История на Александр Велики Македонски

Македонският предводител изоставя поделянето на фалангата на таксиси от по 1000 души и въвежда постепенно нова, по-съвършена организация. Най-малка единица във фалангата е отделният ред от 16 души, който се нарича лох и се командува от лохаг. По-големите подразделения се образуват чрез съединяването на 2, 8 и 16 лоха.

Колона от 16 души в дълбочина и 16 по фронта образува епитагма. Епитагмите се свеждат в по-големи подразделения от 2, 4 и 8 епитагми. Шестнадесет епитагми образуват малка фаланга от 4096 бойци, две малки фаланги съставят дифалангархията, а две дифалангархии — голямата фаланга от 16 384 бойци. Когато обстановката налага, дълбочината на фалангата може да се увеличава за сметка на скъсяването на бойния фронт.

Фалангата се състои от тежковъоръжени пехотинци, наречени хоплити или фалангити. Най-характерното оръжие са сарисите — копия, дълги от 2 до 6 метра, — така че след насочването им срещу противника остриетата от всички редици на фалангата стърчат застрашително пред нейния фронт. Освен това фалангитите разполагат с меч и с висок щит, който покрива цялото им тяло.

Македонската фаланга, тази огромна маса от бойци, допрели плътно един до друг железните си щитове, представлява страшен валяк, който е в състояние да прегази всяка съпротива, а при нужда се превръща в непреодолима, настръхнала от остриетата на сарисите стена.

Фалангата има и слаби страни: нейните флангове са уязвими, а на пресечена местност стройността й се нарушава. Александър винаги я използува така, че недостатъците й не се проявяват.

Освен тежката пехота по времето на Александър в македонската войска съществува и средна пехота — хипасписти, въоръжени с оръжие, подобно на оръжието на хоплитите, но от по-лек тип, — както и лека пехота, въоръжена с метателно оръжие: лък, прашка и дротик (късо метателно копие).

Макар че елините отдавна изобразяваха богинята на победата Нике крилата, пръв Александър оценява символичния смисъл на нейните криле, разбира огромното значение на бързината при провеждането на военните действия и обръща голямо внимание на конницата като представителка на бързината и подвижността на бойното поле. Още в сражението при Херонея, когато застава начело на тежката конница, великият пълководец разбира огромната мощ на тази всепомитаща лавина и прозира огромната роля на нейния внезапен, стремителен и зашеметяващ удар.

Филип II има заслугата, че пръв в историята на военното изкуство организира конницата като редовен род войска. У източните народи тя не е нещо повече от конна орда, а елините я хвърляли в боя в разсипан строй. И едните, и другите й възлагали спомагателни задачи. Александър усъвършенствува това мощно бойно средство и го превръща в главна ударна сила на македонската армия. Докато гръцката конница атакува в тръс, то македонската се носи във вихрен кариер.

По времето на Александър тежката конница има стройна организация и се отличава с желязна дисциплина. Най-малкото подразделение в нея се нарича ила и се състои от 16 конници по фронта и 4 в дълбочина. Осем или образуват хипархия, а две хипархии — ефипархия. Тежките конници са въоръжени с копия, мечове и щитове.

За да увеличи още повече подвижността на тежката конница в борбата срещу чергарските племена в пределите на персийската държава, Александър Македонски разделя всяка ила на два лоха. Той има заслугата, че създава нов род войска — средна конница (димахи), предназначена да води бой както на кон, така и в пеши строй. В състава на Александровата армия има и лека конница, въоръжена само с метателно оръжие: лъкове и къси копия.

Изграждането на македонската армия се извършва върху широка социална основа. Тя се попълва главно из средата на свободните македонски селяни, носители на високи морални и физически качества. По това време нравите в Македония се отличават с първобитна суровост. С уважение се ползува само този, който може да пролива своята и чуждата кръв.

