Гай-джин

— Но не свири до късно, Андре, кажи, че си уморен — бе го предупредила предварително Анжелик. — Остави си достатъчно време за твоята мисия, нали? Вие, мъжете, сте такива късметлии.

Анжелик едновременно се радваше и тъжеше, че се е преместила. „По-разумно е, по-добре е — мислеше си тя. — След три дни ще мога да се върна. Нов живот, нов…“

— Какво има, госп’жица?

— Нищо, А Со. — Анжелик се насили да не мисли за това, което скоро щеше да понесе, и затаи страха си по-надълбоко.

Надолу по улицата с чудесно изложение срещу морето се виждаше добре осветената сграда на Струан, както и тази на „Брок и синове“ в съседство; и двете компании имаха много чиновници и сарафи, които все още работеха. Днес Малкълм Струан се бе преместил в апартамента на тай-пана, много по-голям и много по-удобен, отколкото този, който използваше. Сега обаче се бореше да облече дрехите си за вечерята.

— Какво е твоето мнение, Джейми? Проклет да съм, ако зная какво да направя с майка си и с нейните писма, но това си е моя работа, а не твоя — тя и тебе ръчка, нали?

Джейми Макфей сви рамене.

— Ужасно й е трудно. От своя гледна точка е права, госпожата само желае най-доброто за теб. Мисля, че се безпокои до смърт за здравето ти, както и за това, че си толкова далеч, че не може да дойде тук. И че нищо за компанията не може да се реши от Йокохама, всичко е в Хонконг. „Китайският облак“ ще влезе на док след няколко дни, след като пристигне от Шанхай, после бързо ще се върне в Хонконг. Ще си заминеш ли с него?

— Не, и, моля те, не повдигай пак този въпрос — остро рече Струан. — Ще ти съобщя кога Анжелик и аз ще си тръгнем. Надявам се само, че майка ми не е на „Китайският облак“ — само това липсва. — Струан се наведе да издърпа ботушите си, не успя, болеше го твърде много. — Съжалявам, би ли ми помогнал? Благодаря. — После избухна: — Сякаш че шибан сакат ме води по ръба на пропастта.

— Мога да си представя. — Макфей скри изненадата си. За първи път чуваше Струан да ругае. — И аз щях да съм същият, не, не същият, още по-зле — добави любезно, харесваше Малкълм, възхищаваше се на смелостта му.

— Ще се оправя, когато се оженим и цялото очакване свърши и всичко се подреди. — Струан с усилие използва нощното гърне, както винаги изпита болка и видя няколко капки кръв в урината. Бе казал на Хоуг предишния ден, когато кръвта се появи, и Хоуг му отвърна да не се тревожи. — Тогава защо ти изглеждаш толкова разтревожен?

— Не съм, Малкълм, просто съм загрижен. При такива тежки вътрешни наранявания всеки признак по време на лечението трябва да се наблюдава…

Струан свърши, дотътри се до стола при прозореца и седна с облекчение.

— Джейми, нуждая се от услуга.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Можеш ли, ами трябва ми жена. Би ли ме уредил с някоя от Йошивара?

Джейми се стресна.

— Аз ли… да… мисля, че да. — После добави: — Разумно ли е?

Порив на вятъра разтърси капаците и разлюля дърветата и градините, събори няколко керемиди на земята, измъкна плъховете от купчините с боклук, хвърлени небрежно по Хай стрийт, и от обиколния набъбнал и зловонен канал, който служеше и за клоака.

— Не — отвърна Малкълм.

На половин миля от сградата на Струан, близо до Пияния град, в безлична постройка в японското село, Хирага лежеше по корем и гол; масажираха го. Къщата беше семпла, фасадата й гледаше към разбитата улица; беше еднаква с другите, наредени от двете страни на тесния мръсен път, всяка служеше едновременно за дом, склад и магазин през деня. Вътре, както в много от жилищата на по-едрите търговци, всичко сияеше от чистота, бе излъскано, поддържано и просторно. Хирага се намираше в къщата на шоя, старейшината на селото.

Масажистката беше сляпа и малко над двайсет, яка, с нежно лице и мила усмивка. По древен обичай из по-голямата част от Азия слепите държаха монопола в това умение, макар да се срещаха и практикуващи с нормално зрение. И пак според древния обичай слепите бяха винаги много надеждни и никой не ги закачаше.

