Говорителя на мртвите

<Това е мястото.>

Чувстваше се обезсилен от нейната увереност. Нямаше и намек за молба, за нетърпение или за някакво друго чувство, което да изплува. Само абсолютна увереност.

— Ще ми се и аз да отсека така — рече той. — Би могло да е мястото, ала всичко зависи от това дали прасенцата ще са в състояние да се справят с вашето, присъствие тук.

<Въпросът е дали ще могат да се справят с вас, хората, без нас.>

— Необходимо е време. Дай ми няколко месеца.

<Разполагай с всичкото време, което ти е необходимо. Сега вече не бързаме.>

— Кого откри? Доколкото си спомням, ти ми каза, че не можеш да общуваш с никого другиго, освен с мен.

<Онази част от ума ни, който съдържа мислите ни, наричани от вас филотичен импулс, енергията на ансибала, е много студена и корава у човешките същества. Ала у този, когото намерихме тук, у един от многото, които открихме, филотичният импулс е далеч по-силен, много по-ясен, по-лесен за засичане, той ни чува по-лесно, той вижда нашите спомени, ние виждаме неговите, лесно го намираме и, прости ни, скъпи приятелю, прости ни, ако изоставим трудната задача да говорим с твоя ум и се върнем при него и заговорим с него, защото той не ни принуждава да търсим с такова усилие думите и картините, достатъчно ясни за твоя аналитичен ум, понеже ние го чувстваме като слънчева светлина, като топлината на слънцето върху лицето му, върху нашето лице, чувстваме хладната вода, дълбоко в корема си и движението, тъй нежно и съвършено, като лек ветрец — всичко това, което не сме изпитвали от три хиляди години, прости ни, ние ще бъдем с него, докато не ни събудиш, докато не ни настаниш тук, защото ти ще го направиш, ще откриеш по свой начин и през своето време, че това е мястото, тук е нашият дом…>

Сетне той изгуби нишката на мислите й, усети как изтича като сън, който забравяш със събуждането си, колкото и да се опитваш да го опазиш и съживиш. Ендър не бе сигурен какво бе открила Царицата, но каквото и да бе то, той самият трябваше да се съобразява с Междузвездния кодекс, с Католическата църква, с младите ксенолози, които дори можеха да не го допуснат до прасенцата, с една ксенобиоложка, която бе променила решението си да го покани тук, и с още нещо, може би най-трудното от всички неща: ако Царицата на кошера решеше да остане тук, то и той трябваше да остане. Толкова време съм бил откъснат от човечеството, помисли си той, само ходя да се меся, да си навирам носа, да наранявам и да лекувам, а после отново да си тръгвам недосегнат. Как бих могъл да стана част от този свят, ако се наложи да остана тук? Единственото, от което съм бил частица, бе армията от малки момчета във Военното училище и Валънтайн; а сега и тях ги няма, и двете са къс от миналото…

— Какво, самотата ли те притисна? — попита Джейн. — Чувам как пулсът ти спада, а дишането ти става тежко. В следващия миг или ще заспиш, или ще умреш, или ще се разплачеш.

— Доста по-сложен съм, отколкото си мислиш — рече весело Ендър. — Предвкусвам самосъжаление по повод на страдания, които още не са дошли.

— Много добре, Ендър. Давай по-скоро. Можеш да се въргаляш така дълго още. — Терминалът оживя, показа Джейн като прасенце в редица от дългокраки танцьорки, които мятаха високо разкошни нозе. — Хайде, поупражнявай се, ще се почувстваш много по-добре. В края на краищата вече си разопакова багажа. Какво чакаш?

— Не знам дори къде се намирам, Джейн.

— Те наистина нямат карта на града — обясни Джейн. — Всеки знае къде се намира всичко. Но имат карта на канализацията си, разпределена по райони. Мога да екстраполирам къде се намират всички сгради.

— Покажи ми тогава.

Над терминала се появи триизмерен модел на града. Ендър можеше и да не е много желан тук, стаята му можеше и да е малка, но поне бяха проявили вежливостта да му предоставят терминал. Не беше стандартният домашен образец, а доста по-сложен симулатор. Бе в състояние да проектира в пространството холограми, шестнайсет пъти по-големи, отколкото повечето терминали, с четири пъти по-висока разделителна способност. Илюзията бе толкова пълна, че Ендър в един шеметен миг се почувства като Гъливер, надвесил се над лилипут, който още не се е уплашил от него, не е усетил рушителната му мощ.

