Говорителя на мртвите
Говорителя на мртвите читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Ендър го последва. Рибейра. Разбира се. Джейн също слушаше и заговори по бижуто в ухото му.
— Лауро Сулемау Рибейра е четвъртото дете на Новиня. Изгубил е зрението си при лазерно произшествие. На дванайсет години е. А, намерих и едно различие между семейство Рибейра и останалите жители на града. Рибейрови са готови да не се подчинят на епископа и да те заведат там, където поискаш да отидеш.
И аз забелязах нещо, Джейн, рече той наум. На това момче му хареса, че ме заблуди, а сетне още повече му хареса да ми покаже как ме е избудалкало. Надявам се само ти да не вземеш пример от него.
Миро седеше на склона. Сенките на дърветата го правеха невидим за всекиго, който би го наблюдавал откъм Милагре, ала самият той можеше да наблюдава от мястото си голяма част от града — поне катедралата и манастира на най-високия хълм, както и обсерваторията на съседния хълм, разположен по на север. А под обсерваторията, в подножието на хълма, недалеч от оградата, се намираше къщата, в която живееше.
— Миро — прошепна Лийф-ийтър („Листоядец“). — Дърво ли си?
Това бе превод на пекениноски идиом. Понякога прасенцата медитираха, стояха неподвижни с часове. Казваха му „Да бъдеш дърво“.
— По-скоро съм стрък трева — отговори Миро.
Лийф-ийтър се изкикоти с обичайния си писклив, хриплив смях. Никога не звучеше естествено — пекениносите бяха зазубрили смеха, все едно бе просто поредната дума на Старк. Той не бе проява на веселост, или поне Миро си мислеше така.
— Дали ще вали? — попита Миро. За едно прасенце това означаваше: заради самия мен ли ме прекъсваш или заради себе си?
— Днес валя огън — рече Лийф-ийтър. — Над прерията.
— Да. Имаме посетител от друг свят.
— Говорителя ли е?
Миро не отговори.
— Трябва да го доведеш да ни види.
Миро не отговори.
— Ще си заровя лицето в земята за теб, Миро, крайниците ми да станат дървета за къщата ти.
На Миро му бе противно, когато му се молеха за нещо. Сякаш го смятаха за особено мъдър или силен, за родител, от когото трябва да измъкнат нещо с ласкателство. Е, щом си мислеха така, вината си бе само негова. Негова и на Либо. Да се прави тук, всред прасенцата, на Господ.
— Нали обещах, Лийф-ийтър?
— Кога, кога, кога?
— Ще е необходимо известно време. Трябва да разберем дали можем да му се доверим.
Лийф-ийтър, изглежда, се разстрои. Миро се бе опитвал да обясни, че не всички хора се познават един другиго, че някои не са добри, ала прасенцата като че ли изобщо не го проумяваха.
— Веднага щом мога — рече Миро.
Лийф-ийтър неочаквано започна да се клатушка напред-назад на земята, кълчеше бедрата си наляво-надясно, сякаш се опитваше да се почеше по задника. Либо бе предположил веднъж, че това движение изпълняваше ролята на смеха при хората.
— Говори ми на прасегалски! — изхриптя Лийф-ийтър. Той винаги се забавляваше много, когато Миро и другите зенадори разговаряха като последователно сменяха двата езика. И това — въпреки факта, че през годините бяха регистрирани (или поне бе загатнато) за четири отделни езика, които това племе от прасенца използваше. Е, щом иска португалски, ще получи португалски:
— Вай комер фоляс.
„Иди да ядеш листа“. Лийф-ийтър изглеждаше озадачен:
— Какво остроумно има в това?
— Защото това ти е името. Коме-фоляс.
Лийф-ийтър извади от ноздрата си голямо бръмчащо насекомо и го метна настрани.
— Не ставай груб — рече той. Сетне си отиде.
Миро гледаше подире му. С Лийф-ийтър винаги бе трудно. Миро предпочиташе компанията на друго прасенце, наричано Човек. И макар Човек да бе по-умен и да се налагаше Миро да внимава повече с него, поне не изглеждаше толкова враждебен, колкото най-често бе Лийф-ийтър.
