Првото правило на магьосника

Ричард я прегърна с ръка.

— Така е. Тя е едно невероятно малко момиченце. Надявам се да намери онова, което търси, надявам се също така, че е добре. — Той пусна Калан и се отправи към хралупестото дърво, за да прибере нещата им. — Да тръгваме.

И на двамата не им се щеше да мислят за това как се чувстват, задето изоставяха Рейчъл, като по този начин я осъждаха да се сблъска с трудности, от които няма ни най-малка представа, срещу които е беззащитна, така че се отдалечиха колкото се може по-бързо. Ясният ден разкри пред очите им опърпаната гора. Бяха толкова напрегнати, че не забелязваха колко е студено.

Ричард винаги се радваше да види разпъната през пътя паяжина; беше започнал да възприема паяците като свои пазачи. Докато работеше като водач, винаги се дразнеше, когато го гъделичкаха по лицето. Сега всеки път, когато разкъсваше някоя паяжина по пътя си, мислено си казваше: „Благодаря ти братко.“

Към обяд спряха да починат върху слънчевите камъни сред ледено поточе. Ричард плисна лицето си с мразовитата вода, опитвайки се да се освежи малко. Вече беше изморен. Обедът им също беше студен и продължи само колкото да преглътнат залъка си. И двамата напъхаха в уста последните хапки, обърсаха ръце в панталоните си и скочиха от плоските розови камъни.

Колкото и да се опитваше да не мисли за Рейчъл, Ричард се улавяше да се мръщи загрижено, а мисълта му се въртеше все около нея. Забеляза, че и челото на Калан е сбърчено, когато от време на време се обръща, за да се огледа. Веднъж я попита дали счита решението му за правилно. Не се наложи да уточнява за кое решение говори. Тя го попита колко време би им отнело да да я догонят. Според него два дена, ако всичко върви добре — най-малко един, за да я стигнат, и още един, за да се върнат обратно. Два дена, каза му Калан, са повече, отколкото могат да си позволят. Думите й му подействаха успокоително.

Късно следобед слънцето се измъкна иззад един далечен остър връх в планината Ранг’Шада, като приглуши и омекоти горските цветове, успокои вятъра и внесе спокойствие в околността. Ричард най-после успя да отклони мисълта си от Рейчъл и да се концентрира върху онова, което му предстоеше, щом пристигнеха в Тамаранг.

— Калан, Зед каза, че и двамата трябва да стоим далеч от Мрачния Рал, че срещу него сме безсилни, не можем да се защитаваме.

Тя му хвърли бърз поглед през рамо.

— Той така казва.

Ричард се намръщи.

— Добре, Шота каза, че кутията няма да е у Кралицата още дълго.

— Може би когато го е казвала, е имала предвид, че ние скоро ще я вземем от нея.

— Не, това е предупреждение, че Кралицата няма да я опази дълго, та затова да побързаме. А какво ще стане, ако Мрачният Рал е вече там?

Тя го погледна през рамо, след това забави крачка и тръгна до него.

— И какво, ако е така? Няма друг начин. Аз отивам в Тамаранг. Ти да не искаш да ме чакаш тук?

— Разбира се, че не! Казвам само, че трябва да имаме предвид в какво се забъркваме, че Мрачният Рал може да е там.

— Отдавна си мисля за това.

Той продължи да върви до нея, без да каже нищо известно време. Най-накрая попита:

— И до какво заключение стигна? Какво ще правим, ако той е там?

Тя гледаше право напред, докато му отговаряше.

— Ако Мрачният Рал е в Тамаранг, когато отидем там, тогава по всяка вероятност ще умрем.

Ричард спря; тя не го изчака, а продължи напред.

С потъмняването на горите няколко малки облачета почервеняха — гаснещите въглени на деня. Пътеката беше тръгнала покрай река Калисидрин, понякога се приближаваха толкова, че я виждаха, а когато се отдалечаваха, чуваха неспирния бяг на кафявите й води. Цял следобед Ричард не видя нито едно хралупесто дърво. Сега, когато оглеждаше върховете на дърветата, също не забеляза и следа от такова. С напредването на тъмнината вече беше изгубил надежда да намери хралупесто дърво преди мръкване, така че започна да се оглежда за друг подслон.

