Фаворитката на султана

Излизам на павирана алея, която ме повежда през красиви градини, а после на широк път, гъмжащ от карети и други превозни средства. Провирам се покрай пешеходци, коне, покрити носилки и кабриолети, стигам до другия му край и продължавам на север по по-тесни улици според дадените ми напътствия. Районът става по-мръсен и грозен, осеян с боклуци и вонящ на нечистотии. Гадни течности текат в канавките и острата им миризма ги определя безпогрешно. Мисля си, че около работилниците за щавене на кожи във Фес мирише по-добре оттук; със сигурност съм сбъркал посоката някъде. На кръстовището коняр проверява кон за паднала подкова.

– Извинете, господине – казвам и той се изправя стреснат. – Ще ме упътите ли към Голдън Скуеър?

Той посочва към празен терен, засипан с отломки.

– На север от Сохо е. Продължете по Джеймсис Стрийт покрай вятърната мелница и през Дог Фийлдс, докато видите много новостроящи се сгради, и вече сте там.

Редица високи жилищни сгради се издигат гордо сред други недостроени или такива, на които са положени само основите. Личи, че когато строителството бъде завършено, гледката ще е впечатляваща; засега нито е златен, нито е площад, а повече напомня нашия Сахат ал-Хедим. Откривам адреса от листчето и се приближавам към номер двайсет и четири. Отвън виси месингова камбанка – лошо предзнаменование за всеки добър мюсюлманин – и аз я удрям. Дълго време никой не отговаря, после вратата се открехва и отвътре надниква лице.

– Доставката на въглища е на задния вход – остро изрича жена и затръшва вратата под носа ми. Когато схващам заблудата ѝ, започвам да чукам силно по дървената врата. Този път вратата се отваря бързо и широко. – Вече ви казах...

– Вижте, имам дела с този господин. – Показвам ѝ листчето, в което тя се взира неразбиращо.

После се разкрещява:

– Помощ! Крадец! Убиец!

Отзад ме сграбчват силни ръце и съм повален на земята. Нападателят ми се опитва да ме притисне с коляно, за да ме задържи долу, но аз се извъртам и изтъркулвам встрани, при което успявам да уловя стъпилия му на земята крак и го събарям. Той изругава и се надига с мъка. Стоим запъхтени на студа и се гледаме враждебно. Той е още почти момче, но пък има телосложение на бик.

– Не съм крадец, нито убиец. Търся господин Андрю Бърк.

Жената излиза на стълбите.

– Че защо не казахте тъй? – Тя е червендалеста и разчорлена, с мръсна престилка върху рокля от памучно кадифе. – Това е домът на господин Бърк. – Намръщва се и отпраща младежа с жест. – Хайде, върви, Том, бъди добро момче.

Том изглежда разочарован, надявал се е да поупражни юмруците си.

– Господинът у дома ли си е? – настоявам.

– Кажете ми по каква работа го търсите.

– Боя се, че мога да споделя тази информация само с господин Бърк.

Тя свива уста.

– Чакайте тук.

Минава дълго време, след като тя затваря вратата, но най-накрая излиза един мъж. Не е какъвто съм си го представял: дебел е почти колкото великия везир и има голяма черна брада.

Когато ме вижда, придобива объркан вид.

– С какво мога да ви услужа? – пита и после го осенява прозрение. – Аха, сигурно ви праща херцогинята.

Поклащам глава.

– Не познавам никаква херцогиня.

– Нейно благородие херцогиня Мазарин?

Отново поклащам глава. Понечвам да заговоря, но той ме прекъсва.

– Невероятно, приличате досущ на нейния мавър. Тогава трябва да сте дошли за плата на господин Калах?

– Не, тук съм...

– Не и за сукното на сирийския търговец?

За да изпреваря следващи въпроси, изричам натъртено:

– Не, господине. Аз съм от Мароко и идвам по далеч по-деликатен въпрос. Може ли да разговаряме вътре?

– Мароко? – Той се разтревожва. – Че каква работа може да има марокански негър с мен?

– Идвам от името на госпожица Алис Суон.

– Коя?

Нещата не вървят както аз си представях.