Имената на различните райони висяха във въздуха над всеки канализационен квартал.

— Ти се намираш тук — рече Джейн. — Вила „Веля“ в стария град. Прасата (площадът) е само на една пряка от теб. Там се провеждат обществените събрания.

— Имаш ли карта на земите на прасенцата?

Картата на града бързо се плъзна към Ендър, по-близките очертания изчезнаха с появяването на нови в далечината. Все едно че летеше над тях. Досущ като вещица, помисли си Ендър. Границата на града беше маркирана с ограда.

— Тази бариера е единственото нещо, което стои между нас и прасенцата — рече Ендър.

— Тя генерира електрическо поле, което активизира всички чувствителни на болка нерви, ако някой навлезе в полето — каза Джейн. — Само да го докоснеш, и всичките ти вътрешности се разхлопват — имаш чувството, че ти режат пръстите с пила.

— Приятна мисъл. Да не се намираме в концентрационен лагер? Или в зоологическа градина?

— Зависи от гледната точка — рече Джейн. — Това е оградата от страната на хората, които са свързани с останалата Вселена, и от страна на прасенцата — които са в капана на собствения си свят.

— Разликата е в това, че те не са наясно какво губят.

— Знам — рече Джейн. — Това е най-очарователното качество на хората. Вие сте толкова сигурни, че животните не бива да умират от завист, загдето не са имали късмета да се родят като хомо сапиенси! Ксенолозите никога не са навлизали дълбоко в земите на прасенцата. Общността на прасенцата, с която се занимават, е на по-малко от километър навътре в тази гора. Прасенцата живеят в дървена къща — всичките мъжки заедно. Не знаем дали имат друго селище, спътниците успяха да потвърдят само, че всяка гора, като тази, изхранва долу-горе цялата популация, която една култура на ловци и събирачи на храна може да поддържа.

— Ловуват ли?

— Повече събират храна.

— Къде са загинали Пипо и Либо?

Джейн освети парче земя, покрито с трева, върху склона, който водеше към дърветата. Едно голямо дърво растеше самичко наблизо, а две по-малки — недалеч от него.

— Тези дървета — провлачи Ендър. — Не си спомням да съм ги виждал толкоз близо на холограмите, които разглеждах на Трондхайм.

— Оттогава са минали двайсет и две години. Голямото дърво е посадено от прасенцата в трупа на бунтар, на име Рутър, който бе екзекутиран, преди да бъде убит Пипо. Другите две дървета са в резултат на по-скорошни екзекуции на прасенцата.

— Бих искал да знам защо садят дървета за прасенцата, но не и за хората.

— Тези дървета са свещени — рече Джейн. — Пипо е регистрирал, че много от дърветата в гората носят имена. Либо е предположил, че това може би са имената на мъртвите.

— А хората просто не са част от този модел на обожествяване на дървета. Е, това е доста вероятно. Само дето открих, че тези ритуали и митове не се зараждат току-така. Обикновено има някаква причина за тяхната поява, която е свързана с оцеляването на общността.

— Андрю Уигин — антрополог?

— Най-добрият начин да се изследва човечеството е да се изследва човекът!

— Тогава отивай и изучи някои хора, Ендър! Семейството на Новиня например. Между другото, на компютърната мрежа официално е забранено да ти показва кой къде живее.

Ендър се усмихна:

— Значи Боскиня не е чак толкова дружелюбна, колкото изглежда.

— Ако попиташ къде живеят хората, те ще узнаят къде отиваш. Ако не искат да идеш там, никой няма да ти каже къде живеят.

— Ти можеш да преодолееш тази забрана, нали?

— Вече съм го направила.

Една светлинка премигваше близо до линията на оградата, зад хълма на обсерваторията. Бе възможно най-усамотеното място, което можеше да се намери в Милагре. Малко друга къщи бяха построени така, че от тях оградата да се вижда през цялото време. Ендър се почуди защо Новиня бе избрала да живее толкова близо до оградата и толкова далеч от съседите си. Може би изборът е бил на Марсау.