На безопасно разстояние от пътеката видя неголям, пропукан по средата камък, скрит в ниското на едно възвишение. Дърветата го покриваха от всички страни и той прецени, че ще е добро място за нощуване, макар и под открито небе.

Когато Калан сложи гозба на огъня, луната вече беше напълно изгряла и с късмет, който ги изненада, Ричард успя да хване два заека в капан много преди очакваното време, така че ги прибавиха към останалото на огъня.

— Мисля, че имаме достатъчно храна да заситим дори Зед — каза тя.

Сякаш извикан от думите й, старецът с разрошена бяла коса се появи в осветения от огъня кръг и спря от другата страна с ръце на хълбоците, дрехите му не изглеждаха особено чисти.

— Умирам от глад — съобщи той, — хайде да ядем.

Ричард и Калан запримигаха, ококориха очи и едновременно скочиха на крака. Старецът също примигна, когато Ричард извади меча си. За нула време той прескочи огъня и опря острието в ребрата на Зед.

— Какво значи това? — попита старецът.

— Назад — заповяда му Ричард. Те отстъпиха към дърветата, мечът ги разделяше. Ричард внимателно огледа гората.

— Имаш ли нещо против да те попитам какво правиш, момчето ми?

— Веднъж вече ме повика, след това веднъж те видях, но и двата пъти не беше ти. Само глупак може да се остави да бъде изигран трети път. — Това беше цитат. Видя онова, което търсеше. — Няма да се оставя да бъда изигран за трети път. Не съм глупак. Ето там — той с посочи с глава. — Върви към онези дървета.

— Няма — запротестира старецът. — Пъхни меча в ножницата, момчето ми!

— Ако не отидеш, където ти казвам — каза през зъби Ричард, — ще го пъхна между ребрата ти.

Старецът изненадано повдигна вежда, след това сви полите си и се пъхна в ниския храсталак, мърморейки под носа си, докато Ричард го побутваше напред с меча. Преди да навлезе между дърветата, хвърли бърз поглед зад себе си. Ричард видя как паяжините се разкъсаха. Лицето му грейна в усмивка.

— Зед! Това наистина ли си ти?

Поставил ръце на хълбоците си, Зед го наблюдаваше с едно око.

— Вярно като крастава жаба, момчето ми.

Ричард прибра меча и обви с ръце стария си приятел, като едва не му изкара дъха с прегръдката си.

— О, Зед! Толкова се радвам да те видя!

Зед размаха ръце, опитвайки се да си поеме дъх. Ричард го пусна за малко, погледна го с едно око, целият сияещ, след което отново го притисна към себе си.

— Чудя се какво ли би се случило, ако беше малко по-радостен, че ме виждаш.

Ричард го заведе обратно край огъня с ръка около раменете му.

— Извинявай, но трябваше да съм сигурен. Не мога да повярвам, че си тук! Толкова се радвам да те видя! Толкова съм щастлив, че си добре. Имаме да говорим за толкова много неща.

— Да, да. А сега може ли да хапнем?

Калан се приближи и също го прегърна.

— Толкова се тревожехме за теб.

Зед с копнеж хвърли поглед към тенджерата на огъня през рамото си, докато отвръщаше на прегръдката й.

— Да, да. Но на пълен стомах всичко ще изглежда още по-добре.

— Но още не е готово — усмихна се тя.

Зед я погледна с разочарование.

— Не е готово? Сигурна ли си? Може би трябва да проверим.

— Напълно сигурна. Току-що го сложих на огъня.

— Не е готово — каза той на себе си, хващайки лакътя си с една ръка, докато с другата разтъркваше бузата си. — Е, ами тогава ще трябва да направим нещо. Дръпнете се и двамата.

Магьосникът нави ръкавите на дрехата си и се вгледа в огъня като провинило се дете. Кокалестите му ръце се протегнаха напред с разперени пръсти. Около тънките му ръце засия синя светлина, сякаш набираща мощ. Тя изсвистя и се изстреля като светкавица към тенджерата, карайки я да подскочи. Синият огън обви тенджерата и се заизвива около нея, галеше я, докосваше я. Гозбата забълбука в синята светлина, разпени се и започна да кипи. Магьосникът отдръпна ръцете си назад и синият огън изчезна.

Зед се усмихна доволно.

— Ето, вече е готово. Хайде да ядем!