Заговорт Аквитания

Докато Меткаф говореше, Стоун се наведе към него и втренчено попиваше всяка дума.

— Шархьорн! — едва доловимо прошепна той. — Трябва да е на Шархьорн!

Двумоторният самолет закръжи над частното летище в Сен-Жерве на двайсетина километра източно от Шамони и кехлибарените светлини на двете писти хвърлиха оранжев отблясък в ниското нощно небе. Докато пилотът получаваше разрешение за кацане, Прюдом провери дали е закопчан коланът на седалката.

Mon Dieu, какъв невероятен ден!, мислеше човекът от „Сюрте“, загледан в дясната си ръка. Тъмните белези по пръстите му бяха доста по-незабележими от кръвта, покриваща цялата му длан само преди няколко часа. Изпратеният за негов палач мъжага не си даде труда дори да прикрие задачата си, толкова беше нагъл. Типично за Чуждестранния легион! И смъртната му присъда беше произнесена направо в колата, паркирана в отдалечения край на паркинга в Булонския лес! Убиецът му се обади в службата, но Прюдом имаше едно наум за какво го търси, тъй че не само не се остави да бъде изненадан, но беше и подготвен. Мъжът поиска да се срещне с бившия си началник на паркинга в гората, имал да му съобщава смайваща новина. Щял да кара служебното си пежо и тъй като не можел да излезе от него заради радиотелефона, би ли отишъл инспекторът в неговата кола. Естествено.

Но смайваща новина нямаше. Само нагло зададени въпроси.

— Защо направи онова нещо сутринта?

— Кое? Бръсненето? Банята? Закуската? Целувката с жена ми за довиждане? За какво говориш?

— Знаеш за какво. Преди банята и целувката! Говоря за случката на булевард „Распай“. Блъснал си една кола и си я спрял. Подхвърлил си вътре наркотици и си арестувал шофьора по фалшиво обвинение!

— Не ми харесва това, с което се беше заел. Както не ми харесва и този разговор — Прюдом тромаво посегна към дръжката на вратата с лявата си ръка, защото дясната беше заета с друго.

— Спри! — изкрещя бившият му подчинен и го хвана за рамото. — Ти си пазил жената!

— Прочети доклада ми. Пусни ме да си вървя.

— Ще те пусна да идеш в ада! Ще те убия, натрапнико!

Бившият подчинен измъкна пистолет от джоба си, но закъсня. Прюдом стреля два пъти с пистолета, който държеше под палтото. За нещастие беше малък калибър, а доскорошният полковник от легиона беше огромен мъж. Хвърли се към Прюдом, но ветеранът от Съпротивата беше възвърнал един от старите си навици — за всеки случай беше преметнал под реверите на палтото дълга жица с примка в двата края. Измъкна я, метна я около главата на палача си с кръстосани китки и силно я задърпа, докато тя се впи във врата му, а ръцете на Прюдом се обляха с кръвта му.

Джоел и Валери слушаха мълчаливо човека от „Сюрте“. Валери превеждаше. Той привършваше разказа си, повече нямаше какво да им каже. Интерпол беше компрометиран, участъковата полиция — манипулирана, самата „Сюрте“ — корумпирана, а официалните правителствени комюникета — основани на лъжа. Защо?

— Ще ви кажа, защото помощта ви ми е много нужна — заяви Конвърс, стана от стола и отиде до писалището, където лежаха напечатаните страници на декларацията му. — Най-добре ще е да прочетете това, но се опасявам, че ще трябва да го четете тук. Сутринта ще направя копия, но дотогава не искам да излиза от стаята. Между другото, Вал ви резервира единична стая, не ме питайте как, но чиновничката долу утре ще поднови гардероба, ако не и къщата си.

— Благодаря.

— Стаята е на името Френч — добави Джоел.

— Добре.

— В регистъра сте записан като мосю Френч — поясни Валери, — но името е написано на английски — Артър Френч.

— Но нали ще трябва да се подпиша, да говоря. Веднага ще разберат, че съм французин.

— Нищо няма да подписвате и да говорите — рече Вал, взе ключ от нощната си масичка и го подаде на Прюдом. — Стаята е предплатена за три дни. След това, а може би и по-рано, ако се съгласите да ни помогнете, и тримата ще бъдем далеч оттук.

— Чудесно. Трябва да се заема с четенето.

— Моят съпруг е изключителен адвокат.

— Разбирам.

— Тук са около четирийсет страници — рече Конвърс и ги занесе на Прюдом. — За да ги осмислите, ще ви трябва най-малко един час. Ние ще слезем долу да хапнем и ще ви оставим сам.

