Заговорт Аквитания

— Май говорихме преди няколко часа, господине. Стаята на господин Маркъс още не отговаря, тъй че си позволих да проверя на рецепцията. Не е напуснал хотела и не е оставил номер, на който да бъде търсен. Защо не оставите съобщение?

— Ще оставя. Запишете го дословно, моля. „Не мърдай, докато не се свържа с теб. Или ме потърси ти. Наложително. Подпис Н. Татяна.“

— Н. ли, господине?

— Като нула, госпожице — Джони Реб затвори телефона в апартамента си в Куксхавен. В устата му преобладаваше киселият вкус.

Ерих Лайфхелм забавляваше гостите си на своята любима маса в ресторант „Амбасадор“, на осемнайсетия етаж на хотел „Щайгенбергер“ в Бон.

— Тази гледка никога няма да ми омръзне — обърна се бившият фелдмаршал към тримата мъже на масата и посочи огромния прозорец до себе си. — Исках да я видите и вие, преди да се върнете в Буенос Айрес, за който не мога да не спомена, че е един от най-красивите градове в света.

Метр д’отелът почтително се намеси, като се наведе и тихо заговори на Лайфхелм.

— Хер генерал, викат ви на телефона.

— Помощникът ми се храни на петдесет и пета маса — непринудено рече Лайфхелм, въпреки че пулсът му изведнъж се ускори. Може би имаше вест за свещеника в Страсбург. — Сигурен съм, че може да проведе разговора.

— Господинът на телефона подчерта, че настоява да говори лично с вас. Каза, че се обажда от Калифорния.

— Разбирам. Много добре — Лайфхелм стана от стола и се извини на гостите си. — Няма спасение от прищевките на търговията, нали? Извинете ме, ще се забавя само една-две минути. Моля, донесете още вино.

Метр д’отелът кимна и добави:

— Прехвърлих разговора ви в моя кабинет, хер генерал. Той е във фоайето.

— Много мило. Благодаря.

Ерих Лайфхелм леко кимна с глава, когато мина край маса 55 близо до входа. Единственият мъж, който се хранеше там, прие също с кимване факта, че не е нужен. От гледна точка на дългите години, прекарани в изграждане на военни и политически тактики и стратегии, това поклащане на главата щеше да се окаже една от най-тежките грешки на фелдмаршала.

Във фоайето имаше двама мъже, единият си гледаше часовника, а другият тревожно се озърташе. Ако се съдеше по скъпите им дрехи, принадлежаха към редовната клиентела на „Амбасадор“ и очевидно чакаха закъсняващи гости за обяд.

Извън стъклената врата на коридора стоеше трети човек. Беше облечен в униформата на хотела и наблюдаваше двамата мъже във фоайето.

Лайфхелм поблагодари на метр д’отела, когато той му отвори вратата към скромния си кабинет. Ресторантският служител затвори след него и се върна в залата. Двамата мъже във фоайето като един се втурнаха вътре след стария воин, който тъкмо вдигаше слушалката.

— Was geht hier vor? Wer ist!…

Единият се хвърли през писалището и сграбчи главата на Лайфхелм, като затисна устата му с извънредно силни ръце. Другият измъкна от джоба си спринцовка и свали пластмасовия предпазител. Грубо дръпна сакото на генерала и отвори яката на ризата му. Заби иглата в основата на гърлото му, впръсна течността, изтегли спринцовката и веднага започна да масажира мястото. Закопча яката и оправи реверите на сакото.

— Ще може да се движи още пет минути — заяви лекарят на немски. — Но няма да може да говори или разсъждава. Двигателният му контрол е чисто механичен и трябва да бъде воден.

— А след пет минути? — попита другият.

— Ще падне на земята и вероятно ще повърне.

— Мила картинка. Бързо! За Бога, поеми го и го води! Аз ще проверя отвън и ако всичко е наред, ще почукам еднократно.

След секунди се почука и лекарят, здраво подхванал Лайфхелм, го изведе от кабинета и го поведе през стъклената врата към коридора на хотела.

— Насам! — посочи им униформеният и тръгна надясно.

— Бързо! — добави лекарят.

Някои от разхождащите се по покрития с килим коридор познаха легендарния стар воин и се втренчиха в бледото му лице и разтреперените устни, които се мъчеха да заговорят. Или да закрещят.

