Гай-джин

„Горкичкият ли? Той е убиец, и то от най-страшните. Не ми е минавало през ума, нито веднъж не усетих заплака. Навярно е в Пияния град или нейде из Йошивара. Щом вестта стигна до нас, сигурно някой е успял да му съобщи и той е избягал. По дяволите! Сега ще ми се наложи да включа в играта Тайърър или Йохан.“

Разноезични гласове във фоайето го откъснаха от унеса му — Макструан, Варгас, Хоуг и суетящите се слуги.

„Няма нужда да ги посрещам. Бездруго скоро ще ме повикат.“

Унило се зае да довърши работата си.

— Джейми!

Озърна се. И се вцепени. Морийн. Неговата Морийн на прага! Морийн Рос. Носеше морскосиня зимна шапка, а изпод гънките на дебелата й вълнена кърпа надзъртаха сините й очи. Върху тъмносинята й рокля бе наметнато морскосиньо палто. Морийн Рос — на двайсет и осем, висока, малко по-висока от Тес, средна на ръст, малко над пет фута, докато самата кралица Виктория бе висока четири фута и единайсет инча.

— Всемогъщи Боже — сподавено възкликна Джейми.

— Здравей, Джейми Макфей. — Тя стоеше на прага, изправена като баща си, а гласът й звучеше жизнерадостно. — Ще ме поканиш ли да вляза? — Морийн свали кърпата си и се усмихна нерешително.

Сега Джейми можеше да я разгледа добре. Все същото открито лице, не особено красиво, но волево и учудващо привлекателно, обсипано със светлокафяви лунички. Точно каквато я бе видял за последен път преди около три години на пристанището в Глазгоу, въпреки че тогава очите й бяха пълни със сълзи заради раздялата. Бе забравил как очите й…

— Здравей, Искрице — прошепна Джейми несъзнателно прякора, с който я наричаше. — Исусе Христе… Морийн?

Смехът й огласи стаята.

— Приемам думите ти като съгласие и вече няма да богохулстваш, моето момче. Веднъж и аз да се появя като нощен дух, за да те изненадам. — Усмивката и напевният й глас я правеха по-привлекателна, отколкото бе в действителност, както и искриците в очите й и любовта, която носеше като щит. Тя затвори вратата зад себе си. — Изглеждаш великолепно, Джейми. Малко си уморен, ама си хубав както винаги.

Той се бе изправил, но все още стоеше зад бюрото, а в съзнанието му цареше неразбория. „Господи, това си ти, а не Тес. Ти, лесно може да те сбърка човек в тъмното, висока си колкото нея и имаш същата изправена стойка…“ Спомни си противоречивите си, безлични писма от изминалата година, както и последното, с което разваляше годежа им. Шепнеше наум: „Прости ми, Морийн, писах ти, че няма да се оженим, прости ми, не искам да се женя, не мога сега, когато започвам самостоятелна търговия — най-неподходящото време и защо не…“

— Ой, Джейми! — възкликна Морийн от другия край на стаята. Наблюдаваше го, чакаше и се усмихваше все по-широко: — Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя. Най-сетне съм тук, а пък приключенията ми стигат за цял роман. — Той нито отговори, нито се помръдна и на челото и се изписа, лека бръчка. — Събери си акъла, момче!

— Тес? — изкряка Джейми. — Аз… ние те взехме за Тес Струан.

— За госпожа Струан ли? Не, тя е в Хонконг. Тя е истинска дама. Уреди пътуването ми дотук и не ми поиска нито пени. „Върви и се срещни с твоя Джейми Макфей и му предай поздравите ни“, каза ми тя и ме представи на капитан Стронгбоу. Той ми предостави самостоятелна каюта. Тес Струан ме запозна и с чудесния доктор Хоуг и с господин Самохвалко Горнт.

— А?

— Това момче си мисли, че е Божи дар за нежния пол, но на мен тия не ми минават казах му, че съм сгодена пред Бога и пред хората за господин Джейми Макфей. Пък той ми рече, че бил твой приятел, Джейми, а доктор Хоуг потвърди, че ти бил спасил живота. Тъй че се отнасях мило с него, но се държах на разстояние. Ой, момчето ми, колко неща имаме да си казваме!

