Фаворитката на султана

Минават дни, през които въобще не зърваме английския крал, а само поредица от скучни висши придворни, изпратени да получат изявление за намеренията по въпроса с танжерския гарнизон и предложените за него права и предохранителни мерки. После идват други за обсъждане на съдбата на конкретни затворници, за които твърдят, че са държани от султана. Само че нито аз, нито Бен Хаду сме срещали някого от тях и те по всяка вероятност или са мъртви, или изчезнали, а не е изключено да са приели мюсюлмански имена.

Следващата ни среща с крал Чарлс ще е на частна аудиенция в личната му канцелария. Питам се дали това ще е моят шанс. Пъхам избродирания свитък в джоба на робата си, в случай че съдбата ми предостави подходящ миг. Бен Хаду се кипри напрегнато пред огледалото, решен да направи най-добро впечатление. Той е хубав мъж, признавам: с изящна костна структура и светла кожа (сравнена с моята), с добра стойка и ясни интелигентни очи. Подрязал е мустаците и брадата си много къси, така че да изпъкват красиво оформената му челюст и плътните устни. Вече установявам, че придворните дами му обръщат внимание, и не се съмнявам, че той също ги е забелязал. Това е моментът да връчи даровете, които сме донесли. Тази невероятна сбирщина е струпана във вестибюла долу и е качена по дългите рамена на стълбището с голяма трудност и немалко мръсотия, оставена от животните. Лъвовете поне са оставени от съображения за безопасност в една градина, та монархът да може да им се любува, когато пожелае, иначе подозирам, че можеше да се стигне до кръвопролитие.

"Частната" канцелария се оказва просторна зала, пълна с придворни, сред които дузина дами, застанали край стените и наблюдаващи с жадно любопитство мароканската делегация. Най-напред поднасяме традиционните дарове – подправки, сол и захар; стенни аплици от коприна и месинг, перфорирани железни фенери и ръчнотъкани килими от Среден Атлас, предоставени на султана от берберските племена. Кралят приема всичките с искрена благодарност и комплименти за изключителното майсторство на жените от племената. Виждам как гърдите на Калайджията се издуват от гордост, но не мога да потисна смътна тревога. С изключение на малките кученца на краля, не съм виждал други животни да бродят из двореца сред прислугата, облечена в ливреи, позлатените столове и скъпите килими...

– А сега – напевно изрича той, – един специален дар.

Плясва с ръце и ето че се появяват щраусите, бутащи се помежду прислугата, която се грижи за тях – протягат шии и злобно тракат с човки. Една жена в зелена копринена рокля е застанала малко прекалено близо и писъкът, който надава, разбунва цялото ято – птиците надуват заплашително шии, запляскват с криле, тъпчат с ноктестите си крака и настава пълен хаос. Придворните бягат през първата врата, до която успеят да се доберат, виждам дори как един мъж се изкачва по завеса и се измъква през прозореца.

Поглеждам към краля и установявам, че се смее с цяло гърло. Спасява една бедна жена и прогонва птицата, която я е нападнала. Най-сетне е повикана стражата и щраусите са прибрани в странична зала, а оттам са отведени в един от кралските паркове, като оставят зад себе си събрани килими, ухапани крайници и безброй курешки. Аудиенцията рязко е прекратена.

Връщам се по-рано от очакваното в стаята си и обезпокоявам фигура, притаила се пред вратата. Обръща се, вижда ме и хуква към противоположния край на коридора. Ала не преди да съм различил острите недружелюбни черти на Самир Рафик. С разтуптяно сърце преглеждам ключалката: издраскана е, но иначе не е пострадала. Пъхам железния ключ в нея и той се превърта гладко и леко. Вътре в стаята цари странна тишина.

– Момо? – подвиквам тихо. – Амаду?

Изскърцване, после нещо се хвърля към мен от горния край на балдахина над леглото и маймуната се озовава на рамото ми. Над балдахина наднича лице със сериозни очи.

– Ние само си играехме. – Момо се залюлява над леглото и пъргаво като маймуната се спуска по дървената колона. – Скучно ми е да седя затворен тук и през цялото време да пазя тишина. Защо да не мога да изляза навън? Каза, че всичко ще се промени, като дойдем в Англия. Излъга ме!

