Првото правило на магьосника

Отново почувства очите. Усмихна се; все още беше живо. Изпита желание да го последва, да разбере какво е, но отхвърли тази идея. Не му беше времето. Това беше същество на мрака. По-добре да се срещнат, когато само пожелае.

Още веднъж по време на поста си той чу нещо да умира. Този път по-наблизо.

Без да се налага Ричард да го буди, Зед се появи за своята смяна, изглеждаше свеж и отпочинал, ядеше парче изсушено месо. Приближи се и седна до него, като му предложи да хапне и той. Ричард отказа.

— Зед, какво стана с Чейс, добре ли е?

— Да, добре е. Доколкото знам, се е върнал, за да изпълни поръчението ти.

— Чудесно. Радвам се, че е добре. — Ричард скочи от скалата, готов да подремне.

— Ричард, какво ти каза Шота?

На слабата лунна светлина Ричард се вгледа в лицето на приятеля си.

— Онова, което ми каза Шота, касае само мен. То не е предназначено за другите — нотките в собствения му глас го изненадаха. — И така ще си остане.

Загледан в Ричард, Зед отхапа.

— Мечът има много гняв в себе си. Виждам, че имаш трудности с контролирането му.

— Добре де, добре. Ще ти кажа едно нещо, което Шота ми каза. Каза, че трябва да поговоря с теб за Самюъл!

— Самюъл?

Ричард стисна зъби и се наведе напред.

— Моят предшественик!

— О, този Самюъл.

— Да, този Самюъл. Би ли ми обяснил? Би ли ми казал по какъв начин ще свърша аз? Или имаше намерение да го държиш в тайна, докато престана да върша работата на магьосниците и трябва да предам меча на някой друг глупак! — Зед наблюдаваше спокойно как Ричард се пали все повече и повече. Той сграбчи Зед за робата му и приближи лицето му до своето. — Първото правило на магьосника! Така ли магьосниците избират този, на когото да дадат меча? Просто намират някой достатъчно глупав, който не е добре ориентиран, и ето ти! Нов Търсач! Има ли още дребни нещица, които си забравил да ми кажеш? Още дребни неприятни нещица, които трябва да знам!

Ричард пусна дрехата му, блъскайки го назад. Трябваше да положи усилия, за да не извади меча. Гърдите му се повдигаха от гняв. Зед го наблюдаваше спокойно.

— Наистина съжалявам, момчето ми — прошепна той, — че те е наранила по този начин.

Ричард го погледна, всичко, което се беше стоварило на главата му, което беше предизвикало гнева му, всичко изглеждаше толкова безнадеждно. Той избухна в сълзи, отпусна се в ръцете на Зед и го прегърна. Заплака неудържимо, неспособен да се овладее.

— Зед, искам просто да си отида у дома.

Зед го подържа, потупа го леко по гърба и каза нежно:

— Знам, Ричард, знам.

— Ще ми се да те бях послушал. Но не мога да направя нищо. Не мога да си заповядам да не чувствам това, колкото и да опитвам. Чувствам се така, като че ли потъвам и не мога да си поема въздух. Искам този кошмар да свърши. Мразя Средната земя. Мразя магията. Искам само да се прибера у дома. Зед, искам да се отърва от този меч и магията му. Никога повече не искам и да чувам за магия.

Зед го държеше в обятията си и го остави да се наплаче.

— Нищо на този свят не се постига лесно.

— Може би нямаше да е толкова зле, ако Калан ме мразеше или нещо такова, но аз знам, че и тя ме обича. Магията. Магията ни разделя.

— Повярвай ми, Ричард, знам как се чувстваш.

Ричард се отпусна на земята, облегна се на скалата и отново заплака. Зед седна до него.

— Какво ще стане с мен?

— Ще продължиш напред. Нищо друго не ти остава.

— Не искам да продължавам. А Самюъл? В това ли ще се превърна и аз?

Зед поклати глава.

— Съжалявам, Ричард. Не знам. Дадох ти меча против волята си, защото трябваше да го направя заради всички други. Магията на Меча на истината прави подобни неща с Търсача накрая. Пророчествата казват, че онзи, който наистина управлява магията на меча, ще накара острието да се превърне в бяло. Той няма да бъде сполетян от подобна съдба. Но не знам как се прави това. Дори не знам какво означава. Нямах смелостта да ти го кажа. Съжалявам. Ако искаш, можеш да ме убиеш заради онова, което ти причиних. Само първо ми обещай, че ще се опиташ да попречиш на Мрачния Рал.