– Вашата... ами... годеница.

Добива уплашен вид.

– Годеница? Господине, нямам нищо подобно, явно сте в някаква грешка. – Пауза. А след това: – О, холандката. Разбира се, аз никога не съм я виждал и подозирам, че въпросната дама е изчезнала някъде в морето.

– Всъщност, господине, нещата не са точно така. – Обяснявам му в общи линии, а той ме гледа със зяпнала уста.

– Как ме открихте, по дяволите? И какво очаквате да направя, в името на Бога?

– Търговецът Даниел ар-Рибати ми даде адреса ви – отвръщам сковано аз.

Изражението му се променя.

– О, евреинът, разбира се. Работили сме с него през годините. Свестен човек, въпреки че... Е, това е без значение, съжалявам за горката жена, но след като помислих, че е умряла, потърсих си друга булка и сме женени от три години. Вече имаме две момчета. – Той разперва ръце. – Така че, както сам виждате, делата на госпожица Суон вече не са моя грижа.

– А синът ѝ?

– От къде на къде новата ми жена ще иска копелето на някакъв езически крал под покрива си? Това не е приют за подхвърлени деца! Довиждане, господине.

Този път вратата е окончателно затръшната.

Трябва да призная, че по обратния път към Уайтхол невероятно ми олеква на сърцето. Егоистично ли е да се радвам, че този безочлив търговец на манифактурни стоки няма да взема участие в бъдещето на Момо? А що се отнася за представата ми Алис да бъде омъжена за подобен грубиянин... Е, може би животът ѝ щеше да е по-лесен, отколкото в мароканския двор. Но единственото, което би открила тук, щеше да е различен вид затвор.

Какво ще стане с Момо сега? Нямам никаква идея.

32

Дните отминават, изпълнени с все по-разочароващи срещи с държавни служители и политици относно Танжер. Те са неотзивчиви, а Бен Хаду прибягва до недомлъвки; очевидно това е загуба на времето на всички нас и ту ме хващат нервите, ту се боя, че ще заспя насред преговорите; няма оползотворена нито дори минута дотук. Един от съветниците стига дори дотам да заяви, че хич не го било грижа, да сме си го вземели това проклето парче земя.

– Кралят може да твърди, че това е най-ярката скъпоценност в короната му, но не можем да си позволим да поддържаме военни части на такова разстояние; това е католически развъдник, който безобразно изцежда държавните ресурси в момент, в който хазната е изпразнена. По тази причина сме предприели строги икономии: дори самият крал се ограничава на масата, също и жена му и... близките им дами.

Ако се бях надявал да видя краля на някой от тези разговори, останах разочарован. След първата ни случайна среща го бях зървал само от разстояние, а сега ни казват, че е заминал на лов. Бен Хаду е огорчен, че не е бил поканен. След като прекарваме няколко дни подред затворени в двореца, той постоянно говори за езда и един от царедворците предлага да вземем коне от кралската конюшня и да пояздим в Хайд Парк. Калайджията на мига вижда възможност да направи впечатление. Той кани царедвореца и всеки, който проявява желание, да се присъедини към нас, за да погледа мароканска "фантазия".

– Ще им покажем какво означава езда – заявява ентусиазиран той и ме праща да се преоблека подходящо.

Връщам се облечен с бяла роба, памучни шалвари и чехли, а бурнуса съм преметнал през рамо. Бен Хаду слиза пременен в оранжевочервена прилепнала туника, облечена върху батистена риза с широки ръкави, и пищно алено наметало, червени кожени ботуши и украсена със скъпоценности чалма. Изглежда великолепно, прилича на принца от "Хиляда и една нощ"; щом ме вижда, започва да цъка с език.

– В името на небесата, Нус-Нус, това ли е най-доброто, което ще покажеш?

– Само това имам.

– Не е достатъчно добро. Това е шансът ни да покажем на Англия истинския вкус на Мароко. – Застава до мен: разликата в ръста ни е седем-осем сантиметра, но това не го спира да изпрати прислужник да донесе други дрехи. Скоро съм пременен в синьо и зелено с пищна златна бродерия и изглеждам блестящо, при все че панталоните са неудобно тесни.