Дете на времето

Както бе обещал, Макинтайър изпрати куп справочници за неандерталците. Мис Фелоус се зарови в книгите, сякаш се бе върнала в сестринското училище и след няколко дни й предстоеше важен изпит.

Научи, че първите фосили на неандерталец са открити в средата на деветнадесети век от работници, които копаели във варовикова кариера край Дюселдорф, Германия, наречена Неандерталската долина. Докато почиствали калта от варовиковия залеж в една пещера на сто и петдесет метра от дъното на долината, попаднали на човешки череп, вкопан в земята, а малко по-встрани — на други кости.

Работниците предали черепа и някои от костите на местния гимназиален учител, а той ги занесъл на известния анатом от Бон доктор Херман Шафхаузен. Ученият бил смаян от необичайните кости. Черепът силно наподобявал човешкия, но бил необикновено примитивен — дълъг и тесен, с полегато чело и огромен, изпъкнал над очите костен ръб. Бедрените кости пък били толкова дебели и тежки, че въобще не приличали на човешки. Но Шафхаузен все пак решил, че са на човек, при това — изключително стари, от най-дълбока древност. В доклада, който прочел на срещата в началото на 1857 година, нарекъл необикновените фосили „най-древния спомен от ранните обитатели на Европа“.

Мис Фелоус погледна Тими, който се занимаваше с нещо в другия край на стаята.

— Чуй това — каза тя. — „Най-древния спомен от ранните обитатели на Европа“. Той говори за един от роднините ти.

Тими не изглеждаше впечатлен. Безразлично цъкна няколко пъти и отново се заигра.

Мис Фелоус продължи да чете. Скоро книгата потвърди смътните й догадки — неандерталците, макар и несъмнено древни обитатели на Европа, съвсем не бяха най-древните.

Изравянето на автентичните неандерталски фосили било последвано от подобни находки и в други части на Европа по-късно през деветнадесети век. Открити били още вкаменени кости на праисторическите човекоподобни същества с полегати чела, огромни изпъкнали вежди и — още една типична характеристика — недоразвита брадичка. Учените спорели за значението на фосилите, а след като Дарвиновата еволюционна теория започнала да придобива популярност, се оформило общото мнение, че неандерталските фосили са останки на грозни праисторически човешки същества, далечни предци на съвременните хора и може би свързващо звено между човекоподобните маймуни и хората.

— Грозни ли? — изсумтя мис Фелоус. — Зависи от гледната точка нали, Тими?

И тогава били открити други разновидности на човешки фосили — на остров Ява, в Китай и на други места в Европа, които изглеждали дори по-примитивни от неандерталските. А когато през двадесети век били разработени надеждни методи за датиране на находките от древността, станало ясно, че според времевата скала на човешкото развитие неандерталците са живели сравнително неотдавна. Примитивните хора от Ява и Китай били поне на половин милион години, дори по-стари, а неандерталците се появили на сцената чак преди около сто и петдесет хиляди години. По всичко личи, че в продължение на повече от сто хиляди години са обитавали по-голямата част от Европа и Близкия Изток. После изчезнали. Навсякъде ги заместили представителите на съвременния човешки род, които явно вече съществували по времето, когато се появили първите неандерталци. Вероятно хората от този вид съжителствали с неандерталците, мирно или не, години наред, докато броят им неочаквано нараснал и те напълно изместили другия човешки вид.

Изглежда, съществуват различни теории, обясняващи внезапната гибел на неандерталците. Но по отношение на един факт учените са единодушни: те изчезнали от лицето на земята в края на ледниковия период.

Тогава излиза, че неандерталците не са били свирепите маймуноподобни предци на съвременния човек. Не са били ничии предци, а просто хора от друг вид, в някои отношения различни от съседите си, които оцелели до наши дни. Далечни братовчеди може би, двата вида населявали заедно ледниковия период; било е трудно съществуване и само единият от тях е преживял времето, когато големите ледници са покривали Европа.

