Фаворитката на султана

За шестимата, които Калайджията смята за най-добрите ездачи – самият той, Шариф, двама братовчеди на султана, Самир Рафик и мен, – извеждат коне от кралската конюшня. Конете са красавци: крал Чарлс очевидно разбира от чистокръвни животни. Хамза, облечен в по-обикновени дрехи, донася юздите, които Бен Хаду навярно е опаковал и донесъл точно за тази цел. Не ми е приятно, че виждам Рафик тук; за момент стомахът ми се свива. Най-накрая си казвам, че поне няма да е в двореца и да души в мое отсъствие.

Хайд Парк е истинско чудо: огромна зелена площ в самото сърце на града, пълна с хора, които яздят или се разхождат. Докато подготвят част от пространството за нас, вече са се събрали повече от сто зрители и ние трябва да се представим. Яздим в галоп напред и назад, докато конете се изпотят, мятаме пиките си към мишените за стрелба, като уцелваме центъра толкова често, че тълпата все повече се оживява. След това яздим един срещу друг по двойки, като изстрелваме и хващаме стрели, за да повишим настроението на хората. Физическите занимания са приятни след дългото време, прекарано в Уайтхол, и осъзнавам, че яздя, изпаднал в еуфория, изправен на стремената, като управлявам коня единствено с колене и размахвам пиката с дивашка наслада. Щом се обръщам, за да я хвърля, забелязвам, че подредбата се е променила и се намирам срещу Рафик, който се озъбва и преднамерено хвърля пиката си миг по-рано. Стрелата лети към лицето ми, изведнъж всичко започва да ми изглежда като на забавен каданс и мисля единствено за това, че не би могла да се яви по-добра възможност от привидно случайно убийство, далеч от дома и, разбира се, напълно неволно.

Внезапно в настъпилата суматоха следващото нещо, което си спомням, е как падам на земята с невероятна сила и всичко наоколо потъва в мрак. Опитвам се да помръдна, но не мога, и всичко ме боли, а аз се питам: така ли настъпва смъртта ми – по време на представление пред чужди хора? Чувам най-различни гласове: женски писъци, мъжки викове, трополене и пръхтене, на коне. После чувам шум от раздиране до ухото си и започва да ми просветва. Бен Хаду се е надвесил над мен и държи пиката в едната си ръка, а наметалото ми в другата, скъсано на мястото, където го е пронизала стрелата, помага ми да сляза от коня и ме закрепва на земята.

– Късметлия си, Нус-Нус!

Бавно се изправям в седнало положение. Чувам кънтене в главата си, трудно ми е да се освестя. Поглеждам надолу и не виждам кръв. Помръдвам краката си един по един: нищо счупено. Изправям се предпазливо, стоя и отмятам размотаната чалма от лицето си.

– Ужас, що за чудовище! – провиква се една жена.

– Това змия ли е?

– Същински Левиатан!

Вият като стадо хиени и се тълпят около мен, всички се смеят и крещят в един глас.

Бен Хаду ми подава бурнуса.

– Прикрий се, човече.

Взимам наметалото засрамен и скривам голотата, която са изложили на показ скъсаните панталони.

Изведнъж мароканската делегация се превръща в основна тема за разговори в града. Жените се кикотят зад ветрилата си, щом ни видят, мъжете се ръкуват с нас и ни поздравяват за представянето. Засипани сме от покани – официални обеди, вечери, театрални представления, игра на карти, но Бен Хаду отказва всичките с хладна любезност. Показва ми лист хартия, подхвърлен му от някого: безвкусна скица на изпълненията ни, в която сме показани с екзотичните си роби и чалми, петима държат пиките си в готовност, а шестият е въоръжен единствено с гигантския си член...

– Какво мислиш, че би казал султан Мулай Исмаил за това?

Гледам мрачно. Подобен въпрос не се нуждае от отговор.

Вече съм изказал пред Калайджията подозренията си, че Рафик се опита да ме убие, а той ми се присмя.

– Пред погледа на английския двор? Ти просто не внимаваше и сега всички ние станахме за смях. Единствената благословия е, че кралят не стана свидетел на тази вулгарна гледка.

