История на Александр Велики Македонски

Заповяда на управителя на Месопотамия подчинените му да насекат материал от ливанските планини и да го докарат до град Тапсак 497 в Сирия. Да построят седемстотин кораба. Всички да бъдат седемвеслови и да бъдат докарани във Вавилон. Изиска от царете да доставят мед, въжета и платна. Царете Пор и Таксил му писаха, че Абизар е умрял от болест, а Филип 498, управителят му, умрял от рана, и че тези, които го бяха убили, също са убити. На мястото на Филип той постави Евдемон 499, вожда на траките, а властта на Абизар предаде на неговия син.

Пристигнаха в Персагада. Тук живеят перси, чийто сатрап Орзин 500 беше най-знатен по произход и по богатство. Водеше произхода си от някогашния персийски цар Кир. Богатството си беше придобил като наследство от прадедите и по време на дългогодишната си власт. Това богатство той беше умножил многократно. Той посрещна Александър с най-разнообразни дарове и възнамеряваше да надари не само него, но и приятелите му. След сатрапа вървяха табуни от коне и колесници, украсени със злато и сребро. На тях беше натоварена скъпа покъщнина, скъпоценни камъни, тежки златни съдове, пурпурни дрехи и сребърни пари на стойност три хиляди таланта.

Голямата щедрост на варварина стана причина за неговата смърт. След като беше почел всичките царски приятели по-богато от обещаното, евнухът Багоан, който беше изключително привързан към Александър, не получи нищо. И когато някой подхвърли, че Багоан е твърде близък до сърцето на Александър, Орзин отговори, че персите имат обичай да даряват приятелите на царя, а не неговите любовници и че персите нямат обичай да почитат мъже, които поради порока си са подобни на жени. Евнухът, като чу това, реши да използува влиянието си, придобито чрез ласкателство и позор, срещу знатния и невинен човек. Привлече с клевети и лъжи хора измежду своите сънародници, готови да му услужат и да направят лъжлив донос, когато той им каже. Всеки път, когато бяха сами, нашепваше лъжи на доверчивите уши на царя за Орзин, прикривайки причината за злобата, за да придаде още по-голяма тежест на клеветата.

Орзин все още не беше заподозрян, но постепенно губеше влиянието си. Обвинението против него се подготвяше тайно, без да подозира заплашващата го опасност. Презреният любовник не забравяше за обидата даже в момент на срамни преживявания. Всеки път, когато разпалваше страстта на царя към себе си, обвиняваше Орзин не само в алчност, но и в измяна.

Лъжливите обвинения водеха към гибелта на Орзин. Наближаваше съдбоносният момент, който той не можеше да избегне. Александър беше заповядал да отворят гробницата на Кир, в която беше положено тялото му, за да направи жертвоприношение. Смяташе, че тя е препълнена от злато и сребро — така разказваха персите. Но освен полуизтъркан кръгъл щит, два скитски лъка и къс персийски меч в нея не намериха нищо. Александър постави златен венец в гробницата и покри ковчега със собственото си наметало. Беше учуден, че цар с толкова голяма слава и богатство е погребан така скромно като човек от простолюдието. Евнухът беше близо до рамото му. Той погледна царя и каза: „Какво чудно има в това, че гробът на Кир е празен, когато домовете на сатрапите не могат да поберат златото, измъкнато оттук? По-преди аз съм виждал тази гробница, но от Дарий знаех, че заедно с Кир са заровени три хиляди таланта. Оттук е щедростта на Орзин към тебе. Той не трябва да остане ненаказан. При това се осмелява да иска и благодарност за даровете си!“ С тези думи евнухът разгневи царя, още повече че пристигнаха и други подготвени от него клеветници. Багоан и подучените от него предизвикаха царя с лъжливи клевети. Преди да бъде предаден на съд, Орзин беше поставен в окови. Недоволен от наказанието на невинния, евнухът доуби със собствените си ръце обречения. Преди смъртта си Орзин му каза: „Бях чул, че някога в Азия са управлявали жени. Но това сега е съвсем ново — да управлява скопец.“ Такъв беше краят на един от най-знатните перси, и то не само невинен, но и изключително верен на Александър. По същото време беше заподозрян, че се стреми към власт и Фрадат 501. Царят не само беше започнал да възобновява наказанията, но и да вярва на най-долни клевети. Като че ли успехите изменят характера и рядко някои е бил достатъчно предвидлив за своето собствено благо. Царят неотдавна не се беше решил да убие Александър от Линцестида, наклеветен от двама доносници. Беше помилвал даже доносници от низко произхождение въпреки волята си само заради това, че другите ги считаха за невинни. Накрая дотолкова се промени, че по внушение на любовника си на едни даваше царства, на други отнемаше живота.

