Антоний и Клеопатра

Той продължи, като посочваше с пръст съответните райони, и изглеждаше много самоуверен. Настроението в командирската шатра се пооправи, особено като се има предвид, че Клеопатра си мълчеше.

— Дейотар Филаделф, ти ще вземеш своята и тракийската конница, Реметалк ще ти бъде пръв помощник и ще бъдете челен отряд. Знам, че трябва да направите голяма обиколка около залива, но Октавиан няма да следи какво става там, тъй като е много далеч. Марк Лурий ще вземе десет легиона и ще ви следва колкото се може по-бързо. В същото време аз ще прекарам останалата пехота през залива и ще се разположа на лагер точно под стените на Октавиан. Той няма да се впечатли особено и когато му предложа сражение, ще го избегне. Освен това се е окопал твърде добре, за да се разтревожи. Лурий, когато пехотата ти настигне конницата на Дейотар Филаделф, ще прекъснете водопровода на Октавиан и ще разграбите складовете му за храна. Щом разбере какво става, той ще се оттегли към Ороп. И докато прави това с помощта на Агрипа, ние ще се изнесем към Египет.

Възбудата се усили. Маневрата беше великолепна, с много добри изгледи за успех. Недоволството обаче бързо растеше след новината, че римските войници се хранят по-добре. Един тракийски командир дезертира при Октавиан и издаде плана до най-малката подробност. Сражение нямаше. Дейотар Филаделф и Реметалк отидоха направо при Октавиан, след което заедно с германската конница тръгнаха да разбият приближаващите пехотинци. Те обърнаха и побягнаха обратно към Акциум.

Щом научи за катастрофата, Антоний прати последния си конен контингент под командването на Аминт и лично поведе легионите около залива. Но щом стигна колегите си и германците, Аминт също дезертира, като предложи себе си и своите две хиляди конници на Октавиан.

Антоний се принуди да върне легионите си обратно при Акциум, убеден, че на това ужасно място не може да има сухоземно сражение.

— Не знам как да се отскубнем! — извика той на Клеопатра. Настроението му беше черно, той бе съсухрен като мумия. — Боговете са ме изоставили, късметът ми също. Ако ветровете си духаха, както обикновено, Октавиан никога нямаше да успее да прекоси Адриатика! А ето че те се обърнаха и осуетиха всичките ми планове! Клеопатра, Клеопатра, какво да правя? Всичко е свършено!

— Тихо, тихо — успокои го тя, като галеше твърдите му къдрици. Чак сега забеляза, че са започнали да посивяват. И то само за една нощ!

Тя също изпита безсилието, невъобразимия ужас от мисълта, че нейните богове са застанали заедно с боговете на Рим на страната на Октавиан. Как иначе би успял да прекоси Адриатика? И защо бе дарен с такъв велик пълководец като Агрипа? Но най-тревожният въпрос бе защо не беше изоставила Марк Антоний на неизбежната му съдба и не бе избягала към Египет? Вярност? Не, разбира се, че не! В края на краищата, какво му дължеше? Той беше просто неин роб, инструмент, нейно оръжие! Винаги го бе знаела! Тогава защо се държеше за него? Та той нямаше и никога не бе имал нито умението, нито куража за подобно начинание. Просто от любов към нея се бе опитал да бъде човекът, от когото тя имаше нужда. Това е Рим, помисли си тя, като продължаваше да го гали. Дори велик и могъщ монарх като Клеопатра не бе в състояние да изтръгне римското от един римлянин. „Почти успях. Но само почти. Не бих могла да го направя с Цезар, не мога и с Антоний. Тогава какво правя тук? Защо през последните дни откривам, че съм по-нежна с него, че вече не го тормозя? Че съм мила с него — аз, която никога не съм била такава?“

И тогава й просветна с ужас като от някакво внезапно природно бедствие — лавина, водна стена, земетресение — „Обичам го!“ Залюля го в прегръдките си, целуна лицето му, ръцете му, китките и вцепенена осъзна новото чувство, което неумолимо я изпълваше, нахлуваше, побеждаваше я. „Обичам го, обичам го!“ Горкият Марк Антоний, най-сетне получи своето отмъщение! „Обичам те толкова много, колкото ти обичаш мен — изцяло, безгранично. Стената около сърцето ми се разтърси, разпука се и се разтвори, за да допусне Марк Антоний. Любовта му към мен беше клинът, който стори това. Той ми предложи римския си дух, потъна в толкова гъст и черен мрак, че не вижда нищо, освен мен. И с тази своя жертва ме накара да го обичам. Каквото и да крие бъдещето, то е едно и също за двама ни. Не мога да го изоставя“.

