Говорителя на мртвите

На Лузитания не съществуваше строителна индустрия. Когато някоя двойка се оженеше, приятелите и семействата им построяваха къща. Домът на Рибейрови бе олицетворение на историята на семейството. Отпред, старата част на къщата, бе изградена от пластмасови плоскости, приковани към бетонна основа. С разширяването на семейството се строяха нови стаи, като всяка се опираше на предишната, така че в подножието на хълма имаше пет различими едноетажни сгради. По-сетнешните бяха тухлени, с прилични водопроводни инсталации, покрити с керемиди, ала без каквито и да е усилия да им се придаде някакъв естетичен вид. Семейството бе строило точно онова, от което се нуждае, и нищо повече.

Ендър знаеше, че не ставаше въпрос за бедност — в общността, където икономиката бе под контрол, нямаше бедност. Липсата на украса, на индивидуалност, показваше презрението на всички в семейството към собствения им дом; за Ендър това свидетелстваше и за презрение към самите себе си. Олядо и Куара определено не показваха онова отпускане, успокояване, което повечето хора изпитват, когато се прибират у дома. Напротив, те станаха по-предпазливи, веселостта им намаля; сякаш къщата бе неуловим източник на гравитация, която с приближаването им ги правеше по-тежки.

Олядо и Куара влязоха направо. Ендър изчака пред вратата някой да го покани. Олядо остави вратата леко открехната, ала излезе от стаята, без изобщо да го заговори. Ендър видя Куара да седи на леглото в предната стая, облегната на голата стена. По стените не бе окачено нищо. Бяха голи и белосани. Лицето на Куара имаше същия цвят — тя гледаше Ендър без да мигне, ала все едно, че не съществуваше; не направи нищичко, за да му подскаже, че може да влезе.

В тази къща витаеше някаква болест. Ендър се опита да разбере какво от характера на Новиня бе пропуснал да забележи — нещо, което би й позволило да съществува на такова място. Нима смъртта на Пипо преди толкова време бе изсушило сърцето на Новиня тъй много?

— Майка ти у вас ли е? — попита Ендър.

Куара не отвърна нищо.

— О, извини ме — рече той. — Мислех си, че си малко момиче, пък виждам, че си статуя.

Тя изобщо не даде знак, че го е чула. Толкоз за усилията му да я развесели и да я извади от мрачното й настроение.

По бетонния под изшляпуркаха стъпки. В стаята дотича момченце, спря се в средата й и се обърна към вратата, пред която стоеше Ендър. Беше едва година по-малко от Куара — може би на шест или седем годинки. За разлика от нея обаче изражението му бе доста по-общително. И същевременно върху него бе изписан необуздан гняв.

— Майка ти у дома ли е? — попита Ендър.

Момчето се наведе и внимателно вдигна крачола на панталона си. Към крака си бе прикрепило със скоч дълъг кухненски нож. Бавно разлепи скоча. След това го хвана с две ръце, протегна го пред себе си, насочи го към Ендър и се понесе с пълна скорост. Ендър забеляза, че ножът бе насочен към слабините му. Момчето даваше съвсем ясно да се разбере какъв подход има към непознатите.

Миг по-късно Ендър вдигна момчето под мишница, ножът изхвърча и се заби в тавана. Момчето риташе и пищеше. Наложи се Ендър да използва и двете си ръце, за да укроти крайниците му; в последна сметка момчето висна пред него със здраво хванати ръце и крака — приличаше на теле, свързано за жигосване.

Ендър гледаше Куара, без да мигне.

— Ако не отидеш и не повикаш някого, който командва в тази къща, ще отнеса това зверче у дома и ще го сготвя за вечеря.

Куара се замисли за миг, сетне стана и изтича от стаята. След малко в стаята влезе момиче с уморен вид, с разрошена коса и сънливи очи.

— Дескулпе, пер фавор — прошепна тя, — о менино нао рестабелешу десде а морте до пай… 15

След тези думи тя сякаш изведнъж се събуди.

— О, Сеньор е о Фаланте белос Мортос! „Вие сте Говорителя на мъртвите!“

— Соу — отвърна Ендър. „Да, аз съм.“

— Нау, акуи — рече тя. — О, не, извинете, говорите ли португалски? Разбира се, че говорите, току-що ми отговорихте… о, моля ви, не тук, не сега. Вървете си.

— Добре — рече Ендър. — Момчето ли да задържа, или ножа?

