История на Александр Велики Македонски

Така го посъветва и най-близкият му приятел. Ако търпеше истината, би признал заблуждението си. Но гневът му премина в ярост. Повторно заповяда на тези, които се колебаеха да изпълнят заповедта, да ги удавят в реката така, както бяха навързани.

И това наказание не прекрати бунта на войниците. Защото при приятелите му започнаха да идват цели отряди и го молеха, ако подозира някои за съучастници в предишното обвинение, нека ги накаже. И подлагаха телата си пред него. Нека разгневен да ги осакати в гнева си. Нещастниците се трупаха пред царската шатра и като оставяха оръжието си пред нея, по туники подлагаха голите си и здрави тела за наказание. Молеха го, плачеха. Казваха, че те не искат с жертвоприношение да изкупват вината си, че гневът на царя за тях е по-страшен от смъртта.

Продължаваха денонощно да стоят пред шатрата нищожни, отчаяни, разкайваха се. Твърдостта му устоя два дена. На третия, склонен от постоянните им молби, излезе и упрекна пак войниците, че са се провинили. След това заплака и той заедно с тях. Каза им, че им е благодарен, и ги отпрати да се разотидат.

Това събитие показва с колко много жертви се изкупва милостта на царя. И като извърши жертвоприношение, Александър покани на угощение македонските и персийските първенци.

Казват, че на това угощение били поканени девет хиляди души, всички пили от една чаша при благоприятни предзнаменования на гръцките и персийските гадатели за щастливия съюз между двете царства, които се сливат едва сега в едно и ще останат завинаги така. След това ускориха изпращането на войниците.

Бяха уволнени всички, които вече се чувствуваха отслабнали. На някои от старите си приятели даде отпуск. Между тях бяха Клит, по прякор Алб, също така Горгий, Полидамант и Антиген. На отиващите си изплати заплатите не само за прослуженото време, но им прибави още по един талант за из пътя. Заповяда синовете им, родени от азиатки, да останат при него, да не би, като се върнат в Македония и отново се съберат с родителите си и предишните си жени и деца, да възникнат разногласия и упреци. Обеща им, че той ще има грижата да ги обучава по бащин обичай във военното изкуство. Разпуснати бяха повече от десет хиляди ветерани. Проводи при тях Кратер, най-близкия от приятелите си. И заръча, ако на него му се случи нещо по пътя, да се подчиняват на Полиперконт. Написа писмо до Антипатер и му заповяда следното: да се отдава почит на заслужилите — увенчани с венци да бъдат в първите редици по време на игри и борби; невръстните деца на загиналите да получават бащината заплата.

Александър намери за добре да постави под властта на Кратер земите, граничещи с Македония, а на Антипатер заповяда да попълни войската си с младежи македонци и да дойде при него. Страхуваше се да не би поради разногласията между него и Олимпиада да се извърши някакво убийство. Защото както майка му, така и Антипатер бяха изпращали до Александър много писма, в които остро и предизвикателно се обвиняваха в неща, които често се отнасяха и до царя. Докато слуховете за убийството на Филип още се носеха по цяла Македония, майка му и сестра му Клеопатра се бяха оттеглили в Епир, наследство от бащата на Олимпиада.

Случайно, когато Александър държеше получени и от двамата подобни писма, най-довереният му приятел Хефестион се загледа в едно писмо с разкъсан печат. Царят не го спря, подаде му го, но го предупреди да не съобщава никому написаното в него. Разказват, че недоволен от претенциозността на майка си, обвинил и двамата: нея, че му иска наем и лихва, загдето го е носила в утробата си, а Антипатер в това, че вече му става подозрителен, защото след победата над спартанците е станал много високомерен. Превишил е властта, предоставена му в продължение на толкова години. Понеже хората прославяха авторитета и честта на Антипатер, Александър му писа, че може вече да е побелял, но ако се взре човек в него, има за какво да се изчерви. Потисна подозренията си и не показа какъвто и да е признак на отчуждаване. Малко по-късно мнозина подозираха, че Антипатер, сметнал, че го викат чрез измама при царя за наказание, е станал виновник за смъртта му.

За да попълни загубата на значителна част от войската си, царят изпрати най-добрите измежду персите в македонските редове. Даже отдели хиляда от тях, най-представителните, за телохранители. Отбра друга част от копиеносците, не по-малко от десет хиляди, за стража пред шатрата му. На помощ му дойде Певцест с двадесет хиляди стрелци и прашкари, които беше набрал от своята област. Царят ги раздели между частите на войската и отпътува от Суза.