Понечвам да възразя, че се стигна дотам заради неговата суета, поне косвено, заради това, че не ми беше удобно; ако не бях принуден да облека дрехи, които са ми тесни... Но няма смисъл да подхващам спор.

По-късно същата вечер пристига друга покана.

– Херцогинята на Портсмут ни кани на вечеря – заявява със задоволство той. – Точно това чаках. Луиз дьо Керуал е главната метреса на краля и има голямо влияние не само тук, но и във френския двор. Несъмнено кралят ще присъства.

Значи, все пак отказването на пристигащите една след друга покани е било тактика; а сега, изглежда, ще вечеряме с краля на Англия.

На следващата вечер се събираме в пищния апартамент на херцогинята в двореца. Чакаме да ни представят в лявото преддверие и разглеждаме покритите с хартия стени с ръчно рисувани цветя; пищните позлатени гипсови орнаменти и сложните рисунки по таваните; китайските лакирани шкафчета и интересните шарки по вратичките, венецианските огледала и вази от ковано сребро, високите френски часовници и голи статуи, притискащи късче плат към слабините си.

– Струва ми се, че не водят аскетичен живот – споделям с Бен Хаду и ъгълчетата на устата му се насочват нагоре.

Но ако преддверието е богато обзаведено, огромната трапезария, в която сме отведени от прислужници с ливреи, спира дъха ни с разкоша си. Тапицирани столове с позлатени крака и подлакътници; изумителни гоблени по стените; дванайсет масивни разклонени свещника от чисто сребро; картини в златни рамки; дебели турски килими; кристални бокали и декантери; златни подноси; огледала, аплици, кристални полилеи със стотици свещи в тях. А жените... в бухналите им натруфени коси, на ушите, шиите и китките им, между забележително заоблените им повдигнати гърди искрят скъпоценности.

Чудя се накъде да гледам, без това да е неуместно, затова насочвам вниманието си към мъжете, чието облекло е малко по-сдържано – тъмночервени костюми с ажурни яки и ръкавели, – но се оказва, че това са музикантите: французи, тъкмо пристигнали от двора на Луи XIV във Версай, както ни обясняват, за да свирят последната творба на дворцовия музикант на Краля Слънце, М. Марин Маре, която още не е изпълнявана пред публика.

Бен Хаду обикаля стаята, за да стигне до руса жена с меланхолични очи, покрита с диаманти и перли и целия асортимент от магазин за платове, за която решавам, че е нашата домакиня, херцогинята на Портсмут. Наблюдавам музикантите, докато се настаняват в нишата с обоите си, няколко дървени инструмента с по седем струни, нещо средно между голяма испанска китара и марокански рабаб. Главният измежду тях изтръгва тъжна нота от инструмента си с плавно движение на лъка и всички засвирват мощна мелодия, чиито дълбоки басови ноти резонират в костите. Включват се обоите и клавесинът, които подсилват звука, и усещам как вдъхновяващата музика ме поглъща. Почти подскачам от изненада, когато някой хваща ръката ми над лакътя и леко я стиска.

– Вие седите до мен, господине.

Обръщам се и установявам, че това е жената, която придружаваше краля в големия салон, където се възхищавах на картината на Дева Мария в първия ден от посещението ни. Тя се усмихва дяволито и ме повежда към масата, най-далеч от мястото на домакинята.

– Не, не! – възразява въпросната дама. – Той ще седне тук, между мен и лейди Лишфийлд.

– Бога ми, Луиз, не можеш да го настаниш до малката Шарлот. Бедното дете няма да знае какво да го прави. А аз ще се погрижа добре за него. – Хваща ме под ръка и ме придърпва към себе си.

Херцогинята на Портсмут се нацупва.

– Ще развалиш подредбата на масата ми, Елинор!

– О, много важно.

Над рамото на Елинор забелязвам, че пухкавото лице на домакинята ни се смръщва, преди тя да успее да възвърне самообладанието си и с насилена веселост да призове гостите си на масата.

Покланям се на дамата си.

– За мен ще бъде чест да седна до вас, Елинор.

– Можеш да заложиш живота си на това. Но ме наричай Нели, за бога, не съм толкова претенциозна. – Поглежда ме въпросително.