Дете на времето

Мис Фелоус усети как затъва в мрачни чувства. Погледна към Тими. Радваше се, че той не разбира какво й говори Макинтайър.

— Значи мислите, че са по-нискоинтелигентната раса? В сравнение с Homo sapiens sapiens, искам да кажа?

— Определено така се налага да мислим въз основа на известното ни досега — й каза Макинтайър. — Това, от друга страна, не е съвсем честно спрямо тях. Неандерталците може да не са имали нужда от културния кич, смятан от Homo sapiens sapiens за необходимост. Мустерските сечива, макар и прости, отлично изпълнявали предназначението си — дребен улов, кълцане на месо, щавене на кожи, поваляне на дървета и други подобни. Ако неандерталците не са се увличали по живописта и скулптурата, вероятно просто са считали подобни неща за светотатство. Не можем да докажем противното. Например при по-късни култури е било забранено изобразяването на каквото и да е по гробовете.

— И дори при това положение мислите, че неандерталците са по-низша раса, по-низш подвид.

— Да. Предразсъдъци, мис Фелоус, чиста проба предразсъдъци, открито си признавам. Не съм виновен, че принадлежа към подвида Homo sapiens sapiens. Мога да взема страната на неандерталците, но въпреки това продължавам да ги считам главно за изостанала, бавно-развиваща се форма на човечеството, изместена и в крайна степен заличена от представителите на собствения ни подвид. Ако, разбира се, говорим за физическо превъзходство, това е вече друг въпрос. По отношение на условията на живот по онова време определено може да се твърди, че ни превъзхождат. Именно чертите, поради които ги смятаме за грозни и груби, може да се окажат признаци за това им превъзходство.

— Дайте ми пример.

— Носът — каза Макинтайър и посочи Тими: — Носът му е много по-голям от носа на съвременните деца.

— Да, така е.

— И някои може да твърдят, че е грозен, понеже е много широк и дебел и е прекалено издаден напред.

— Може — хладно се съгласи мис Фелоус.

— Помислете обаче за климата, с който е трябвало да се справя човекът през палеолита. По-голяма част от Европа е била подложена на постоянни мразове. Непрекъснат студ, сух вятър през централните равнини, сняг по всяко време на годината. Знаете какво значи да се диша наистина студен въздух. Едно от предназначенията на носа е да затопля и овлажнява вдишвания въздух по пътя му към белите дробове и колкото е по-голям, толкова по-ефективно затопля въздух.

— Искате да кажете, че носът служи като радиатор?

— Точно така. Въобще структурата на неандерталското лице сякаш е създадена да ограничава достъпа на студен въздух до белите дробове, а и до мозъка. Не забравяйте — артериите, снабдяващи мозъка с кръв, са разположени точно зад носната кухина. Големият нос, фактът, че е силно издаден напред, изключително големите максиларни синуси, широкият диаметър на кръвоносните съдове, обслужващи лицето — всичко това вероятно е служило за по-добро приспособяване към условията в ледниковия период. Така че неандерталците са се справяли по-лесно със студа от нашите прадеди. Огромната маса от мускули, солидната телесна конструкция…

— Следователно така нареченият груб външен вид на неандерталците е просто резултат от естествения подбор в действие, отговор от страна на еволюцията на условията, с които е трябвало да се справя човекът в Европа през ледниковия период.

— В голяма степен.

— Щом като са били толкова добре пригодени да оцелеят — попита мис Фелоус, — тогава защо са изчезнали? Да не би да е настъпила промяна в климата, след която тази им приспособеност да не е била вече предимство?

Макинтайър тежко въздъхна.

— Въпросът с изчезването на неандерталците, мис Фелоус, е толкова труден, изпълнен с толкова противоречия…

— Добре, но какво е вашето мнение? Те са изчезнали, защото, както смятате вие, не са били достатъчно интелигентни? Дали пък специфичните им генетични характеристики не са се претопили при кръстосване с другия подвид? Или се дължи на комбинация на…

— Позволете да ви напомня, мис Фелоус, че съм тук по работа — прекъсна я Макинтайър. Нетърпението започваше да проличава в очите му. — Колкото и да ми се иска да обсъждам неандерталците с вас, фактът е, че тук, в тази стая стои жив-живеничък неандерталец и чака да бъде изследван, а аз разполагам с ограничено време, за да…

— Добре тогава, започвайте, доктор Макинтайър — примири се мис Фелоус. Преглеждайте Тими, колкото искате. С мен можете да говорите и друг път. Само гледайте да не разстроите детето.

