История на Александр Велики Македонски

След като душата му се успокои от голямата мъка, Александър се отправи към земята на косеите, които владеят билата на планините, съседни на Мидия. Те са грубо и войнствено племе, свикнало да живее от грабеж. Персийските царе са се споразумявали с него да не се позволява на други племена да слизат в низините за разбойнически грабежи. Освобождавали ги даже и от данък. Защитени от местността, те отблъсквали персите, когато се прибирали, макар и по-добре въоръжени от тях. Ежегодно ги усмирявали и с дарове, тъй че когато отивали от Вавилон в Екбатана, където обикновено прекарвали лятото, да не бъдат нападани. С разделена на две войска той навлезе в земите им и за четиридесет дена ги усмири. Няколко пъти бяха разбити от царя, както и от Птоломей, който водеше част от войската. Накрая обещаха да се признаят за победени, ако получат обратно пленниците. Царят заповяда да се построят големи градове на подходящи места, за да не би, след като се оттегли войската, дивото племе да отхвърли игото. След това вдигна лагера и потегли за Вавилон в бавен ход, за да може войската, уморена от последния поход, да възобнови силите си.

Отстоеше на тридесет стадия от Вавилон, когато Неарх, когото беше изпратил напред през океана и устието на река Ефрат към Вавилон, го посрещна и го помоли да не влиза в този съдбоносен за него град. Това му било разкрито от халдейците, чието гадателско изкуство вече много пъти е доказвано. Той пренебрегна славата на тези хора и отхвърли всякакви предупреждения. Воден само от неизменната си твърдост, изпрати повечето от приятелите си в града, а сам по друг път поведе войската покрай Вавилон и я разположи на двадесет стадия от него. Подучен от Александър философа, царят презря предупреждението на халдейците, чието знание подцени, и влезе в града. Тук се бяха стекли пратеници почти от целия тогавашен свят. В продължение на няколко дена ги изслуша, а после отново се върна към погребението на Хефестион. То беше толкова тържествено, че не би могло да се сравни с погребалните игри в чест на нито един от дотогавашните царе.

Смъртта на Александър

Силно желание обзе Александър да преплува река Палакопа и да стигне до земите на арабитите. Мястото там беше удобно за основаване на град за възрастните гърци, за болните и за тези, които доброволно бяха останали при него. След като направи всичко това, спокоен за бъдещето, се надсмя над халдейците, че не само е влязъл невредим във Вавилон, но и че ще си излезе. Но когато се връщаше през блатата край Ефрат, разпрострели се до Палакопа, попадна на зараза. Клоните, висящи над реката, смъкнаха от главата на царя диадемата. Много чудни неща се разказваха. Извършиха се свещенодействия по гръцки и персийски обичаи, но с нищо не можаха да спасят царя от смъртта.

Беше поканил Неарх на угощение, а после, когато го изпрати и вече се канеше да си легне, разреши на Мидий от Лариса да го придружи до спалнята поради настоятелните му молби.

Цялата нощ обилно се потеше. Почувствува се зле. Болестта се разви бързо и толкова го изтощи за шест дена, че той нямаше сили дори да говори. Войниците бяха покрусени. Въпреки забраната на пълководците да не го смущават всички настояваха да им се разреши да го видят. Ронеха сълзи, като че ли оплакваха мъртвец.

Най-голяма беше скръбта на тези около леглото му. Той ги огледа и им заговори: „Ще намерите ли друг цар, достоен за такива мъже, когато мене вече няма да ме има?“

Изглежда невероятно, но бе така. В облеклото, в което обикновено повеждаше войниците на поход, той стоя прав, докато прие поздрава и на сетния войник. След като войниците си отидоха, сякаш освободен вече от всичко, което дължеше на живота, се отпусна безсилен. Извика приятелите си по-близо, защото гласът му вече беше съвсем затихнал, свали пръстена от пръста си и го подаде на Пердика. Заръча тялото му да се отнесе в храма на Амон. Те разплакани го питаха кому оставя царството. Той им отговори, че го оставя на този, който е най-достоен. И добави, че е предвидил вече и в негова чест да се подготвят големи погребални игри. Пердика го попита кога да го обявят за бог. Александър отговори да го сторят, когато се почувствуват щастливи. Това бяха последните му думи. Малко след това издъхна.

