Заговорт Аквитания

— Ще ходите на летището? — попита адвокатът.

— Да, ще посрещна куриера. Ще бъда тук до четири, най-късно до четири и половина, в зависимост от точността на самолета и, естествено, от трафика.

— Не правете това, господин Стоун. Останете на летището. Искам да получа час по-скоро всичко, което Джоел е подготвил за нас. Както има куриер от Женева, така и вие можете да станете куриер от Ню Йорк.

— Къде отивате? Във Вашингтон?

— Може би да, може би не. Точно сега отивам в къщи да помисля. Освен това се надявам и да поспя, което е съмнително. Дайте ми име, под което да ви чакат на летището.

Джони Реб беше залегнал в малката лодка. Моторът й работеше на празен ход, вълните в мрака плискаха издължения корпус. Носеше черен панталон, черно поло и черна плетена шапка и се беше доближил, колкото смееше, до югозападния бряг на остров Шархьорн. Първата нощ беше забелязал зелените отблясъци на множество шамандури. Светлинките им подскачаха и пресичаха лъчите си над водата, като образуваха пръстен около старата база за подводници. Бяха като невидима стена; ако някой проникнеше през нея, щеше да се вдигне тревога. Трета нощ висеше тук и започваше да се чувства като наказан.

Нещо ставаше! Фокусира инфрачервения си бинокъл върху старите бетонни кейове на базата. Пълна лудост! Пред трийсет и пет метровата моторница, акостирала преди известно време, се беше наредила дълга двойна редица от мъже — четирийсет, шейсет, осемдесет… почти сто, които се приготвяха да се качат на борда. Лудостта се състоеше в облеклото им. Тъмни костюми и вратовръзки. Някои носеха шапки и всички имаха багаж и дипломатически куфарчета. Приличаха на сборище от банкери или дипломати на парад. Или, продължи да разсъждава Ребъл, като премести бинокъла към по-задните редици, на обикновени бизнесмени, управители, на хора, срещани всеки ден, застанали на железопътни перони, излизащи от таксита и пътуващи със самолети. Този обикновен външен вид силно контрастираше с екзотичните, мрачни, тъмни очертания на старата база за подводници и предизвикваше въображението на Джони. Тези мъже можеха да минат незабелязани почти навсякъде, само че не бяха истински. Идваха от Шархьорн — място, което несъмнено представляваше високоусъвършенствано гнездо на многонационалния военен сблъсък, предопределен да изтласка мръсните генерали на ръководните им постове. Обикновени хора, които щяха да отидат там, където им е наредено, неразличаващи се от околните по вид и поведение. Щяха като всички да отварят куфарчетата си по самолети и влакове, да четат фирмени доклади, да пийват, но съвсем малко, и да прелистват по някой евтин роман, за да се разтоварят от напрежението на бизнеса си. Отиваха там, където им беше наредено.

Това е, помисли Ребъл, като свали бинокъла. Това е! Убийците. Джони се обърна и внимателно, пипнешком, завъртя кормилото надясно и сантиметър по сантиметър премести напред дросела. Малката лодка се завъртя във водата и бившият офицер от разузнаването се понесе към убежището си в Куксхавен, като увеличаваше скоростта на всеки петнайсет метра.

След двайсет и пет минути влезе в пристана, метна въжетата около стълбовете, грабна малката си водонепроницаема чанта и с усилие се изкатери на кея. Трябваше да действа бързо, но много предпазливо. Имаше представа за крайбрежието на Куксхавен и мястото, където щеше да пристигне моторницата, защото беше наблюдавал светлините й, когато тръгна от пристанището към острова. Озовал се веднъж в околностите на пристанището, трябваше да определи кея, на който щеше да акостира моторницата, като се ръководеше от посоката след влизането й в залива, и щеше да разполага с броени минути да огледа мястото и да избере подходящо скривалище. Стиснал водонепроницаемата чанта, забърза към прибрежието на кея, зави наляво и претича през сенките към мястото, където прецени, че ще спре моторницата. Мина покрай огромен склад и стигна откритото пространство зад него. Видя пет кея, простиращи се на не повече от седемдесет метра навътре във водата. Беше пристан за малки и средни съдове. На четири от кейовете бяха привързани траулери и стари яхти за разходка, петият беше свободен. Ребъл разбра, че е определен за моторницата, и усети горчив вкус в устата. Тръгна да пресича празното пространство, за да си намери скривалище.