— Божичко — прошепна Джейми, без да я слуша, — нищо чудно, че те сбърках с нея, с тая кърпа, дето ти скрива лицето, пък и сте еднакви на ръст, и осанката ви е една и съща…

— Пфу! — Очите на Морийн внезапно пламнаха. — Ще съм ти благодарна, ако не споменаваш напразно името Божие. Тя е малко по-ниска от мен и много по-дебела, далеч по-стара, пък и косата й е посивяла. Моята е кестенява и дори на тъмно не приличам на нея! — Тя въздъхна, тъй като закачката й не мина. Разгневена, огледа стаята. Забеляза гарафата. Стремително се запъти към нея, подуши я, за да се увери, че е уиски, сбърчи носле от отвращение, но все пак наля една чаша за него и няколко капки за себе си.

— Заповядай. — Морийн го погледна — за първи път се бе озовала толкова близо до него и неочаквано засия в усмивка. — Татко ми винаги си пийваше уиски, щом се сетеше, че Шотландия е част от Британските острови.

Магията сякаш се разпадна. Джейми се разсмя, прегърна я и я притисна силно към себе си, а тя едва не разля чашите.

— По-полека, момчето ми — ахна Морийн, успя да ги сложи на масата и отчаяно се вкопчи в него. Така се освободи от дългото очакване, от безпомощното стоене на прага, смаяна от потреса му. Не бе я посрещнал, както тя се надяваше, затова се опита да се държи стоически и зряло, не знаеше какво да прави, как да му каже, че го обича и че не може да се примири да го загуби.

Тъкмо затова бе рискувала и бе напуснала своето убежище, бе се поверила в Божиите ръце, бе взела молитвеника си и Библията, както и пистолета на баща си и слепешката бе потеглила, за да прекоси десет хиляди мили, изпълнена със страх. Но само вътрешно. Външно — в никакъв случай, никога, Росови не се държат така!

— Ой, Джейми, момчето ми, момчето ми…

— Всичко е наред — прошепна й той, изгарящ от желание да успокои нервната й възбуда.

След малко Морийн престана да трепери, освободи се от прегръдката му, развърза шапката си и дългата й червеникава плитка се разви.

— Така е по-добре. Ти си чудесен, благодаря ти. — Подаде му неговата чаша, взе своята и се чукна: — Да живее Шотландия. — Отпи малко и продължи: — Ужасно е на вкус, Джейми, но страхотно се радвам да те видя, не знам как да ти го обясня.

Усмихваше се още по-нерешително и вече не бе толкова самоуверена. „Прегърна ме като брат, а не като любовник. Боже Господи, Боже Господи.“ За да скрие смущението си, Морийн се озърна наоколо, докато сваляше палтото и ръкавиците си. Бе облечена в топла и добре скроена рокля, също синя, която подчертаваше съвършената й фигура и тънкото й като на оса кръстче.

— Твоят господин Макструан ми каза, че можеш да използваш покоите си, а аз да се настаня в съседство, докато си намерим жилище. Освободил ли си стаите си, Джейми?

— Все още не. — Макфей се чувстваше объркан, не знаеше как да отвори дума, но все щеше да му се наложи. И то скоро. — Тук… Първо събрах всички документи и книги. С горния етаж ще се заловя утре. Всички мебели в кабинета и в жилището ми са на Струанови.

— Няма значение. Ще си купим свои. — Морийн седна на стола срещу бюрото му и го погледна. Ръцете й лежаха в скута. Изчакваше. Сега ще си държи езика зад зъбите и ще чака той да заговори пръв. Каквото зависеше от нея, го бе сторила — бе пристигнала. Може би бе прекалила, като пристигна, без да го извести, но бе обмислила всичко много внимателно. Бе му писала писмо и си бе представяла срещата им през всичките отвратителни месеци на плаването, докато бушуваха бури, както и веднъж в Китайско море край Сингапур, по време на бунт сред китайските пътници от трета класа, между които имаше и пирати. Метежът бе потушен и удавен в кръв. През всичките тези дни Джейми й бе служил за пътеводна звезда и ето — най-сетне тя е при него.

— Лош човек е този Джейми Макфей — бе заявила майка й, когато Морийн й съобщи за решението си. — Все ти повтарям ли, повтарям, че от това нищо няма да излезе, момичето ми. Писмата му са всичко друго, само не и обнадеждаващи, точно обратното.

— Все пак ще замина, мамичко. Дали татко ще ми даде пари на заем?

— Да, стига да го помолиш.

— Все пак ще замина. Налага се. На двайсет и осем съм. Вече съм стара, кажи-речи, стара мома. Толкова дълго чаках, че ще потърпя още три години, ако се налага, но… сега или никога. Реших се. Разбираш ли ме, мамичко?