Фаворитката на султана

Вдигам го, но главичката му увисва. Вратът му е счупен и не мога да направя друго, освен да заплача.

Момичето се озовава до мен.

– Кървите! – проплаква тя, по-скоро като твърдение на очевидното. А след това поглежда надолу. – Ох.

Не мога да я виня за отвращението: бедният Амаду прилича на кълван от орли, защото кръвта ми се е стекла по него.

Отиват да извикат Бен Хаду, той се появява след доста време и изглежда възбуден и объркан. Поглежда кръвнишки първо Рафик, а след това мен, сякаш иска да ни убие на място, защото заради нас се е наложило да напусне вечерята на кралската маса и да обяснява на началника на охраната, че между мен и Рафик съществува отдавнашна вражда, но той лично ще гарантира доброто ни поведение отсега нататък.

– Колкото до Хамза, той е сменил вярата си, но като англичанин трябва да спазва вашите закони. Отведете го и правете с него каквото намерите за добре.

Когато оставаме насаме, Бен Хаду пита настоятелно:

– За какво е всичко това?

Следва дълга и напрегната тишина. Може би сега е моментът Рафик да ми отмъсти веднъж завинаги? Чакам да ме обвини: да размаха свитъка пред очите на Калайджията и да настоява дворецът да бъде претърсен за сина на султана, но тафраутинът ме изненадва, като държи устата си затворена. Той е добре запознат с отвращението на Бен Хаду към него и вероятно мисли, че посланикът има предпочитания към мен, освен това е налице и инцидентът в Хайд Парк... Но в този момент осъзнавам, че има вероятност свитъкът да не е у него, а в отсъствието му обвиненията му могат да заприличат на приказки на побъркан.

Може да е изгорен заедно с чантата ми или пък да е останал у Хамза. Във всеки случай аз не мога да го обвиня за кражбата.

Мълчанието и на двама ни довежда до безизходно положение и накрая Бен Хаду ни изнася гневна тирада, казва ни, че при следващата неприятност ще бъдем натоварени за Мароко на следващия кораб със заповед за сурово наказание при пристигането си. Повежда Рафик навън. На вратата се обръща и подхвърля:

– По добре иди да те прегледат – и сочи порязания ми врат, – попитай някой от прислужниците за лекар. – Бръква в джоба си, дава ми няколко монети и казва: – Това би трябвало да стигне.

Тръгва си, преди да съм погледнал надолу. В ръката ми има три жълтици. Достатъчни са да си купя доктор. Също и дъщеря му, и кучето на семейството. Е, може би малко преувеличих. Но сигурно се е почувствал виновен, трябва да е било заради вида на нещастната маймунка.

Измивам кръвта от Амаду и го увивам в парче плат. Момо ще бъде съкрушен, когато научи. След това сам зашивам раната на врата си – потръпвам и охкам – и правя превръзка върху кривия шев. Най-накрая слизам в кухнята, където откривам прислужницата Кейт да си топли краката на печката. Благодаря ѝ сърдечно, че е довела пазачите, и ѝ давам едната златна монета. Гледа я мълчаливо дълго време, а след това ми я връща и казва:

– Не мога да я взема, наистина не мога.

– Ще се радвам, ако я приемеш.

Тя обаче поклаща глава.

– Просто направих каквото беше нужно. Как е вратът ви?

– Само е одраскан, нищо повече.

– Одраскан? Направо шуртеше. Нека погледна.

Тя се тюхка над ръкоделието ми и внимателно докосва мястото.

– Ще остане белег.

– И ще ме загрози? – Смея се. – Ще го добавя в колекцията си.

– Къде са останалите?

– Твърде много са, че да ги броя – отвръщам уклончиво. – Искам да помоля за още една услуга. – За миг очите ѝ светват и с леко закъснение си давам сметка, че може би се надява да съм размислил върху неизказаното ѝ предложение. А ето че сега я обидих с парите си и я отбягвам за втори път. Откровено казано, нямам какво да предложа на жените. Притеснено я питам:

– Къде отведоха стражите англичанина от стаята ми, ренегата на име Хамза?

Тя ми казва, а аз съсредоточено се покланям и си тръгвам бързо, преди да съм объркал някого от двама ни още повече. Килиите са долу в подземието. Подкупвам един от пазачите със златна монета, за да ми позволи да се видя със затворника за десет минути.