Ричард горчиво се изсмя през сълзи.

— Да те убия. Шегуваш се. Ти си единственият, когото ми е позволено до обичам. Как бих могъл да го сторя? По-скоро бих убил себе си.

— Не говори така — прошепна Зед. — Ричард, знам какво чувстваш към магията. Аз също избягах от нея. Понякога те връхлетяват събития, с които трябва да се справяш. Ти си единственото, което ми остана. Тръгнах след книгата, защото не исках да те излагам на опасност. Бих направил всичко, за да ти спестя болката. Но това не мога да ти спестя. Трябва да спрем Мрачния Рал не само заради себе си, а заради всички останали, които нямат друг шанс.

Ричард изтри очите си.

— Знам. Няма да се предавам, докато не свършим. Обещавам. После вероятно ще оставя меча, преди да е станало твърде късно.

— Иди да поспиш. С всеки ден нещата ще се подобряват по малко за теб. Ако това може да ти бъде утеха, макар да знам защо Търсачите свършват като Самюъл, наистина не вярвам, че това ще бъде твоят край. Но ако се случи, то няма да е за кратко, следователно това може само да означава, че си победил Мрачния Рал и всички останали народи са в безопасност. Знай, че ако това се случи, аз винаги ще се грижа за теб. Ако спрем Рал, може би ще успеем да открием тайната на това как да превърнеш острието в бяло.

Ричард кимна и се изправи на крака, като се загърна в пелерината си.

— Благодаря ти, приятелю. Съжалявам, че се държах с теб толкова грубо. Не знам какво ми става. Може би добрите духове са ме изоставили. Съжалявам, че не мога да ти кажа какво ми каза Шота. И, Зед, бъди нащрек тази нощ. Има нещо ей там. Следи ни от дни. Не знам какво е, нямах време да му поставя капан. Не смятам, че ни мисли злото, но в Средната земя човек никога не знае.

— Ще внимавам.

Ричард тръгна да се отдалечава. Зед го повика. Той спря и се обърна.

— Можеш само да си щастлив, че тя те обича толкова много. Ако не беше така, досега да те е докоснала.

Ричард остана загледан в него цяла минута.

— Страхувам се, че в известен смисъл го е направила.

Калан си проправи път в тъмното между дърветата и камъните и намери Зед седнал със скръстени крака на един камък, да я наблюдава как се приближава.

— Щях да дойда да те събудя, когато стане време — каза той.

Тя се приближи и седна до него, притискайки пелерината до себе си.

— Знам, но не мога да заспя и дойдох да поседя с теб.

— Донесе ли нещо за ядене?

Тя бръкна под пелерината си и извади малък вързоп.

— Ето — усмихна се тя. — Малко заешко и сухари.

Докато Зед потриваше ръце и се залавяше направо с яденето, тя се огледа в нощта, мислейки как да му зададе въпроса, заради който беше дошла. Не му отне много време да привърши със закуската.

— Чудесно, скъпа моя, чудесно. Това ли е всичко?

Калан се засмя.

— Донесох и малко боровинки. — Тя извади едно вързопче. — Помислих си, че може би ще искаш нещо сладко. Може ли и аз да си взема?

Той я изгледа от главата до петите.

— Виждам, че не си много едра, едва ли можеш да изядеш кой знае колко.

Тя отново се засмя и изсипа шепа боровинки в ръцете на Зед.

— Мисля, че знам защо Ричард е толкова добър в намирането на храна. Израснал покрай теб, той просто трябва да е добър, иначе ще гладува.

— Никога не бих допуснал да гладува — възпротиви се Зед. — Прекалено много го обичам.

— Знам. Аз също.

Той задъвка боровинките.

— Искам да ти благодаря, че удържа на думата си.

— На думата си?

Зед я погледна крадешком, докато протягаше ръка към вързопа и същевременно не преставаше да лапа боровинки една по една.

— Да не го докосваш, да не използваш силата си върху него.

— О — тя отново се вгледа в нощта, събирайки кураж. — Зед, ти си единственият останал магьосник освен Гилер. Аз съм последният Изповедник. Ти си живял в Средната земя, живял си в Ейдиндрил. Ти си единственият, който знае какво означава това да си Изповедник. Опитах се да обясня на Ричард, но мисля, че никой друг освен друг Изповедник или пък магьосник не може да го разбере истински.