Дойде време и за първата пресконференция, за публичното представяне на загадката „Тими“. Мис Фелоус отлагаше колкото може по-дълго, но Хоскинс бе настоял. Рекламата, повтаряше през цялото време, е важна за финансирането на експеримента. Сега, когато добрата физическа форма на момчето бе извън всякакво съмнение, когато стана ясно, че няма намерение да прихваща никой от микробите на двадесет и първи век и че е способен да понесе стреса от срещата със средствата за масова информация, това просто трябваше да се случи. Думата на мис Фелоус можеше да е закон, но този път бе очевидно, че няма да я оставят да произнесе нито една дума. Хоскинс нямаше да приеме „не“ като отговор.

— Тогава настоявам публичното представяне да бъде ограничено до пет минути.

— Те молят за петнадесет.

— Може да искат и цял ден, доктор Хоскинс, аз смятам за недопустими повече от пет минути.

— Десет, мис Фелоус.

На лицето му се изписа непоколебимост.

— Десет. В никакъв случай повече. Дори по-малко, ако детето покаже и най-малък признак на умора.

— Знаете, че това е неизбежно — възпротиви се Хоскинс. — Не мога просто да изхвърля репортерите само защото Тими се е разхленчил.

— Не става дума за обикновено хленчене, докторе, а за хистерия, за психосоматично състояние, потенциално опасни за живота реакции, предизвикани от масовото нахлуване в жизненото му пространство. Нали помните колко диво бе детето в нощта на пристигането си…

— Тогава бе изплашено до смърт.

— А мислите ли, че куп телевизионни камери, насочени в лицето му, няма отново да го разстроят? Ярки, горещи прожектори? Тълпа гръмогласни непознати, които ще крещят насреща му?

— Мис Фелоус…

— Колко репортери всъщност смятате да допуснете?

Хоскинс замълча и започна да брои наум.

— Десетина, по всяка вероятност.

— Трима.

— Но, мис Фелоус…

— СТАСИС-сферата е малка. Това е убежището на Тими. Ако позволите на огромно стадо бабуини да нахлуе в него…

— Те са научни репортери като Кендид Девни.

— Добре. Трима.

— Твърдо сте решена да създавате затруднения, нали, мис Фелоус?

— Тук съм, за да се грижа за детето. За това ми плащате и това смятам да правя. Ако ви е трудно да работите с мен, винаги може да ме предупредите, че искате да напусна…

Думите просто й се изплъзнаха. Мис Фелоус почувства внезапен остър пристъп на тревога. Ами ако Хоскинс реши, че блъфира, ако я уволни и на нейно място назначи някоя от отхвърлените кандидатки? Сигурно е имало и други кандидатки да се грижат за Тими.

Но мисълта да се освободи от нея, изглежда, притесняваше Хоскинс не по-малко.

— Не искам това, мис Фелоус. И вие го знаете много добре.

— Тогава ме изслушайте. Журналистическото сдружение не е непознато понятие тук, нали? Нека скъпите ви приятели от пресата изберат трима представители и те да дойдат да видят Тими. По-скоро да застанат пред вратата на СТАСИС-сферата и аз ще им го покажа. После могат да споделят впечатленията си. Обяснете им, че присъствието на повече от трима души би представлявало опасност за здравето и психическото равновесие на момчето.

— Четирима, мис Фелоус?

— Трима.

— Ще ме разкъсат, като им кажа…

— Трима.

Хоскинс я погледна и се разсмя.

— Добре, мис Фелоус. Печелите. Трима журналисти. Но ще го наблюдават в продължение на десет минути. Ще ги уведомя, че ако имат оплаквания, трябва да се обръщат не към мен, а към вас.