Сядам на леглото и го гледам тъжно.

– Разбирам те. Съжалявам, Момо. Трябва да потърпиш само още мъничко. Но не бива да вдигаш шум, нито да отваряш вратата на друг освен на мен. Разбираш това, нали?

– Някой чукаше преди малко.

– Сигурно слуга, дошъл да почисти стаята. Казах им, че сам ще свърша това и е по-добре да остане заключена, тъй като маймуната ми хапе.

– И аз мога да хапя. – Момо си показва зъбите, после се разсмива. – И двамата го можем, нали, Амаду?

Зъбят се насреща си престорено заплашително с оголени венци, клатещи се глави и демонстрират смущаващо огледален образ. Започвам да се плаша, че ако оставя момчето тук с маймуната още дълго, ще е трудно двамата да бъдат различени.

– На никого не отваряй вратата – повтарям, – дори да се преструва на мен.

– Че защо някой ще го прави?

– Не знам – признавам. – Но ти просто не отваряй.

– Ами ако има пожар, наводнение или нещо такова?

– Няма да има.

– Не е невъзможно да се случи.

Въздишам.

– Добре, не е невъзможно, но е много малко вероятно. А ако стане така, ще те спася.

– Обещаваш ли?

– Обещавам.

– Обеща ми, че ще сме в безопасност, като стигнем в Англия

– Припомня ми той с безупречна логика.

– Момо, правя каквото мога.

Ала трябва да се постарая повече, той е прав да въздейства върху съвестта ми. Неохотно вадя листчето хартия и отново се взирам в адреса, даден ми от Даниел. Задачата не ми е по сърце, но трябва да се свърши.

С нова решителност този следобед издирвам един от прислужниците и го питам как мога да изпратя писмо. Той ме оглежда скептично и свива уста.

– За твоя господар ли?

Отвръщам му със строг поглед. Очевидно си мисли, че такъв като мен не може да пише. Но може би е по-добре да приеме, че писмото е от посланика.

– Да. До Голдън Скуеър.

– Срещу няколко монети мога да го пратя с куриер. Или пък ти може да наемеш носилка и сам да го занесеш. Не е далече, на около километър и половина оттук е.

Забранено ни е да напускаме двореца, но километър и половина могат да се извървят за нищожно кратко време, не повече от десет минути, и по-бързо ще го сторя пеш, отколкото в някой от тия глупави сандъци. Мога да се върна за половин час, ще отида по времето, когато Бен Хаду и останалите се отдадат на следобедна дрямка. Никой няма да разбере. Прислужникът ме упътва за посоката, след което се прибирам в стаята си, сменям дворцовите си чехли със старите за навън и намятам тъмен бурнус на раменете си. С вдигнатата качулка огледалото ми показва сравнително неразпознаваема фигура, като се изключи черната ми кожа, за която не мога да направя нищо.

Крача бързо по широката Кингс Стрийт и преди да стигна Холбайн Гейт, свивам вляво в Сейнт Джеймсис Парк, като държа главата си наведена, а ръцете – скрити под наметката. Дори и така привличам любопитни погледи от хората, с които се разминавам. Може би заради забързаната си походка, докато те вървят бавно и се наслаждават на красивите гледки, смеят се на птиците, които се хлъзгат по леда на езерото в опит да стигнат до открита вода. Богове, колко е студено! Дъхът ми излиза на бели облачета пара, докато пътеката ме довежда до група елени. Животните, които преди са свели глави и пасат покритата със слана трева, сега ги надигат и ме гледат подозрително. Представям си как стрелци с лъкове са ги доближавали безшумно като мен сега, за да отнесат някой за кралската трапеза, та нищо чудно, че са предпазливи. Ако направя внезапно движение, ще хукнат през парка като газели, сигурен съм в това. Докато вървя бавно и оглеждам околността, изпитвам някакво родство с елените: такава привидна свобода в действителност не е никаква свобода. И те, и аз принадлежим на хора с власт и краят ни може да настъпи внезапно по тяхно желание.