Още докато покоряваше Индия, получи писмо от Кен 502 за събитията в Европа и Азия. Пишеше му, че Зопирион 503, поставен от него начело на Тракия, по време на похода му против гетите 504 ненадейно бил връхлетян от страшна буря и бил унищожен с цялата си войска. Севт 505, узнал това, разбунтувал неговите сънародници одрисите и те се отцепили.

След Тракия и в Гърция избухнаха вътрешни вълнения. Но с наказанията, които наложи на сатрапите заради техните безчинства над населението, както и с победите си над индите, Александър внуши голям страх у всички. Уплашени, тъй като бяха извършили подобни престъпления, те потърсиха наемни войски, за да ги подпомогнат, ако бъдат извикани, за да бъдат наказани. Постараха се да си осигурят и заеми и ако се наложи, да търсят спасение в бягство.

Александър узна това и разпрати писма до всички управители на области в Азия. В тях им нареждаше да освободят всички войници чужденци, които са на заплата при тях. Между тях беше и Харпал 506, негов най-близък приятел, някога изгонен от Македония от Филип. Александър го смяташе за един от най-верните си хора и след смъртта на Мазей го беше назначил за управител на Вавилон и пазач на хазната. Като използуваше доверието на царя, Харпал беше извършил много престъпни деяния. Сега взе от царската хазна пет хиляди таланта, събра шест хиляди наемници и избяга в Европа. Още преди това, прекарвайки живота си в разкош и разврат, той беше загубил надежда да получи прошка от царя и се беше решил да потърси чужда помощ срещу гнева му. Старателно беше подработил атиняните. Той знаеше както силата и влиянието им сред останалите гърци, така и скритата им омраза към македонците.

Изказа надеждата си пред своите привърженици, че атиняните, като научат за неговото идване и видят парите и войските, които води, открито ще присъединят оръжието си и кроежите си към неговите. Вярваше, че от народ неопитен и изменчив ще може да постигне всичко с помощта на нечестни и подкупни хора.

Той премина с тридесет кораба покрай Сунион, най-южния нос на Атика, откъдето бе решил да нападне пристанището на град Атина.

Александър узна това и еднакво озлобен както към Харпал, тъй и към атиняните, заповяда да се приготви флот, за да може веднага да нападне Атина. По време на тези приготовления тайно му беше съобщено чрез писмо, че Харпал е влязъл в Атина и с пари е подкупил аристократите, но скоро след като било свикано народното събрание, му било заповядано да напусне града. Той избягал при гръцките войници, откъдето преплувал с кораб до остров Крит и бил убит от засада от негов приятел. Зарадван, Александър реши да не бърза с прехвърлянето в Европа. Заповяда всички гръцки държавици да приемат отново изгнаниците си освен тези, които са се обагрили с кръвта на съгражданите си. Гърците не се осмелиха да пренебрегнат заповедта, макар и да разбираха, че това е начало на отменяне на законите. Те върнаха и имотите на изгнаниците. Единствени атиняните, защитници не само на себе си, но и на цяла Гърция, тежко понасяха тази сбирщина от войници и свободни хора. Те бяха свикнали да се управляват не от царска заповед, а по бащини закони и обичаи и затова не допуснаха в града си изгнаниците. Бяха готови да понесат всичко, но да не допуснат при себе си тези хора, някога напуснали града им.