– Само не оставяй следи по лицето му – казва през смях той и подсвирва.

Хамза изглежда изпълнен с надежда, щом чува шума от стъпки, но лицето му помръква, когато заставам пред него. Носът му е подут и почернял от кръвта, вратата на шкафа трябва да го е счупила.

– Какво искаш, евнух?

– Викни ме, ако ти трябва помощ да го поразкрасиш още – казва пазачът и ме пуска в килията.

Изчаквам го да се отдалечи и се обръщам към ренегата.

– Е, къде е?

– Кое къде е?

– Чантата, която си взел от стаята ми.

– Не съм я взел аз.

– Но си я видял.

Пресметливо почесва една бенка на бузата си.

– Защо питаш?

– Искам си я обратно.

Той се усмихва, погледът му е леден.

– Съжалявам за маймуната ти.

Виждам, че не е така. Показвам му монета.

– Кажи ми къде е.

Изглежда озадачен.

– Тази стара чанта? Истински боклук, можеш да си купиш сто такива от пазара във Фес с това. Какво, да не би да разполагаш с неспирна река от пари и гориш от нетърпение да ги раздадеш? – Навежда се към мен. – Виж, можем да изключим Рафик от плана, знам, че двамата не се разбирате. Можеш да ме използваш, разбираш ли, добре познавам Лондон и ходя бързо. Достатъчно, че да те последвам до къщата на онзи търговец, без да ме забележиш. Чух всичко, което си казахте. Мисля, че ще бъдем чудесен екип. Ако си стиснем ръцете, ще получим откупа за момчето, ще си разделим печалбата и ще се постарая Рафик да намери смъртта си на някоя уличка, става ли?

Ето, значи, как са разбрали. Залива ме облекчение. Все пак трябва да се уверя, че няма доказателства.

– Лесно е да направиш избор, Хамза. Кажи ми къде е чантата и вземи златото заради безпокойството или си тръгвам и ще те оставя без нищо.

Той свива рамене и ми казва. Би трябвало да сложа край на пазарлъка и да си тръгна, но, боя се, не успявам да устоя на първичния си инстинкт и го ритам силно в топките.

– Това е заради маймуната! – изричам с дивашко задоволство.

Двайсет минути по-късно чантата е в ръцете ми без особени поражения освен отвратителната воня на конски фъшкии. Това не е изненадващо, след като беше заровена в бунището на конюшнята. Ярката лунна светлина огрява непокътнатия ми посредствен шев: свитъкът е там, където го оставих, зашит в подплатата. Разпорвам тайника и го скривам в робата си, до биещото си сърце.

Вероятно сега ще се наложи да убия ренегата, а също и Рафик; но поне за момента момчето е в безопасност, тъй като не разполагат с никакви доказателства. Сега трябва да предам съобщението на Алис на краля; или да го унищожа и да поема съдбата на Алис и Момо в собствените си ръце.

Погребвам Амаду под розови храсти в дворцовите градини. Мястото е спокойно. Следващия път, когато видя разцъфнали рози, ще мисля за него.

34

 На Сретение Господне делегацията е поканена в Уестминстърското абатство да наблюдава процесията, символизираща първото влизане в храма на Христос, Светлината на света, четирийсет дни след раждането му. Бен Хаду любезно отказва поканата. Обяснява, че е ревностен мюсюлманин, а за мохамеданите Христос е просто пророк, почитан като носител на Божието слово, но несъмнено смъртен.

– Чух, че абатството било истинско чудо на архитектурата – казва Шариф – и съм сигурен, че няма нищо лошо да присъстваме като зрители в дома на Бог, ако не вземаме участие в ритуалите. Освен това, ако всички откажем поканата, ще изглежда грубо.

– Много добре, Нус-Нус ще дойде с теб.

Отварям уста да възразя, надявах се да посетя Момо в апартамента на херцогинята на Портсмут, но след това ми идва наум, че кралят ще бъде в абатството и кой знае каква възможност може да ми се представи? Затова замълчавам. Свитъкът е винаги с мен, взех го дори когато отидох на баня в Чаринг Крос, след като ми омръзна да се мия в леген с хладка вода, която нося по три стълбищни рамена от кухнята, където всички ме зяпаха, при все че бях останал по долна риза. Не успявам да срещна краля и свитъка е  на едно място вече цяла седмица и започвам да се отчайвам.