Заможните слоеве на населението служат в тежковъоръжените родове войски, а най-бедните — в леката пехота и леката конница. Леката конница се набира и от зависимите племена, като траки, илири и др. Използувани са и наемни, главно гръцки отряди.

Македонската аристокрация служи в конната гвардия — в „агемата на хетайрите“ („бойни другари“), която съставлява ядрото на тежката конница, и в „агемите на хипаспистите“. Хетайрите са въоръжени с шлем, люспеста броня, щит, меч и дълго копие.

Обкованата в броня македонска аристокрация, която живее от благоволението на царя, трупа богатства от военната плячка и е свързана с крепките нишки на бойното другарство, представлява страшна сила. В сраженията тя играе ролята на железен чук, който разбива неприятелския боен ред, устойчивостта и волята за борба на противника.

Не само македонската аристокрация, която се стреми да увеличи богатствата си чрез ограбване на други страни, но и обикновените македонски войници са заинтересовани от Александровите войни, тъй като получават военно възнаграждение и награди от придобитата плячка. В кръвопролитните битки всеки боец съзнава, че се сражава не само за славата на македонското оръжие, но и за собствения си живот и благополучие.

След като завладява огромни територии, отдалечени на хиляди километри от Македония, Александър започва да включва в армията си и перси, бактриани, финикийци и други представители на източните народи. Това му позволява въпреки понесените големи загуби и разсейването на силите с оставяне на гарнизони не само да запази числеността на войската си, но и да я увеличи. Същевременно армията му загубва националния си характер и придобива източно-космополитен вид.

Армията на Александър Македонски е снабдена с най-добрата за времето си бойна техника: разнообразни метателни машини, каменохвъргачки и стрелохвъргачки, тарани, обсадни кули, понтони за постройка на мостове и др. Обсадните машини играят голяма роля при щурмуването на силни крепости, каквито неведнъж се изпречват по пътя на македонската войска. Александър Велики може да бъде посочен и като родоначалник на артилерията, тъй като пръв в историята на войните използува метателни машини в полеви бой при оттеглянето през река Еригон и при форсирането на река Яксарт.

Преди да се отправи към пълния с неизвестности Индийски поход, въз основа на натрупания огромен опит Александър Македонски реорганизира армията, което е голям принос в развитието на военното изкуство. Той създава смесени самостоятелни отряди, в които влизат различни родове войски, и по този начин поставя началото на войсковите съединения, намерили приложение векове по-късно.

Като се съобразява с начините на воюване на някои азиатски народи и племена, въоръжени отряди от които включва в своята армия, Александър Македонски продължава да въвежда нови организационни формирования в конницата, като например хипоконтисти (т.е. конници с къси копия), хипотоксоти (конни стрелци с лъкове) и др.

Великият пълководец правилно преценява значението на бойния флот и след завръщането си от Индия създава най-голямата морска сила, каквато дотогава светът не е виждал.

Александър Македонски съчетава у себе си качествата на талантлив военен организатор, голям държавник, ловък дипломат и велик пълководец. Макар фактически да се отнася до господствуващите класи, идеята му за „равенство“ на многобройните народи в огромната му империя, която е съвършено чужда на огромното мнозинство от неговите съвременници, има голяма притегателна сила за управляващите върхушки в източните области на империята. Тя обуздава центробежните сили, които се развихрят веднага след неговата смърт.

Александър Македонски успява да присъедини обширни области от персийската монархия (Египет, Вавилон и др.), като умело изпълнява ролята на освободител и проявява уважение към местните обичаи и религиозни култове. Изкусно той прикрива лицето си на завоевател с маската на приятел и доброжелател.

Александър притежава забележителни способности трезво и реално да преценява политическата и военната обстановка и грижливо да подготвя както във военно, така и в политическо отношение своите начинания. Той преследва с необикновена твърдост набелязаните политически цели, но същевременно е чужд на всякакъв авантюризъм и проявява гъвкавост и умение да отстъпи с чест, когато обстановката налага.