Целият дворец се огласи от плачове, вайкания и ридания. След това всички потънаха в някакво вцепенение. Тръпнеха в размишления какво ще стане по-нататък. Знатните младежи телохранители не можеха повече да стоят в двореца и да потискат голямата си скръб. Като обезумели заскитаха по целия град и го изпълниха с плачове и жалби. Тези, които бяха извън двореца, македонци и варвари, се смесиха. Не можеше в тази голяма скръб да се различават победителите от победените. Персите го назоваваха най-справедлив и умерен господар, македонците — най-добър и храбър цар. И сякаш се надпреварваха в скръбта си. Не само скърбяха. Имаше и такива, които негодуваха, че само поради завист боговете им го отнемат толкова млад, в цветуща възраст. Припомниха си как обучаваше войниците, как ги ободряваше, когато обсаждаше град или с пристъп превземаше крепостните стени, или когато на общите събрания награждаваше най-храбрите. Тогава македонците не искаха да му оказват почести като на бог, а сега признаваха, че са били нечестни и неблагодарни, че са го оскърбявали.

Сега, наведени над него в мъка и оплакване, те дълго мислеха за своята съдба. Дошли от Македония и преминали отвъд река Ефрат, те се чувствуваха изоставени, сред неприятели, които презираха неговата власт. Без наследник на царството, всеки щеше да тегли народа към себе си. След това гражданските войни щяха да станат неизбежни. Те предвиждаха всичко това. Отново щяха да проливат кръвта си не за власт над Азия, но за цар. С нови рани да запълват белезите от старите. Вече немощни старци, току-що загубили царя си, щяха да умрат за славата може би на някой си съвсем неизвестен.

Нощта ги завари в такива размисли и засили страха им.

Войниците бяха въоръжени, вавилонците, накачили се на крепостните стени и по покривите на къщите, наблюдаваха да не пропуснат нещо. Никой не се осмеляваше да запали светлина и понеже беше тъмно, те се ослушваха дано доловят нещо. Изпаднали в безпричинен страх, те се блъскаха едни в други по тъмните улички. Персите отрязаха косите си по обичая и облякоха траурни дрехи. Те го жалеха заедно с жените и децата си не като победител и доскорошен неприятел, а като законен цар. И признаваха, че не са имали друг, по-достоен от него.

Скръбта излезе извън града и се разнесе и в близката област. Оттам вестта за голямото нещастие обходи най-напред голяма част от Азия отсам реката Ефрат, достигна бързо и до майката на Дарий. Тя разкъса дрехата, с която беше облечена, облече траурна и като разпусна косите си, падна ничком на земята. До нея стоеше една от внучките й, неотдавна загубила Хефестион, чиято жена беше. Нейната скръб се сля с общата. Единствена от всички Сизигамбида предчувствуваше злините, които очакваха нейните близки. Тя оплакваше и своята съдба, и тази на внучките си. Прясната рана възобнови старата. Сякаш ей сега бе загубила Дарий и опечалена ще трябва да погребва двама синове. Оплакваше едновременно и мъртвите, и живите. Защото кой сега ще се грижи за внучките й? Какъв ще бъде новият Александър? Отново ще бъдат пленнички, отново ще загубят царството си. Кой ще ги пощади, кой след Александър? Спомняше си осемте си братя, съсечени в един ден от Ох, най-жестокия цар. Спомняше си и за баща им, посечен след своите синове. От седемте деца, които беше родила, единствен остана Дарий, който израсна и живя в охолство, за да умре по-късно от жестока смърт.

Скръбта й стигна до краен предел. С покрита глава и подвити колене, отделила се от внучката и внука, Сизигамбида се отказа както от храна, така и от светлина. На петия ден, откакто беше решила да умре, тя почина. Нейната смърт е най-голямото доказателство за милостта на Александър и за справедливостта му към всички пленници и особено към нея. Защото тя, която остана да живее след смъртта на Дарий, не можа да издържи да живее след смъртта на Александър.