Гай-джин

— А ако не разполагам с парите?

— Ще ги получиш от Тес, няма друг начин. Тя ще плати, все някак ще я принудим.

— Ние?

— Обещавам ти. — Очите му бяха кървясали. — Твоето бъдеще е и мое. Поне в това отношение мненията ни съвпадат.

Тя отвори кесията и отброи половината монети. А след това, без сама да знае защо, ги върна обратно и му връчи всичките пари.

— Ето, тук има около двеста мекса — заяви Анжелик с особена усмивка. — Като предплата.

— Вече май не те разбирам. А преди можех.

— Тогава бях едно глупаво младо момиче. Вече не съм.

Андре бавно поклати глава. Извади плика от джоба си и го доближи до пламъка. Анжелик тихичко изохка, тъй като крайчето се подпали и писмото лумна. Андре го сложи в един пепелник и двамата мълчаливо наблюдаваха как то се сгърчи и се превърна в пепел. Той смачка с дъното на чашата си пепелта.

— Защо? — запита жената.

— Защото ме разбираш за Хиноде и независимо дали ти харесва или не ние с теб сме съдружници. Ако Тес не ти плати, смятай ме за мъртвец. — Той й подаде ръка. — Ще сключим ли мир?

Тя сложи ръка в неговата и му се усмихна:

— Да. Благодаря ти.

Андре стана.

— Най-добре да погледна „Буйният облак“. Ако Тес е на борда, това ще ускори нещата.

След като той си отиде, французойката разрови пепелта, но нито една дума не си личеше. „За Андре е лесно да ми покаже подправен препис, да го разкъса, да ми го представи като оригинал и да го изгори. И да скрие истинския възстановен оригинал за по-късно. Той обожава да върши такива неща. А защо изгори фалшификата? За да продължа да му вярвам и да му простя за изнудването.

Мир ли? Човек може да сключи мир с един изнудвач само когато ужасните разобличения, с които те заплашва, престанат да представляват заплаха. В моя случай това ще стане, когато тя ми плати и парите се озоват в банката. И след като Андре получи желаното… Хиноде, предполагам. Какво ли иска пък тя? Криела се от него в тъмнината. Защо? Нима заради цвета на кожата му? Или за да го възбужда? Може би за отмъщение? Или понеже не е японец?

Сега вече знам, че любовният акт преминава от ужас през екстаз и стига до самоизмама. С Малкълм за пръв път се любихме на светло, а втория път — на тъмно; и едното, и другото бяха прекрасни. С онзи, от другия живот, ставаше все на светло, а той бе красив и смъртно опасен, цветът на кожата му бе красив, всичко бе красиво и смъртоносно, ужасяващо и заслепяващо могъщо. Нямаше нищо общо с начина, по който го правеше съпругът ми Малкълм. А него аз наистина обичах. И го почитах, и все още го почитам, и така ще бъде до края на живота ми.“

Острият и слух долови парната свирка на катера. Дръпна завесите и го видя как се отдалечава от техния пристан, целият осветен и с Албърт Макструан в каютата. „Буйният облак“ стоеше на рейд. Оттук едва го виждаше как свива платната и се готви да акостира.

Анжелик мислено се пренесе на борда му и там видя своя враг: с тънки устни, безцветни очи, висока и с изправен гръб, кокалеста и безвкусно облечена. Мисълта й прелетя към далечното пристанище, където погребаха Малкълм, и тя се усмихна. Ликуваше заради тази своя победа и усещаше пулса си да бие в ушите й. Отново се сви на стола си… неговия стол, техния стол — още една победа. Продължи да се взира в тъмнината, където сияеха само светлините по мачтите на закотвените кораби. С мъка сдържаше вълнението си. „Едуард сигурно е на борда.“

53.

Вратата към кабинета на Джейми се отвори с трясък и вътре запъхтян се втурна Варгас.

— Катерът пристига, сеньор, с четирима-петима пътници. — Все още бе облечен с топлите си връхни дрехи, бе с шапка и с шал, увит около лицето му. В ръката си държеше далекоглед.

— Тя на борда ли е? — Джейми не вдигна поглед към него, а продължи да пълни сандъка с документи. Не чу отговор и запита раздразнено: — Дявол да го вземе, тя на борда ли е?

— Амии… струва ми се…

— Помолих те да ми съобщиш, след като се увериш, а не преди това!

— Извинете… извинете ме, сеньор, стоях на вълнолома, наблюдавах с далекогледа и реших, че е по-добре да ви докладвам и да попитам… да ви попитам какво да правя.

