Првото правило на магьосника

Зед и Калан се спогледаха.

— Да — тихо й каза той, — виждам, че наистина си му казала. — Той остави чинията си на земята, изправи се и я потупа по рамото. — Съжалявам, скъпа моя.

Ричард усети ръката на Зед на рамото си, но не помръдна.

— Съжалявам, момчето ми. Предполагам, че си имал трудни мигове.

Ричард кимна и се вгледа в тъмнината.

— Убих човек с меча. С магията.

Зед изчака малко, преди да отговори.

— Ами аз те познавам, сигурен съм, че наистина е трябвало да го направиш.

— Не — болезнено прошепна Ричард. — Не трябваше. Мислех си, че защитавам Калан, живота й. Не знаех, че е Изповедник, че не й е нужна помощ. Но наистина исках да го направя. И наистина изпитах удоволствие от това.

— Само така ти се е сторило. Било е от магията.

— Не съм сигурен. Не съм сигурен какво става с мен.

— Ричард, прости ми, че думите ми прозвучаха така, сякаш съм ти ядосан за нещо. На себе си съм ядосан. Ти си се справил добре. Аз се провалих.

— Какво искаш да кажеш?

Зед го потупа по рамото.

— Ела да седнеш. Ще ви разкажа какво се случи. — Върнаха се при огъня, Калан изглеждаше самотна, когато ги погледна и двамата. Ричард отново седна до нея и леко й се усмихна, тя отвърна на усмивката му с усмивка.

Зед взе чинията си, погледна я строго и отново я остави на земята.

— Страхувам се, че сериозно сме го загазили — тихо каза той.

В главата на Ричард изведнъж изплува една саркастична забележка, но той я преглътна и наместо това попита:

— Защо, какво става? Как върви планът ти?

— Моят план — усмихна се накриво Зед, сви колена нагоре и ги обви с полите на дрехата си като в малка палатка. — Планът ми бе да спра Мрачния Рал, без да се наложи да се занимавам с него и без вие двамата да изпадате в критични ситуации. Планът ми беше вие двамата да стоите настрани, докато аз се справя с това. Сега изглежда, че вашите планове са единствените, които можем да следваме в момента. Не съм ви казал всичко, което трябва да се знае за кутиите на Орден, защото не бяхте вие, които трябваше да го научавате. Не ви влизаше в работата; единствено аз трябваше да го знам. — погледна ги един по един, в очите му за миг проблесна гневна искра, която бързо загасна. — Но предполагам, че това вече е без значение.

— Какво беше онова, което не трябваше да знаем? — намусено попита Калан, собственият й гняв също се разбунтува леко. На нея очевидно не й се нравеше повече отколкото на Ричард да бъде в опасност, без изобщо да предполага.

— Ами нали разбирате — каза Зед, — трите кутии действат точно както ви казах, всяка със собственото си предназначение, но трябва да знаете коя да отворите. Това е, което знам. Всичко е написано в една книга, наречена Книгата на преброените сенки. Книгата на преброените сенки представлява книга с указания за използването на кутиите. Аз съм нейният пазител.

Ричард замръзна. Почувства как зъбът напира да изхвръкне изпод ризата му. Не можеше да помръдне, едва дишаше.

— Ти знаеш коя кутия коя е? — попита Калан. — Знаеш коя трябва да отвори той?

— Не. Аз съм само пазителят. Тази информация се съдържа в книгата. Но аз никога не съм я чел. Не знам коя кутия коя е, нито пък как може да се разбере това. Ако бях отворил книгата, рискувах да разпилея цялото съдържащо се в нея знание. Тя не бива да бъде отваряна; това може да бъде много опасно. Така че никога не съм го правил. Аз съм пазител на много книги, тази е само една от тях, но много важна.

Ричард осъзна, че очите му са широко отворени и примигна няколко пъти, за да ги върне в нормалното им положение. Почти целият му живот беше преминал в очакване на деня, в който ще се срещне с пазителя на книгата, а това през цялото време е бил Зед. Ударът беше толкова силен, че той още не можеше да помръдне.

— Къде беше тя? — попита Калан. — Какво се е случило?

— Беше в моята Кула. В Магьосническата кула. В Ейдиндрил.