Той погледна към тавана; погледът й проследи неговия.

— О, не, извинете, търсихме го вчера цял ден, знаехме, че го е взел, но не знаехме къде го е скрил.

— Беше го прилепил към крака си.

— Вчера не беше така. Винаги го проверяваме там. Моля ви, пуснете го.

— Сигурна ли си? Мисля, че сега си точи зъбите.

— Грего — обърна се тя към момчето, — не бива да се нападат хората с нож.

Грего изръмжа гърлено.

— Нали разбирате, баща му почина.

— Толкова близки ли бяха?

По лицето й пробяга сянката на горчива усмивка.

— Едва ли. Той, Грего, винаги си е бил крадльо откак порасна толкова, че да може да хване нещо и да върви сам. Ала това — да наранява хора, е нещо ново. Моля ви, пуснете го.

— Не — рече Ендър.

Тя присви очи, придоби непокорно изражение.

— Да не искате да го отвлечете? Къде ще го отведете? Срещу какъв откуп?

— Може би не разбираш — рече Ендър. — Той ме нападна. А ти не ми даваш никаква гаранция, че няма да го направи пак. Не взе никакви мерки да бъде наказан, след като го пусна.

Както и очакваше, в очите й блеснаха гневни пламъчета.

— За какъв се мислите? Това е неговият дом, а не вашият!

— Всъщност — рече Ендър — току-що предприех една дълга разходка от площада до вашия дом, а Олядо наложи бързо темпо. Бих искал да поседна.

Тя кимна към един стол. Грего се извиваше и гърчеше в хватката на Ендър. Ендър го повдигна така, че лицата им се оказаха съвсем близо едно до друго.

— Знаеш ли, Грего, ако се освободиш, ще паднеш на главата си върху бетонния под. Ако имаше килим, би могъл и да не изгубиш съзнание. Но нямаш такъв късмет. И честно казано, няма да имам нищо против да чуя как главата ти ще се дрънне о цимента.

— Той не разбира Старк толкова добре — рече момичето.

Ендър обаче знаеше, че Грего чудесно го разбра. Забеляза някакво движение в дъното на стаята. Олядо се бе върнал и стоеше на вратата, която водеше към кухнята. До него бе Куара. Ендър им се усмихна весело, сетне пристъпи към стола, който момичето му бе посочило. Междувременно подхвърли Грего във въздуха, той в миг се завъртя силно, махаше отчаяно с ръце и с крака, пищеше от страх и от предчувствие за болката, когато падне на пода. Ендър плавно се настани на стола, улови момчето в скута си и мигновено хвана ръцете му. Грего успя да забие пети в пищялите му, ала тъй като не бе обут, маньовърът му се оказа неефикасен. В следващия миг Ендър вече го държеше изцяло под контрол.

— Много е приятно да седне човек — рече Ендър. — Благодаря за гостоприемството ви. Казвам се Андрю Уигин. Запознах се с Олядо и Куара, а с Грего очевидно вече сме добри приятели.

По-голямото момиче изтри длан в престилката си, сякаш се готвеше да му подаде ръка, ала не го направи:

— Казвам се Ела Рибейра. Ела е съкратено от Еланора.

— Приятно ми е да се запознаем. Виждам, че си заета да приготвяш вечерята.

— Да, да, много съм заета. Мисля, че би трябвало да дойдете утре.

— О, няма нищо, върши си работата. Нямам нищо против да почакам.

В стаята надникна друго момче, по-голямо от Олядо, но по-малко от Ела.

— Не чу ли какво каза сестра ми? Не си желан тук!

— Много сте мили с мен — рече Ендър. — Но аз съм дошъл да се срещна с майка ви и ще я чакам тук, докато се върне от работа.

Споменаването на майка им ги накара да се умълчат.

— Доколкото разбрах, тя е на работа. Ако беше тук, всичките тези вълнуващи събития щяха да я накарат да се изчерви от глава до пети.

Олядо се усмихна леко на тези думи, но другото момче помрачня, а изражението на Ела стана болезнено и злобно.

— Защо искаш да се срещнеш с нея? — попита тя.

— Всъщност, искам да се видя с всички вас. — Той се усмихна на по-възрастното момче. — Ти сигурно си Естевау Рей Рибейра. Кръстен на мъченика Свети Стефан, който е видял Иисус да седи от дясната страна на Бог.