— Значи наистина си човек, Тими. Никога не съм се съмнявала — макар отначало в един ужасен момент да се бе усъмнила — още се срамуваше от това. — Ето го, черно на бяло. Ти просто имаш необичайни черти. Но си също толкова човек, колкото и аз. Колкото и всички останали тук.

Тими зацъка и измърмори нещо.

— Да — рече мис Фелоус, — съгласен си, нали?

И все пак разликата. Разликата…

Очите на мис Фелоус пробягаха по страниците. Как са изглеждали неандерталците? В началото този въпрос предизвиквал разгорещени спорове, тъй като били открити много малко фосили, а един от първите скелети бил изкривен от артрит, което създало погрешна представа за телосложението на нормалните представители на вида. Постепенно обаче, с откриването на още скелети, се оформил общоприетият образ за неандерталците.

Били по-ниски от съвременните хора. Най-едрите мъже вероятно били не по-високи от метър и половина, доста набити, с широки рамене и изпъкнал гръден кош, с полегати чела и огромен костен ръб. Вместо брадичка имали закръглена долна челюст. Носовете им били големи и месести, с нисък мост, а устните стърчали напред като животински бърни. Ходилата им били плоски и широки, с къси пръсти. Костите — тежки и дебели с големи стави. Мускулите — изключително добре развити. В сравнение с трупа краката им били дълги и навярно изкривени по рождение, свити в коленете, ето защо се смята, че като ходели, влачели нозете си.

Не, не са били красавци. Не и според съвременната представа.

Но са били хора. Безспорно. Подстрижете и обръснете някой неандерталец, облечете го в риза и дънки, пуснете го да се пошляе из който и да е град по света, и той няма да се стори странен никому.

— Чуй това, Тими. — Мис Фелоус плъзна пръст по страницата и зачете на глас: — Имал голям мозък. Размерът на мозъка се отчита по черепния капацитет, тоест, по обема на черепната кутия в кубически сантиметри. При съвременния Homo sapiens средният черепен капацитет е около хиляда и четиристотин, хиляда и петстотин кубически сантиметра. А у някои хора достига едва хиляда и двеста кубически сантиметра. Средният мозъчен капацитет на неандерталците е около хиляда и шестстотин кубически сантиметра за мъжките черепи и около хиляда триста и петдесет — за женските, следователно по-голям от този на Homo sapiens.

Тя се захили.

— Какво ще кажеш за това, а, Тими? По-голям, отколкото при Homo sapiens!

Тими се усмихна, сякаш я бе разбрал. За съжаление мис Фелоус съзнаваше, че това е невъзможно.

— Естествено — каза тя — не големината на черепа е от значение, а развитието на интелекта. Черепната кутия на слона е комай най-голяма, но той не може да смята. Не че аз съм добра математичка, но мога да чета, да карам кола, а кой слон ще се похвали със същото? Мислиш ме за глупачка нали, Тими? Ама и аз ти ги говоря едни!

Тими придоби сериозно изражение и цъкна веднъж-дваж.

— Но нали все пак имаш нужда да си поговориш с някого тук? Както и аз. Ела за малко, искаш ли? — Мис Фелоус му махна да дойде. Той я погледна безизразно и не стана от мястото си. — Ела при мен, Тими. Ще ти покажа нещо.

Ала момчето не помръдна. Доста бе наивно да си въобразява, че той започва да я разбира, но отлично знаеше, че няма друг начин.

Затова се премести, седна и обърна книгата към него. На лявата страница имаше илюстрация — художествена реконструкция на неандерталска глава. Масивно лице, типичните стърчащи устни, голям, плосък нос и сплъстена брада. Издадена напред глава, опнати устни, оголени зъби. Да, доста дивашки вид. Дори животински — не можеше да се отрече.

И все пак в очите безспорно проблясваше разум, а и още нещо. Израз на какво? На мъка? На терзание? На болка?

Мъжът се взираше в далечината, сякаш през хилядолетията искаше да прозре бъдещето, в света, в който не бе останал никой от себеподобните му с изключение на момченцето, чието място всъщност не бе там.