Александър премина река Паситигър и разположи войската на лагер до селището Кара. Премина с войската си само за четири дена областта Ситацена и достигна до град Сембана. Там остана седем дена. Този град бе в ръцете на пришълци от Беотия, които Ксеркс бе прогонил от родните им огнища и бе прехвърлил на Изток. Като доказателство за произхода си те пазеха родния си гръцки език. Понеже им се налагаше да търгуват, си служеха и с езика на варварите. Оттук навлезе в Багистан, област, изобилствуваща с плодни дървета и много други растения, необходими не само за храна, но и за наслада.

През тези дни възникна голяма вражда между Евмен и Хефестион. Хефестион беше прогонил робите на Евмен от странноприемницата, която бяха заели за господаря си. Искал да настани там флейтиста Евий. Не след дълго, когато враждата изглеждаше почти затихнала, възникна отново, и то така, че се достигна до страшна кавга и горчиви и за двете страни нападки. С намесата и по заповед на Александър, даже придружена със заплаха към Хефестион, поне привидно, враждата се прекрати. Въпреки отправената му от царя благодарност Хефестион упорито отбягваше Евмен, който искаше да се помирят.

Достигнаха в земите на Мидия, където се отглеждаха многобройни табуни коне. Наричаха ги мизийски. Бяха много едри и много красиви. Намериха само около 50 хиляди. Когато преминаваше през там, на Александър му бяха съобщили, че броят им е бил три пъти повече, но по време на безредията през войната разбойници отвлекли по-голямата част от конете. Царят престоя тук около тридесет дена. Атропат, сатрапът на Мидия, му доведе сто жени варварки, опитни в ездата и въоръжени с малки щитове и брадви. Някои смятаха, че те са от племето на амазонките. След седем дена Александър пристигна в Екбатана, столицата на Мидия. Там устрои тържествено жертвоприношение и игри. В празнични угощения си отдъхна доста дни, за да се подкрепи за нови подвизи. Докато се увличаше в такива забавления, съдбата му донесе нова изненада. Тя прекъсна живота на най-близкия му другар, преди да прекъсне неговия.

Наблюдаваше борците, когато му известиха, че е умрял Хефестион, който вече седми ден лежеше болен от препиване. Изплашен, веднага се отправи за жилището му, но не можа да го завари жив. Смъртта го беше изпреварила. Това нещастие се стори на царя по-тежко от всичко, което му се беше случило през живота. Покрусен, той проля много сълзи. Но и по този повод се говорят най-различни неща. Едно е сигурно: за да му устрои колкото се може по-тържествено погребение, Александър не позволи да го погребат в Екбатана, а нареди на Пердика да го закара във Вавилон, закъдето и той се отправи.

За погребението на Хефестион отпусна двадесет хиляди таланта, нечуван дотогава случай. Заповяда да се обяви траур по цялото царство. За да не бъде забравен от войската, не постави командир на конницата, която командуваше Хефестион, и заповяда да я нарекат на негово име. Не позволи да подменят и знамената, а да останат тези, които бяха при Хефестион. Подготвиха погребални игри, за които събра три хиляди изтъкнати борци. Разказват, че малко по-късно тези борци са се борили на неговото погребение.

Никога приятели не са устройвали толкова продължителни игри и борби, чрез които да се почете паметта на мъртвец. Дори Евмен, като чувствуваше, че е навлякъл върху себе си негодуванието на царя заради враждата си с Хефестион, посвети оръжието си на Хефестион и даде много пари за неговото погребение. Този пример беше последван и от други. Дотам стигна безсрамието на угодниците, че царят в скръбта и мъката си по умрелия позволи да го убедят и Хефестион да бъде провъзгласен за бог. Тогава дори и Агатокъл от Самос стигна до крайност — да плаче при преминаването на погребалната процесия край него. Пердика си послужи с лъжа и се кълнеше, че по време на лов му се явил Хефестион и чрез мъртвеца е узнал това, че Агатокъл го е оплаквал не като мъртвец и не заради титлата по обожествяването, а заради спомена за предишното им другарство. Иначе храбрият и верен на царя мъж незаслужено щеше да понесе наказания заради приятеля си.