— Антоний, обичам те! — извика тя и го прегърна.

Лятото напредваше, легатите напускаха Антоний с дузини, а сенаторите се спасяваха при Октавиан на стотици. Беше съвсем лесно, колкото да прекосят с гребане залива. Обхванатият от отчаяние Антоний не направи никакъв опит да ги спре. Молбите им за убежище винаги се въртяха около „онази жена“, причината за цялата съсипия. Един шпионин разказа любопитно нещо на Клеопатра — тракиецът Реметалк бил особено жлъчен в критиките си към Антоний, докато Октавиан не го срязал.

— Затваряй си устата! — озъбил му се той. — Това, че харесвам измяната, не означава, че трябва да харесвам и предателите.

За Антоний най-лошият удар дойде в края на юли. Без изобщо да крие ненавистта си към Клеопатра — всъщност дори обявявайки я най-грубо — напусна и Ахенобарб.

— Дори и заради теб не мога да издържа и един ден повече с онази жена, Антоний. Знаеш, че съм болен, но вероятно нямаш представа, че умирам. И искам да умра в Рим, далеч от всякакъв намек за онази. Какъв глупак си само, Марк! Без нея щеше да спечелиш. А с нея нямаш никакъв шанс.

Плачейки, Антоний гледаше как лодката пренася Гней Домиций Ахенобарб през залива, след което прати цялото му имущество след него. Категоричните възражения на Клеопатра удариха на камък.

Ден по-късно Ахенобарб бе последван от Квинт Делий и последните сенатори.

След още един ден Октавиан прати на Антоний елегантно писмо.

— Липсва ми, липсва ми! — простена Антоний, без да може да задържи сълзите си.

— Той беше най-неотстъпчивият ми враг — твърдо рече Клеопатра.

На секстилските иди Клеопатра свика военен съвет. „Колко малко сме останали!“ — помисли си тя, докато нежно настаняваше Марк Антоний в курулното му кресло.

— Имам план — обяви Клеопатра на Канидий, Попликола, Сосий и Марк Лурий, единствения останал старши легат. — Възможно е и някой от вас да има план. Ако е така, бих искала да го чуя, преди да говоря.

Тонът й беше смирен, звучеше искрено.

— Аз имам план — обади се Канидий, много благодарен за неочакваната възможност да изложи идеята си, без да е нужно самият той да свиква съвета. Бяха минали месеци, откакто беше престанал да се доверява на Антоний, който се бе превърнал в сянка на самия себе си. По нейна вина, а не по нечия друга. Само като си помислеше, че навремето я бе защитавал! Е, стига толкова.

— Говори, Канидий — рече тя.

Канидий също изглеждаше стар въпреки стегнатата фигура и любовта към физическа работа. Честността му обаче си оставаше същата.

— Първото, което трябва да направим, е да изоставим корабите — каза той. — Не можем да запазим дори флагманските. Трябва да изоставим всички кораби, включително и тези на царица Клеопатра.

Клеопатра настръхна, понечи да се обади, но затвори уста. Нека Канидий да приключи с нелепия си план. После ще дойде нейният ред!

— Оттегляме сухопътните сили с усилен марш към Македония и Тракия, където ще имаме място да маневрираме и да дадем сражение там, където ние решим. Ще бъдем в идеална позиция да набираме допълнителни войски от Мала Азия, Анатолия и дори от Дакия. Можем да използваме седемте македонски легиона, които в момента са около Тесалоника — а те са добри войници, както много добре знаеш, Антоний. Предлагам района зад Амфиполис, където въздухът е чист и сух. Тази година беше достатъчно влажна и няма да има прашни бури като в битката при Филипи. Реколтата е богата и тъкмо ще е прибрана. Това ще даде на болните войници време да възвърнат силите си, а духът ще се вдигне дори и от факта, че изоставяме това отвратително място. Не вярвам, че Октавиан и Агрипа могат да се придвижват със скоростта на Цезар, чух също, че Октавиан е на път да остане без пари. Може дори да се откаже от кампания така далеч от Италия, на прага на зимата и при несигурни снабдителни линии. Ние ще се придвижваме по суша, а той ще трябва да закара флота си от Адриатика до северната част на Егейско море. На нас кораби няма да са ни нужни, а тъй като ще държим Виа Игнация, той ще трябва да разчита на корабите си за снабдяване.