскимтя. От изненада или отчаяние?

— Не се тревожи, Тими! Ще се върна!

Това трябваше да се случи. Колкото по-рано, толкова по-добре — и за момчето, и за нея.

Хоскинс я поведе нагоре по лабиринта ослепително осветени коридори, кънтящи сводове и мрачни, неприветливи метални стълби. По тях бяха дошли в нощта, когато Тими пристигна. Сега тази нощ й се струваше толкова далечна, по-скоро спомен за сън, а не реално събитие. За минута-две излязоха на чист въздух. Примижаха от блясъка на златистото пладнешко слънце, после хлътнаха в друга студена, наподобяваща хамбар сграда, която много приличаше на тази, в която бе Тими.

— Ето я старата лаборатория — посочи Хоскинс. — Тук започна всичко.

И отново проверка, отново кънтящи стълбища, безлюдни коридори и мрачни зинали проходи. Най-сетне достигнаха сърцето на оживената изследователска зона. Тук се работеше по-усилено. Мъже и жени в предпазно облекло сновяха нагоре-надолу и разнасяха купища доклади, папки, компютърни кристали. Хоскинс поздравяваше повечето от тях и ги наричаше с малките им имена, а те му отвръщаха по същия начин. Тази непринуденост подразни мис Фелоус.

Все пак това не е болница, рече си тя. Тези хора просто работят тук. Има разлика.

— Животни, растения и минерали — каза Хоскинс. — Точно както обещах. Животните са тук долу. Най-впечатляващите ни експонати. Ако не броим Тими, разбира се.