След като прасенцето изчезна от полезрението му, Миро се обърна към града. Някакви хора се спускаха по стръмната пътечката от хълма към къщата му. Първият беше много едър — не, това бе Олядо с Куара на раменете си. Куара вече бе твърде голяма да я носят така. Миро се безпокоеше за нея. Тя сякаш още не можеше да излезе от шока след смъртта на баща им. Миро за миг изпита горчивина. Като си помислеше само как той и Ела се надяваха смъртта на баща им да реши всичките им проблеми!…
Изправи се и се опита да огледа по-добре мъжа зад Олядо и Куара. Не го бе виждал преди. Говорителя. Вече! Едва ли бе в града повече от час, а вече отиваше у дома им. Страхотно, сега остава мама да разбере, че аз съм го повикал. Кой знае защо ми се струваше, че Говорителя на мъртвите ще да е по-дискретен и няма да се засили направо към оногова, който го е повикал. Какъв глупак съм бил! Още по-лошо че пристига години по-рано, отколкото очаквах. Дори и никой друг да не го направи, Куим непременно ще докладва за това на епископа. И сега ще трябва да се справям с мама, а навярно и с целия град.
Миро се върна при дърветата и се затича по пътеката, която водеше към портата на града.
СЕДМА ГЛАВА
ДОМЪТ НА РИБЕЙРА
Миро, този път трябваше да си тук, защото макар и да имам по-добра памет за разговорите, сигурна съм, че не знам какво точно означава това. Видя новото прасенце, онова, което наричат Човек — мисля, че те зърнах да разговаряш с него минута, преди да се заемеш със Съмнителната дейност. Мандачува ми каза, че го нарекли Човек, защото било много умно още като дете. Добре, много е ласкаещо, че „умно“ и „човек“ се свързват в съзнанието им или пък е оскърбително, дето те си мислят, че ние ще бъдем поласкани, но не това има значение сега.
Мандачува тогава каза: „Той можеше да говори още когато проходи.“ И посочи с ръка височина около десет сантиметра от земята. На мен ми се стори, че искаше да каже колко висок е бил Човек, когато се е научил да говори и да върви. Десет сантиметра! Но може и напълно да греша. Трябваше да бъдеш тук и да видиш сам.
Ако съм права и Мандачува е имал предвид именно това, то тогава за първи път получаваме представа за детството на прасенцата. Ако наистина започват да вървят, когато са високи десет сантиметра — а и да говорят, ни по-малко, ни повече!, — то тогава в сравнение с хората те се развиват много по-слабо по време на бременността и много повече, след като се родят.
Следващото обаче изглежда абсолютно невероятно, дори по твоите стандарти. Той тогава се наведе към мен и ми рече — сякаш не би трябвало да ми го казва — кой е бащата на Човек: „Твоят дядо Пипо познаваше бащата на Човек. Неговото дърво е близо до портата ви.“
Дали не ме будалка? Рутър е умрял преди двайсет и четири години, нали така? Добре, може би това е просто някаква религиозна шашма, като „осиновен от дърво“ или нещо от сорта. Но тайнственият начин, по който Мандачува ми го каза, ме кара да мисля, че е някакси вярно. Нима е възможно да имат 24-годишен период на бременност? Или може би са били необходими две десетилетия, докато Човек се развие от 10-сантиметров прощъпалник до този хубав екземпляр, който е сега пред нас. Или пък спермата на Рутър е била запазена някъде в стъкленица?
Това наистина е от значение. За първи път прасенце, лично познато на наблюдателите-хора, е посочено като баща. И то пък тъкмо Рутър, същото, което бе убито. С други думи, мъжкият с най-нисък престиж — екзекутиран престъпник дори, — бе посочен като баща! Това означава, че нашите мъжкари изобщо не са отритнати ергени, макар някои от тях да са толкова възрастни, че да са познавали Пипо. Те са потенциални бащи.
Нещо повече: щом Човек е тъй забележително умен, тогава защо ще го захвърлят тук, ако това наистина е група от жалки ергени? Мисля, че сме грешили доста време. Това не е някаква си ергенска група с нисък престиж, това е високо тачена група от младежи и някои от тях имат значителна тежест.
Значи, когато ми каза, че съжаляваш за мен, задето трябва да излезеш и да се захванеш със Съмнителната дейност, а аз трябва да остана у дома и да работя по фабрикуването на официални данни за доклада по ансибала, то ти си бил изпълнен с най-гадна помия! (Ако се прибереш у дома и аз съм заспала, събуди ме за една целувка, става ли? Днес си я заслужих.)