— Bien. Има много неща, които държа да науча.

— А вие? — попита Джоел, застанал над французина. — Какво ще правите? Сигурно вече са открили трупа в колата.

— Положително — съгласи се Прюдом. — Оставих я, където си беше, заедно с оная легионерска свиня. Но за „Сюрте“ това няма да има връзка с мен.

— А отпечатъците? И това, че не сте бил в службата по време на убийството?

— Имам и други навици от войната — отвърна служителят на „Сюрте“ и бръкна в джоба си. Извади чифт хирургически ръкавици, срязани в китките. — Изпрах ги в гората. Немските окупационни сили имаха отпечатъците ни на хиляди места. Нямаше смисъл да си търсим екзекуцията. А отсъствието ми от службата може да се обясни съвсем просто. Казах на помощника си, че отивам за няколко дни в Кале да разследвам сигнал за контрабанда и ще се обадя оттам. Дългогодишният ми стаж разрешава известна свобода и гъвкавост на действията.

— Това е в „Сюрте“. А другите? Тези, които изпратиха легионера?

— Имам ги предвид, мосю. Трябва да внимавам. Няма да ми е за първи път.

— Приятно четене — му пожела Конвърс и кимна на Вал да тръгват. — Ако искате нещо, обадете се да ви го донесат в стаята.

Хаим Абрамс повдигна вцепеняващата се китка на жена си, чиито побелели пръсти още бяха вкопчени в пистолета, и обърна оръжието към кървавата дупка между гърдите й.

Опита се да затвори широко отворените й кафяви очи, но не успя. Гледаха го и го обвиняваха, обвиняваха!

— Какво искаш от мен? — извика той. — Виждал съм мъртъвци! Живял съм с мъртъвци! Остави ме, жено! Не би могла да разбереш!

И все пак в продължение на много години го беше разбирала.

— Нали затова се борихме! Затова се молихме! Защо ме оскърбяваш с очите си! — изрева Хаим Абрамс, коленичи и опря чело в безжизнената плът на лицето й.

Самоубийството беше едно от най-тежките престъпления според законите на Талмуда. Евреин, прибягнал към самоубийство, нямаше право да бъде погребан в еврейско гробище. Това щеше да сполети и съпругата на Хаим Абрамс, най-набожната жена, която беше виждал.

— Длъжен съм да го направя! — проплака той и вдигна молитвено очи. — Не разбираш ли, че е за добро?

Прюдом си сипа чаша кафе и се върна на стола си. Валери седеше срещу него, а Джоел — до прозореца, и слушаше човека от „Сюрте“.

— Не мога да измисля други въпроси — рече французинът. Разтревожените му очи пробягваха по редовете, набръчканото му лице изглеждаше по-измъчено отвсякога. — Макар че е възможно шокът да е прекалено силен и да не съм в състояние да мисля. Всичко е много вероятно. Светът е уплашен и плаче за стабилност, за място да се скрие, да се защити от небето, от улиците, от всичко наоколо. Сигурен съм, че е настъпил моментът да приеме чистата, абсолютна сила, каквото и да му струва това.

— Ключовата дума е „абсолютна“ — заяви Джоел — по отношение на контрола и властта. Конфедерация от военни правителства, които взаимно ще се поддържат, ще съгласуват политиката си и ще променят законите в името на стабилността, а всеки, който им възрази, ще бъде обявяван за нестабилен и ще замлъкне. Ако пък прекалено много хора не се съгласят, хаосът ще избухне отново и победител ще излезе стабилността, „Аквитания“. Такъв е сценарият според собствените им думи.

— И това е проблем, мосю. Това са думи, които могат да се кажат на тесен кръг от хора, защото не се знае с кого разговаряте. Може да се получи така, че сам да ускорите броенето преди старта, както го наричате, и да взривите хаоса.

— Броенето преди старта върви, можете да не се съмнявате — прекъсна го Конвърс. — Но има един начин. Ако думите се използват другояче, наистина могат да останат само думи. А аз още не мога да се покажа, рано е. Няма съдебна, правителствена или полицейска охрана, която да им попречи да ме убият, а след смъртта ми лесно ще изкарат думите ми бълнувания на психопат. Не ме разбирайте погрешно, но смъртта ми сама по себе си не е важна. Важното е, че истината е свързана с мен, защото съм единственият, който е разговарял пряко с четиримата цезари на Делавейн, а може би и с петия, англичанина.