— Ходил си в Ейдиндрил? — попита Калан разтревожено. — Как е там? Безопасно ли е?

Зед отмести поглед.

— Ейдиндрил е паднал.

Калан посегна с ръка към устата си; очите й се напълниха със сълзи.

— Не.

Зед кимна.

— Страхувам се, че е така — той посегна към полите си. — Нещата не се развиват добре за тях. Поне дадох на нашествениците материал за размисъл — добави едва чуто той.

— Капитан Рифкин? Лейтенантите Делис и Милър? Охраната?

Зед не повдигна очи от земята и клатеше глава, докато тя изреждаше имена едно след друго. Калан сложи ръце върху гърдите си, задиша учестено и захапа устната си. Които и да бяха тези мъже, тя изглеждаше доста обезпокоена от новините.

Ричард си помисли, че може да прикрие собствената си изненада, като каже нещо.

— Каква е тази Магьосническа кула?

— Това е едно убежище, място, където магьосниците пазят много важни магически предмети, като книгите с предсказанията и още по-важни книги — магически или такива с указания, като Книгата на преброените сенки. Някои от тези книги се използват за обучението на новите магьосници, някои са за справки, а някои се използват като оръжия. Там се пазят и други магически неща, като Меча на истината, в периода между двама Търсачи. Кулата е запечатана с магия; там не може да влиза никой друг освен магьосник. Но някой е влязъл. Как е успял, без да бъде убит, това главата ми не го побира. Сигурно е бил Мрачният Рал. Книгата сигурно е у него.

— Може да не е бил Мрачният Рал — успя да каже Ричард, гърбът му беше твърд като дъска.

Зед присви очи.

— Ако не е бил Мрачният Рал, тогава трябва да е някой крадец. Много умен крадец, но въпреки това крадец.

Ричард преглътна с пресъхналата си уста.

— Зед… аз… Мислиш ли, че тази книга, Книгата на преброените сенки, може да ни каже как можем да спрем Рал? Как да му попречим да пусне кутиите в действие? — Зед повдигна кокалестите си рамене.

— Както ти казах, никога не съм я отгръщал. Но доколкото мога да съдя по други книги с указания, тя може да е от помощ само на онзи, у когото са кутиите; направена е така, че да помогне за задействането на магията, а не да помага на друг да я възпрепятства. По всяка вероятност не би могла да ни помогне. Планът ми беше просто да взема книгата и да я унищожа, за да попреча на Рал да използва информацията, която се съдържа в нея. Това, че книгата е загубена за нас, не ни оставя друга възможност; трябва да открием последната кутия.

— Но без книгата Рал може ли да отвори кутиите? — попита Калан.

— Може със знанията, които има. Но въпреки това няма да знае коя.

— Значи със или без книгата, той въпреки всичко ще отвори кутията — каза Ричард. — Трябва да го направи. В противен случай ще умре. Няма какво да губи. Дори ти да беше намерил книгата, той пак щеше да отвори кутията — в крайна сметка има някакъв шанс да направи правилен избор.

— Но ако книгата е у него, тогава ще знае коя кутия да отвори. Надявах се, ако не успеем да открием последната кутия, поне да унищожим книгата и да я държим настрана от Рал, така поне ни остава някаква възможност. Възможността да направи правилен избор — правилен за нас — лицето на Зед придоби горчиво изражение. — Бих дал всичко за да унищожа тази книга.

Калан постави ръка на рамото на Ричард; той почти подскочи.

— Тогава Ричард е постъпил като истински Търсач; открил е къде се намира кутията. Тя е у Кралица Милена — тя му се усмихна успокоително. — Търсачът добре си е свършил работата.

В главата му бучеше и не можеше да отвърне на усмивката й както подобава.

Зед прокара палеца и показалеца си едновременно по двете страни на голобрадото си лице.

— И как предлагаш да й я вземем? Да знаеш е едно, да я вземеш съвсем друго.

Калан широко се усмихна на Зед.

— Кралица Милена е тази, на която онази змия в сребристи одежди се продаде. Очаква го една неприятна среща с Майката Изповедник.

— Гилер? Кралица Милена е тази, при която е отишъл Гилер? — бръчките по челото на Зед станаха още по-дълбоки, след като той се намръщи. — Мисля, че той ще се изненада да ме види отново.