— Много си силен, самурай-сама. — Масажистката наруши тишината. — Тези, които се бият с теб, сигурно умират или страдат.

В първия миг Хирага не й отговори, наслаждаваше се на силното мачкане и опитните пръсти, дето търсеха възлите на мускулите му и ги отпускаха.

— Може би.

— Моля, мога ли да предложа, имам специално масло от Китай; то ще помогне на твоите разрези и белези да зараснат бързо?

Хирага се усмихна. Това беше често срещан номер за получаване на повече пари.

— Добре, използвай го.

— О, но ти се усмихваш, уважаеми самурай! Предложението ми не е номер за повече пари — отвърна масажистката веднага, пръстите й мачкаха гърба му. — Баба ми, която също бе сляпа, ми предаде тайната.

— Откъде разбра, че се усмихвам?

Жената се засмя и звукът му напомни песента на чучулига призори.

— Усмивката започва от много части на тялото. Моите пръсти те слушат — слушат мускулите ти и дори понякога и мислите ти.

— И за какво си мисля сега?

— За соно-джой. Ах, права съм! — Смехът й отново го смути. — Но не се бой, не си казал нищо, домакините не са казали нищо, аз няма да кажа нищо, само пръстите ми говорят, че си специален майстор на меча, най-добрият, който някога съм обслужвала. Ясно е, че не си Бакуфу, затова трябва да си ронин, ронин по избор, защото си гост в този дом и следователно шиши, първият, когото посрещаме тук. — Жената се поклони. — Поласкани сме. Ако бях мъж, щях да подкрепя соно-джой.

Твърдите й като стомана пръсти умело натиснаха нервен център и тя почувства, че Хирага потрепери от болката, която премина през него: стана й приятно, че може да му помогне повече, отколкото мъжът предполагаше.

— Толкова съжалявам, но тази точка е много важна за подмладяването и кара соковете ти да се раздвижат.

Той изсумтя, болката го прикова към фотоните, но все пак изпита странно удоволствие.

— Баба ти също ли е била масажистка?

— Да. В моето семейство поне едно момиче от всяко второ поколение се ражда сляпо. В този живот бе моят ред.

— Карма.

— Да. Говори се, че в Китай днес бащите или майките ослепяват някоя от дъщерите си, та като порасне, да си намери работа за цял живот.

Хирага никога не беше чувал това, но й повярва и се разгневи.

— Тук не е Китай и никога няма да бъде, един ден ще превземем Китай и ще го цивилизоваме.

— Ийе, толкова съжалявам, че наруших хармонията ти. Господарю, моля да ме извиниш, о, толкова съжалявам. Ах, така е по-добре, моля да ме извиниш. Ти каза, господарю… ще цивилизоваме Китай ли? Както искаше диктаторът Накамура? Възможно ли е?

— Да, един ден. Нашата съдба е да придобием Драконовия трон, както твоята съдба е да масажираш и да не говориш.

Смехът й отново прозвуча нежно.

— Да, господарю.

Хирага въздъхна, тъй като пръстът й отпусна точката, която натискаше, и вместо болката самураят усети пъплещо, успокояващо парене. „Значи всички знаят, че съм шиши — помисли си той. — Кога ли ще ме предадат? И защо не? Две коку са състояние.“

Да стигне до това убежище не беше лесно. Когато навлезе в квартала, настана ужасна тишина; бе влязъл самурай, самурай без мечове, който изглеждаше като подивял човек. Улицата се изпразни, с изключение на тези, които бяха близо до него, те коленичиха и зачакаха своята съдба.

— Ей, старче, къде е най-близката ви риокан — кръчма?

— Нямаме, господарю, нямаме нужда, уважаеми господарю — измърмори старият магазинер, от страх продължи да бръщолеви, — няма нужда, тъй като нашата Йошивара е наблизо, по-голяма е от повечето градове, с десетки къщи, в които можеш да отседнеш, и с над сто момичета, без да броим прислужниците, с три гейши и седем чираци, оттук е…

— Достатъчно! Къде е къщата на шоя?

— Там, господарю.