Говорителя на мртвите

<Това е добро място.>

Всички са винаги с по една стъпка пред мен.

<Тук има мозък. Много по-ясен от който и да е познат ни човешки ум.>

Прасенцата? Нима мислят по същия начин като вас?

<Той знае за прасенцата. Малко време; той се бои от нас.>

Царицата на кошера се оттегли и Ендър остана да разсъждава върху мисълта, че в случая с Лузитания бе лапнал по-голяма хапка, отколкото можеше да преглътне.

Епископ Перегрино лично изнесе проповедта. Това беше лош знак. Никога не е бил вълнуващ оратор и сега речта му бе толкова усукана и многословна, че през половината време Ела дори не схващаше за какво става дума. Куим се правеше, че разбира, естествено, защото според него епископът не би могъл никога да сгреши. Малкият Грего обаче не направи и опит да прояви някакъв интерес. Дори когато сестра Ескуечименту се разхождаше по пътечката, а тя имаше жестока хватка и остри нокти, Грего безстрашно вършеше всички бели, които му идваха на ум.

Днес измъкваше нитовете от облегалката на пластмасовата пейка пред тях. Ела се безпокоеше от силата му — един шестгодишен хлапак не би трябвало да може да вкара отвертка под главичката на термично закрепения нит. Не беше сигурна дали тя самата би могла да го направи.

Ако татко бе тук, разбира се, дългата му ръка щеше да се плъзне и леко, о, толкова леко, щеше да вземе отвертката от ръката на Грего. Щеше да попита: „Откъде взе това?“ и Грего щеше да го погледне с широко отворени невинни очи. По-късно, като се приберат от службата, татко щеше да се нахвърли върху Миро, че оставя инструменти където му падне, ще го нарича с ужасни имена, ще го обвинява за всички неприятности в семейството, а Миро ще понесе всичко мълчаливо. Ела щеше да опита да се залиса с приготвянето на вечерята. Куим щеше да седи безполезен в ъгъла, щеше да прехвърля зърната на броеницата и да шепне ненужните си молитвички. Олядо бе късметлия, с неговите електронни очи — той просто ги изключваше или си пускаше някоя любима сцена от миналото и не обръщаше никакво внимание. Куара щеше да се свие от страх в ъгъла. А малкият Грего щеше да стои тържествуващ, стиснал крачола на татко, щеше да гледа как вината за всичко, което е направил, се стоварва върху главата на Миро.

При тази сцена, извикана от паметта й, Ела потръпна. Ако всичко свършеше дотам, щеше да е поносимо. Но после Миро щеше да излезе, те щяха да вечерят, а сетне…

Паякоподобните пръсти на сестра Ескуечименту се стрелнаха; ноктите й се забиха в ръката на Грего. Той мигновено изпусна отвертката. Разбира се, тя би трябвало да изтрополи върху пода, ала сестра Ескуечименто не бе глупачка. Тя се наведе и я хвана с другата си ръка. Грего се ухили. Лицето й беше само на сантиметри от коляното му. Ела се досети какво си бе наумил, посегна да го спре, но твърде късно — коляното му се заби в устата на сестра Ескуечименту.

Тя ахна от болка и пусна Грего. Той грабна отвертката от отпуснатата й ръка. Поставила длан пред разкървавената си уста, тя изтича по пътечката. Грего продължи разрушителната си работа.

Татко е мъртъв, напомни си Ела. Думите прозвучаха като музика в съзнанието й. Татко е мъртъв, ала е още тук, защото е оставил това чудовищно наследство след себе си. Отровата, която е влял у нас, още съзрява и в крайна сметка ще ни убие всичките. Когато почина, черният му дроб беше дълъг само пет сантиметра, а далак изобщо не откриха. На тяхно място бяха израсли странни, мастни органи. Нямаше име за болестта му; тялото му бе полудяло, сякаш забравило за модела, по който се изграждат човешките тела. И сега болестта продължава да живее у децата му. Не в телата, а в душите ни. Съществуваме така, както се очаква от едни нормални деца; дори видът ни е същият. Ала всеки от нас е по някакъв свой начин заместен от имитация на дете — с безформена, зловонна, тлъста гуша, израсла от душата на татко.

Може би щеше да е по-различно, ако мама се опитваше да поправи нещата. Но тя се интересуваше само от микроскопите и генетично подсилените си житни растения или от каквото там работеше.