— Върни се и я посрещни, но първо провери дали всички слуги са готови, дали в покоите на тай-пана гори камината. Тя ще се настани там, а господин Макструан ще се премести.

— Но това означава, че тя ще живее в съседство с госпожа Анжел…

— Да не би да не зная, за Бога, но това са покоите на тай-пана и тя ще се настани там!

Варгас хукна. Джейми не устоя и изтича до прозореца. Катерът приближаваше брега. Виждаха се само светлините на мачтата и лекото вълнение го люшкаше. Вдигна бинокъла до очите си. В каютата съзря неясни очертания, но единият пътник с положителност бе жена. Открояваше се шапката й и човек не можеше да сбърка нито изправената й стойка, нито начина, по който стоеше на носа и се справяше с люлеенето.

— Да му се не види! — изстена Джейми. Приведе се през прозореца, за да я разгледа по-добре. Все същото. В една от фигурите разпозна капитан Стронгбоу по-скоро заради ръста и едрото му тяло. Съзря още двама, а не трима мъже, единият от които бе Макструан.

Катерът приближаваше бързо. Все още си личаха ненапълно поправените повреди от бурята. Любопитни зрители стояха под клатушкащия се фенер на пристанището. Всички бяха загърнати с шалове и носеха шапки. Трудно му бе да различи лицата им, но му се стори, че сред тях разпозна Андре и… ах, да, Вервен, „Небесния“, и… Нетълсмит. „Лешоядите се събират — помисли си Джейми, — въпреки че най-важните наблюдават от прозорците си като мен.“

Тази вечер мракът го угнетяваше. Огънят в стаята му пламтеше силно, но сякаш не го топлеше. Усети буца в гърлото си и тежест в гърдите. „Я се стегни — рече си Джейми. — Тя вече не те засяга.“

На кея пръв слезе капитан Стронгбоу. Все още не виждаше ясно, но него не можеше да сбърка. Последва го… Макструан. Двамата се обърнаха и й помогнаха да слезе. Тя бе увита в шал заради студа, гърбът й бе изправен, дрехите тъмни, тъмната й шапка бе привързана с топла вълнена кърпа. „Нейният ръст. Да му се не види!“

И останалите двама пътници се качиха на пристана. Джейми ги разпозна. Подвоуми се за момент, после излезе и отиде до кантората на тай-пана. Анжелик се взираше в тъмнината през една пролука между завесите. Огънят в камината хвърляше приятни отблясъци, лампите светеха и стаята изглеждаше уютна.

— Ах, Джейми, ти ли си? Не ги виждам ясно. Тя пристигна ли?

— Боя се, че да. — Той забеляза, че изражението й не се промени. — Заповядай — предложи й бинокъла си. — С него ще ти е по-лесно.

— Няма защо да гледам или да се страхувам, Джейми. Кой друг дойде? — Гласът й звучеше по-слабо от друг път. — Кой е с нея?

— Стронгбоу, Хоуг и Горнт.

Тя се обърна към прозореца, за да скрие изражението си, но Джейми за миг съзря радостта, изписана на лицето й. „Няма значение, че Джейми забеляза — помисли си Анжелик, зашеметена от вълнение. — Едуард и онази жена са пътували заедно? Те двамата заедно с Хоуг! Означава ли това, че Едуард е успял, че я е убедил?“

— Ще се кача горе и ще се преоблека за вечеря. Ако някой пожелае да се срещне с мен, отново ще сляза долу. Благодаря ти, скъпи Джейми. — Тя поривисто го прегърна и излезе.

Той остана втрещен. „За какво ли се радва? Щом Тес и Хоуг са тук, значи е пристигнала тежката артилерия. Нали така?“

Джейми се върна в кабинета си объркан, остави вратата открехната и продължи да събира документите и книгите си. Вършеше го машинално и мислеше за съвсем друго: за Тес, за бъдещето, за шоя, за предстоящата нощ с Неми, за Търговската къща, на която бе посветил двайсет години от живота си. „Признай си, всъщност не ти се ще да напускаш и съзнаваш, че времената са лоши, за да започнеш самостоятелна търговия.“ Мислеше за нерадостното бъдеще на Анжелик, за утрешната среща с швейцарския посланик и възможния внос от техните оръжейни фабрики. В съзнанието му се смесваха вестта за невероятното посещение на Йоши, за пътуването на Бабкот и Тайърър до Йедо, за среброто, предплатено от Бакуфу, и за горкичкия Накама.