— Получи ужасна новина — повтаряше почтително лекарят. — Ужасно, просто ужасно!

Стигнаха до служебния асансьор, който беше застопорен, и влязоха вътре. На тапицираната му стена беше облегната носилка. Униформеният извади от джоба си ключ, вмъкна го в ключалката, с което освободи асансьора, и натисна бутона за подземието. Другите двама вдигнаха Лайфхелм на носилката и го покриха с чаршаф от главата до петите.

— Горе ще започнат да коментират — отбеляза първият. — Горилите му ще се втурнат да го търсят. Никога не са твърде далече.

— Линейката чака до вратата на асансьора — заяви униформеният. — А самолетът чака на пистата.

Великият навремето фелдмаршал на Третия райх повърна под чаршафа.

Жак-Луи Бертолдие влезе в апартамента на булевард „Монтан“ и съблече коприненото си сако. Отиде при барчето с огледални врати, сипа си водка, сложи вътре две кубчета лед от сребърната кофичка и се запъти към прозореца над елегантния диван. Засаденият от двете страни с дървета булевард беше спокоен в слънчевия следобед, безупречно чист и някак пасторален, въпреки че беше част от чисто градски пейзаж. Понякога му се струваше, че това е същността на Париж, който така обичаше, на влиятелния и богат Париж, на чиито обитатели не се налагаше да си цапат ръцете. Затова бе купил този екстравагантен апартамент за най-екстравагантната си и желана любовница. Имаше нужда от нея. Господи, как се нуждаеше от разтоварване!

Легионерът бе намерен застрелян и удушен с тел в собствения си автомобил! На паркинга в Булонския лес! А гадният Прюдом уж бил в Кале! Никакви отпечатъци! Нищо! Най-изтъкнатият навремето френски генерал имаше нужда от час-два спокойствие.

— Жанин! Къде си? Ела, египтянко! Дано си облечена както поисках. Ако си забравила, ще ти напомня — късото черно неглиже „Живанши“ и нищо отдолу, разбра ли? Абсолютно нищо.

— Разбира се, генерале — долетяха странно колебливите думи иззад вратата на спалнята.

Бертолдие се засмя на себе си и се върна при дивана. С Великата машина все още трябваше да се съобразяват дори много сексапилните двайсет и пет годишни любителки на пари, бързи коли и елегантни апартаменти, които обичаха да прониква в тялото им. Беше твърде разстроен да се съблича, нервите му бяха прекалено опънати да се занимава с дългите предварителни глупости. Беше си наумил нещо друго — облекчение без усилие.

Звукът на бравата наруши мислите му. Вратата се отвори и се появи момиче с гарвановочерна коса. Продълговатото й лице с безупречни пропорции изразяваше очакване, кафявите очи бяха разширени в отнесено учудване. Може да е пушила марихуана, реши Бертолдие. Беше облечена с къса нощничка от черна дантела със сиво на гърдите. Приближи се до дивана, като движеше предизвикателно ханша си.

— Великолепно, курво на Нил. Седни. Имах ужасен, отвратителен ден, който още не е свършил. Шофьорът ми ще се върне след два часа, а дотогава имам нужда от почивка и разтоварване. Дай ми ги, египтянко — Бертолдие спусна ципа на панталона си и посегна към момичето. — Погали го, както аз ще те галя, и направи с него всичко, каквото умееш — сграбчи я за гърдите и натисна главата й към чатала си. — Веднага! Веднага!

Ослепителна светкавица озари стаята и двама мъже влязоха откъм спалнята. Момичето отскочи назад, а Бертолдие, шокиран, вдигна поглед. Първият прибра фотоапарата в джоба си, а придружителят му — нисък здравеняк на средна възраст с пистолет в ръка, бавно тръгна към легендата на Франция.

— Възхищавам се от вкуса ви, генерале — дрезгаво заговори той. — Но аз винаги съм се възхищавал от вас, дори когато не съм се съгласявал с действията ви. Вие не ме помните, изправихте ме пред военен съд в Алжир и ме пратихте в кафеза за трийсет и шест месеца, задето ударих офицер. Бях старши сержант, а той брутално налагаше на хората ми тежки наказания за дребни нарушения. Три години, задето съм ударил парижко мамино синче. Три години в мръсните бараки, задето защитих хората си.