История на Александр Велики Македонски

О, Херкулесе, справедливо беше всички да смятат, че неговите добри черти са му били вродени по природа, а пороците са дошли от щастието и възрастта. Притежаваше невероятна сила на духа и изключителна издръжливост в трудностите. С милостта си превъзхождаше царете. Проявяваше по-голямо свободолюбие, отколкото се искаше дори от боговете. Беше милостив към победените. Царствата, които завладяваше чрез войни, той или ги подаряваше, или ги връщаше на тези, от които ги беше отнел с война. Проявяваше непрекъснато пренебрежение към смъртта, страхът от която лишава други от смелост. Изпитваше жажда за похвали и слава повече, отколкото беше необходимо, но това бе обяснимо за неговата младост и големите му подвизи. Почиташе родителите си. Беше решил да обезсмърти Олимпиада, а за баща си Филип беше отмъстил. Проявяваше благосклонност почти към всички свои приятели и благоразположение към войниците. Кроежите му отговаряха на величието на духа му, на умението му, но не съответствуваха на възрастта му. Имаше чувство за мярка в своите желания. Задоволяваше страстта си в допустимите от природата граници. Всичко това е повече от достойно.

Щастието му го беше подтикнало и към друго. Той започна да се сравнява с боговете и да иска да го почитат като бог. Вярваше на гадателите, които му внушаваха това, и пламваше от несправедлив гняв към тези, които отказваха да го почитат като бог. Замени македонското си облекло с чуждестранно. Прие нравите и обичаите на победените народи, които беше презирал преди победата. На младини у него се появиха избухливост и влечение към виното, но старостта може би щеше да ги уталожи. Всичко постигнато дължеше най-много на своята храброст, но и на съдбата, която единствен него от всички смъртни неизменно покровителствуваше. Колко пъти тя го спаси от смърт! Колко пъти тя го е спасявала, когато безразсъдно се е подлагал на опасност! Тя сложи край на живота му заедно със славата му. Съдбата го изчака — той завладя Ориента и достигна до Океана, постигна всичко, което е достъпно за един смъртен.

Архидей — цар на Македония

Трябваше да се намери приемник на царя. Но голямо беше бремето на делата му, за да може да премине в ръцете на един. Името и славата му се бяха разпространили почти по целия свят. Най-известни станаха тези, които са имали дори и най-слаба връзка с неговата съдба.

Във Вавилон — защото тук беше прекъснат разказът — телохранителите на царя свикаха в двореца най-близките му приятели и вождовете. След тях надойдоха много войници, които искаха да узнаят в чии ръце ще премине царството на Александър. Много от пълководците, възпирани от множеството войници, не можеха да влязат в двореца. Затова глашатаят реши да пуска само тези, които познаваше. Но решението му не можа да се осъществи.

Отначало се подновиха риданията и плачът. След това в очакване на предстоящото решение всички престанаха да плачат и замлъкнаха. Тогава Пердика постави пред тях царския трон. На него бяха короната, дрехите и оръжието на Александър. Постави там и дадения му от Александър пръстен. При вида на тези неща сълзите и скръбта отново се засилиха. Пердика заговори: „Ето пръстена, с който подпечатваше царските документи и който той ми даде. Макар да не може да се измисли от разгневените богове по-голямо нещастие от това, което ни сполетя, все пак величието на извършените от него дела ни задължава да вярваме, че със земните си дела този велик човек се е приближил до боговете и че бързо ще го приемат като техен потомък, след като е изпълнил предопределеното му от съдбата. Понеже нищо друго не ни е останало освен трупа му, ние трябва да отдадем дължимото на тялото му. Не трябва да забравяме в кой град сме, между какви хора сме, от какъв цар и защитник се лишаваме. Трябва, мои бойни другари, да положим усилия, за да задържим победата над тези, над които е придобита. Необходим е държавен глава. Във ваша власт е да го изберете. Едно трябва да знаете — войнишката тълпа без вожд е тяло без душа. Роксана е бременна вече шести месец. Да се надяваме, че ще роди син, чието ще бъде царството по волята на боговете, когато възмъжее. А дотогава определете кой искате да ви управлява!“ Така говори Пердика.

Стана Неарх и каза, че когато се роди наследник от царска кръв, никой не ще откаже да го признае, но че не е в обичая и характера на македонците да чакат неродения цар и да пренебрегват този, който е вече роден. Каза, че Александър има син, роден от Барзина 507, и на него трябва да се даде короната.

