Антоний и Клеопатра

— Върви си — уморено й повтаряше той. — Върви си у дома и остави тази война на мен.

Но тя не можеше да направи това, защото той беше съвсем прозрачен. Ако тя си тръгнеше за Египет, Антоний щеше да стигне до съглашение с Октавиан и всичките й планове щяха да пропаднат.

В Атина той отказа да продължи на запад — ужасяваше се от деня, в който Клеопатра отново ще се появи сред армията му. Канидий бе отличен втори командир и щеше да се погрижи за Западна Гърция. „Моята главна задача е да пазя легатите си от царицата“ — мислеше си Антоний. Тази задача беше толкова сериозна, че той занемари кореспонденцията си с Канидий — нещо леко за човек като Антоний с неговата пристрастеност към удоволствията. Той пренебрегваше всяко писмо на тема снабдяване.

Новината, че Октавиан е отворил завещанието му, го потресе.

— Аз, изменник? — невярващо попита той Клеопатра. — Откога посмъртните разпореждания на човек го правят предател? Богове, това вече е нетърпимо! Лишен съм от законния ми пост на триумвир и от всичките ми правомощия! Как смее Сенатът да застава на страната на противния дребен irrumator? Той е този, който е извършил светотатство! Никой не може да отваря завещание приживе, а той го е сторил? И те са му простили!

После пристигна и клетвата за вярност. Полион изпрати едно копие до Атина с писмо, в което съобщаваше, че е отказал да я положи.

Лицето на Клеопатра беше пепеляво, когато треперещите й пръсти оставиха писмото на Полион.

— Как може Октавиан да постъпи така със сина на Цезар? С кръвния му син, с истинския му наследник — при това все още дете!

— И сама можеш да се досетиш — обади се Ахенобарб, докато четеше писмото. — Цезарион навърши шестнайсет миналия юни. Вече е мъж.

— Но той е син на Цезар? Единственият му син!

— И жив двойник на баща си — безцеремонно рече Ахенобарб. — Октавиан знае много добре, че ако Рим и Италия видят момъка, всички ще застанат зад него. Сенатът тутакси ще го направи римски гражданин и ще лиши Октавиан от тъй нареченото бащино богатство, както и от всичките му клиенти, а това е далеч по-важно. — Ахенобарб я изгледа свирепо. — По-добре щеше да бъде да си беше останала в Египет и да пратиш Цезарион на тази кампания, Клеопатра. Така на съветите нямаше да има толкова разправии.

Тя се сви. Нямаше какво да му отговори.

— Не, ако казаното от теб е истина, значи съм била права да оставя Цезарион в Египет. Ще победя от негово име и едва тогава да го покажа.

— Ти си глупачка, жено! Докато си седи на гъза на Нашето море, Цезарион е невидим. Октавиан може да пуска листовки и да го описва както си пожелае, без да има кой да му възрази. А ако Октавиан стигне до Египет, твоят син от Цезар ще си умре без Рим да го види.

— Октавиан никога няма да стигне до Египет! — извика тя.

— Разбира се, че няма — обади се току-що влезлият Канидий. — Ще го бием в Западна Гърция. Имам сигурни данни, че разполага с шестнайсет легиона в пълен състав и седемнайсетхилядна германска и галска кавалерия. Това са сухопътните му сили. Флотът му се състои от двеста големи пентери, които се проявиха добре при Навлох, и от двеста жалки либурни. Численото ни превъзходство е несъмнено.

— Добре казано, Канидий. Не можем да загубим. — Тя потрепери. — Някои спорове могат да се решат единствено с война. Но резултатът винаги е неясен, нали? Вземете Цезар. Винаги са го превъзхождали числено. А казват, че Агрипа бил добър почти колкото него.

Веднага след пристигането на писмото от Полион те поеха към Патра на входа на Коринтския залив в Западна Гърция. Цялата армия вече беше тук, корабите бяха заобиколили Пелопонес и навлязоха в Адриатика.

Макар че неколкостотин съда бяха оставени да охраняват Метона и Коркира, основният флот се състоеше от около четиристотин и осемдесет от най-големите квинквереми в света. Тези гиганти имаха по осем души на гребло, бяха напълно покрити с палуби и разполагаха с масивни бронзови клюнове, поддържани от яки дъбови греди. Корпусите им бяха подсилени със здрави греди с квадратно сечение и обшити с железни листа, които да поемат ударите на противниковите тарани. Дължината им беше двеста стъпки, а най-голямата ширина — петдесет стъпки. Те се издигаха на десет стъпки над водата в предната част и на двадесет и пет стъпки при носа и кърмата. На всеки кораб имаше четиристотин и осемдесет гребци и сто и петдесет войници, както и високи кули и артилерия. Всичко това ги правеше неуязвими, което беше чудесно защитно предимство, но пък пълзяха бавно като охлюви и това ги правеше неподходящи за атака. „Антония“, флагманският кораб на Антоний, беше още по-грамаден. Шейсет от корабите на Клеопатра бяха с подобни размери и конструкция, а останалите шейсет бяха широки триреми с по четирима души на гребло и можеха да се движат много бързо, особено при вдигнато платно. Нейният флагмански кораб „Цезарион“, макар и изрисуван и позлатен, беше пъргав и пригоден повече за бягство, отколкото за бой.

Когато всичко бе в пълна готовност, Антоний се отпусна доволно, без да вижда нищо нередно в това да дава общи заповеди, оставяйки повечето подробности на самите легати, някои от които бяха добри, други — недотам, а трети — направо безнадежден случай.

Самият той се беше установил на линията между Коркира и Метона, в едно пелопонеско пристанище непосредствено на север от нос Акритас. Богуд Мавритански, който беше избягал от брат си Бокх, бе назначен за командир на Метона, а другата морска база на остров Левкас бе поверена на Гай Сосий. Дори на Киренайка в Африка беше оставен гарнизон — там се разположи Луций Пинарий Скарп, праплеменник на Божествения Юлий, начело на четири легиона и кораби. Той трябваше да охранява доставките от зърно и храни от Египет. Огромни хранителни запаси се струпаха в Самос, Ефес и множество пристанища на Източна Гърция.

Антоний беше решил да изостави Западна Македония и Северен Епир, да не разтегли много фронта и да разреди войските и корабите си. Така той остави на Октавиан териториите и Виа Игнация — големия път на изток. Страхът от прекалено дългия и изтънен фронт го обсеби до такава степен, че дори реши да изостави Коркира. Основната му база беше заливът Амбракия. Този огромен водоем с криволичеща брегова линия бе ограден почти отвсякъде от суша и входът му към Адриатическо море бе широк едва една миля. Южният нос се наричаше Акциум и там Антоний разположи командния си пост. Легионите и помощните войски се разположиха на много мили около него по блатистата, нездравословна и пълна с комари местност. Макар да се бе установила тук сравнително отскоро, войската скоро изпадна в бедствено положение. Нападна я пневмония и треска, дори най-здравите се простудиха, а храната започваше да привършва.