— …така нареченият Говорител на мъртвите! Ала има само Един, който може да говори от името на мъртвите, и той е Саградо Кристо…

Думите на епископ Перегрино привлякоха вниманието й. Какво говореше той за Говорителя на мъртвите? Не би могъл да знае, че тя го е извикала…

— …законът изисква да се отнесем вежливо към него, но не и с вяра! Истината не може да бъде открита в разсъжденията и хипотезите на един недуховен човек, а в учението и традициите на Църквата-майка. Затова, когато го срещнете, усмихвайте му се, но не разкривайте сърцата си!

Защо отправяше той това предупреждение? Най-близката планета бе Трондхайм, на разстояние от двайсет и две светлинни години, а и точно там едва ли имаше Говорител. Щяха да минат десетилетия, преди да пристигне тук Говорител, ако изобщо пристигне. Тя се наведе пред Куара, за да попита Куим — би трябвало той да е слушал:

— Какви са тези неща за Говорителя на мъртвите? — прошепна.

— Ако беше слушала, сама щеше да разбереш.

— Ако не ми кажеш, ще ти счупя главата.

Куим се ухили самодоволно, за да й покаже, че не се бои от заплахите й. Ала тъй като фактически се боеше, й каза:

— Оказва се, че когато е умрял първият ксенолог, някакъв нещастен неверник е поискал да дойде Говорител; и Говорителя пристига този следобед; той е вече в совалката и кметицата Боскиня е тръгнала да го посрещне, когато кацне.

Това не влизаше в сметките й. Компютърът не й бе съобщил, че Говорителя вече е на път. Той би трябвало да дойде след години, за да говори за смъртта на чудовището, наричано баща, което най-сетне бе ощастливило семейството, като рухна мъртво: истината щеше да придойде като светлина, която да освети и пречисти миналото им. Ала татко бе умрял твърде скоро, за да се Говори за него сега. Пипалцата му още се подаваха от гроба и смучеха от сърцата им.

Проповедта свърши, а с нея — и службата. Тя хвана здраво Грего за ръката, опитваше се да му попречи да грабне нечия книга или чанта, докато си пробиваха път в тълпата. Куим не го биваше за нищо, но поне носеше Куара, която винаги се вцепеняваше, когато трябваше да си проправи път всред непознати. Олядо отново включи очите си и се погрижи за себе си, намигаше механично на някаква петнайсетгодишна полудевица, която се надяваше да ужаси днес. Ела коленичи пред статуите на Ос Венерадос, нейните отдавна мъртви дядо и баба — полусветци. Гордеете ли се, че имате такива хубави внучета?

Грего се усмихваше самодоволно; ами да, в ръката си държеше бебешка обувка. Ела се помоли наум детето да не е пострадало при сблъсъка. Взе обувката от Грего и я остави на малкия олтар, където свещите горяха — постоянни свидетели на чудото на Десколадата. Родителите на бебето щяха да я намерят там.

Кметицата Боскиня бе в добро настроение, докато колата се носеше над ливадата между летището и селището Милагре. Тя посочи стадата полудомашни кабра, местен вид, от който се получаваха тъкани за дрехи, но чието месо не ставаше за храна на хората.

— Прасенцата ядат ли ги? — попита Ендър.

Тя повдигна вежда:

— Не знаем толкова много за прасенцата.

— Знаем, че живеят в гората. Излизат ли понякога в равнината?

Тя сви рамене:

— Това ще решат фрамлингите.

В първия миг Ендър бе шокиран да чуе тази дума; но, да, разбира се, последната книга на Демостен бе публикувана преди двайсет и две години и бе разпространена в Стоте свята по ансибала. Утленинг, фрамлинг, раман, варелсе — това бяха вече термини в езика Старк и навярно не представляваха някаква особена новост за Боскиня.

Липсата на любопитство към прасенцата у нея го накара да се почувства малко неловко. Не можеше хората от Лузитания да не се интересуват от прасенцата — те бяха причината да бъде издигната високата, непреодолима ограда, отвъд която никой, освен зенадорите, не можеше да прекрачи. Не, не й липсваше любопитство, тя просто избягваше темата. Дали защото склонните към убийство прасенца бяха болезнена тема, или защото не се доверяваше на Говорителя на мъртвите — това той не можа да прецени.