Речта на Неарх не се хареса на никого. По техния обичай всички продължаваха да шумят и да удрят копията си по щитовете. Работата клонеше към бунт, тъй като Неарх не отстъпваше от своето мнение. Тогава стана Птоломей: „Достойна издънка, разбира се, ще бъде този, който ще заповядва на македонския народ — синът на Роксана или на Барзина. От споменаването на името му само Европа ще се срамува. Той е роден от пленничка. Защо победихме персите? За да им робуваме ли? След като и техните законни царе Дарий и Ксеркс ни нападнаха с хиляди войници и флот и искаха да ни поробят? Предлагам да се събираме около престола на Александър, който е тук, в двореца, и да се съобразяваме със завета му, когато стане нужда. Всички пълководци и военачалници да се подчиняват на това, което ще реши болшинството.“ Едни поддържаха мнението на Птоломей, други — на Пердика. Заговори и Аристон. Той каза, че запитан кому да остави царството, Александър е препоръчал да се избере най-достойният. Според него най-справедливо е да бъде Пердика, комуто той предал пръстена си. Защото на смъртното легло Александър не е бил сам, а след като е огледал всички около него, е решил на кого от приятелите си да го даде. След като е решил върховната власт да се даде на Пердика, те не трябва да се съмняват, че Александър е преценил справедливо.

Всички настояха Пердика да вземе царския пръстен от престола. Той се колебаеше между желанието и стеснението и вярваше, че колкото по-умерено се стреми към това, което очаква, толкова по-настойчиво те ще му го предлагат. Колеба се дълго време как да постъпи. Най-после застана зад тези, които бяха най-близо до престола. Тогава Мелеагър, един от военачалниците, по-смел по дух, раздразнен от колебанието на Пердика, каза: „Дано боговете не позволят съдбата на Александър и наследството на това голямо царство да паднат на тези рамене! Хората не ще го понесат. Не говоря за по-знатните, отколкото е този тук, но въобще за тези, които не трябва да предприемат нищо против волята му. Не е важно дали ще смятате за цар сина на Роксана, когато се роди, или Пердика. Като се предлага за опекун, той ще заграби и властта. Затова на него никой не му се харесва за цар освен този, който още не се е родил. При всеобщото нетърпение напълно законно и даже необходимо е той единствен да изчислява месеците и да предсказва, че ще бъде момче. За него ли се съмнявате дали ще приеме, или ще отстъпи? Вярвайте ми, ако Александър е определил за цар този, мисля, че от всичките му разпореждания не трябва да се изпълни именно това. А защо не тръгнете да разграбвате царската съкровищница? Нали народът вече е наследник на тези богатства?“ Каза това и се измъкна измежду въоръжените. Тези, които му дадоха път, тръгнаха след него, за да разграбят предложената плячка.

Кръгът на въоръжените около Мелеагър вече ставаше голям. Работата отиваше към бунт, когато някой от тълпата, непознат на повечето от македонците, се провикна: „Защо е нужно с оръжие и гражданска война да търсите цар, след като го имате? Вие пренебрегвате Архидей, син на Филип, брат на досегашния наш цар Александър и участник в свещенодействията и церемониите в двореца. Той е единствен наследник. Какво е направил, за да бъде лишен от правата, признати у всички народи? Ако търсите подобен на Александър, никога не ще намерите. А най-близък е той!“

При тези думи като че ли по заповед събралите се най-напред млъкнаха, а след това се развикаха едновременно, че трябва да се извика Архидей 508 и че заслужават смърт тези, които са свикали събранието без него. Тогава, разплакан, Питон започна да говори, че сега най-достоен за съжаление е Александър, излъгал се в предаността и любовта на толкова много войници и граждани. Защото, като мислят само за царското име и неговата памет, не виждат какво ги очаква. Всичко им е като в мъгла. Без колебание започна да приписва пороци на този, комуто щеше да се предаде сега царството. Но това, в което го обвиняваше, предизвика повече озлобление към Питон, отколкото презрение към Архидей. Защото, докато го съжаляваха, сега започнаха да му симпатизират. Развикаха се, че не ще търпят за цар никого другиго освен този, който се е родил с това право. Настояваха да се извика Архидей. Тогава Мелеагър, враждебно настроен към Пердика, въведе тържествено в двореца Архидей. Войниците го нарекоха Филип и го поздравиха за цар.