— Halt — stehenbleiben! — избуча гърлена команда и иззад сянката на траулера до третия кей се появи мъжка фигура. — Was machen Sie hier? Wer sind Sie?

Джони Реб знаеше кога да се възползва от възрастта си. Преви рамене и леко издаде глава напред.

— Passen Sie auf diese alte Kasten auf? — запита той и продължи на немски. — Аз съм рибар на една от тия реликви и днес следобед изгубих портфейла си. Престъпление ли е да го потърся?

— Върни се след малко, старче. Не може сега.

— А? Какво? — Ребъл вдигна ръка към ухото, обърна камъка на пръстена на средния си пръст към дланта и натисна едно лостче на халката. — Не чувам като едно време, господин пазач. Какво казахте?

Мъжът пристъпи към него, като първо погледна към водата, откъдето започна да се чува пукотът на мощен двигател.

— Махай се! — изкрещя той почти в ухото на Джони. — Веднага!

— Велики Боже, Ханс, ти ли си!

— Кой?

— Ханс! Толкова се радвам, че те виждам! — Ребъл уви ръка около врата на немеца като подготовка за сърдечна прегръдка, заби камъка на пръстена в плътта му и изстреля иглата.

— Махни си ръцете от мен, смрадливо старче! Не се казвам Ханс и никога не съм те виждал. Махай се оттук или ще пусна… куршум… в… главата ти!

Немецът бръкна в якето, но рухна на земята, преди да я извади.

— Вие, младоците, трябва да се отнасяте с по-голямо уважение към възрастните — промърмори Джони, докато влачеше безжизненото тяло към сянката вляво от траулера на третия кей. — Защото не познавате всички номера. Татенцата ги знаят, но вие, младите копелета — не.

Ребъл се изкатери на борда на траулера и се втурна през палубата към стойката с оръжието. Моторницата се отправяше директно към четвъртия кей. Отвори водонепроницаемата чанта, в която беше пъхнал бинокъла, и започна да разглежда оръдията на труда си. Извади камера, обектив и телескоп „Цайс-Икон“, разработен от съвестните немци през Втората световна война за нощни снимки на инсталации на съюзниците. И досега нямаше по-добър. Завинти го на обектива, закрепи го към камерата и пусна захранването. Кимна доволно — батерията работеше. Беше участвал прекалено дълго в смъртоносната игра, за да допуска детски грешки.

Голямата моторница се плъзна на мястото си като гигантски черен кит убиец. Завързаха въжетата и когато пътниците заслизаха, Джони Реб започна да снима.

— Миличка, обажда се Татяна. Трябва да се свържа с моето момче.

— Хотел „Алгонкин“ в Ню Йорк — заговори спокоен женски глас. — Код две-едно-две, номер осем-четири-нула-шест-осем-нула-нула. Търсете Питър Маркъс.

— Ловък кучи син, нали? — заяви Джони Реб. — Извинете ме за грубия език, госпожо.

— Чувала съм го вече, Ребъл. Ан е на телефона.

— Дявол да го вземе, малка госпожо, защо не ми каза? Как си, сладко дете?

— Добре се справям с оглупяването си, Джони. Нали знаеш, че съм вън от играта? Просто правя услуга на стар приятел.

— Мога ли да помоля за честта да ти се обадя някой ден, ако се измъкнем от тази каша?

— Не знам каква е кашата, Реб, но знам, че имаш телефона ми.

— Мило момиче, ти ме окриляш!

— Вече остаряхме, Джони, но явно не можеш да го проумееш.

— Никога няма да го проумея, никога.

— Бъди жив, Реб. Прекалено готин си да те загубим.

Телефонистката на хотел „Алгонкин“ беше категорична.

— Съжалявам, господине, но господин Маркъс не е в стаята си и не отговаря на обажданията.

— Ще звънна пак — рече Ребъл.

— Съжалявам, господине. От стаята на господин Маркъс не отговаря никой.