Фаворитката на султана

Цялото хладнокръвие ме напуска. Наметалото, изящна дреха, по-прекрасна от всяка, която бих могъл да си позволя, принадлежеше на Исмаил, а сега е съсипано. Обикновено можеш сам да решаваш какво да правиш с подарък, но султанът има отлична памет и навика внезапно да пита защо не носиш дрехата, с която щедро те е възнаградил. Виждал съм не един да губи крайник или дори живота си заради незадоволителен отговор.

Притискам се в ъгъла, започвам да изцеждам червената течност от нея и откривам, че е по-гъста и тъмна от тази на насекомите и лепне по дланите ми; устата и носът ми се изпълват с горчивина, миризма, която няма нищо общо с размазаните бръмбари, нито с тамян, с нещо красиво или свещено.

Поглеждам надолу ужасен и откривам, че онова, в което съм се спънал, е трупът на Сиди Кабур. Някой е прерязал гърлото му сръчно като на овца за курбан. Красивата му бяла брада също е отрязана и лежи на гърдите му, изцапана с кръв. При убийството червата му са били извадени, ето откъде е тази наситена миризма: мангалът с тамян трябва да е напълнен с каквото е имало под ръка в опит да се прикрие вонята.

Обзема ме огромна скръб. Ислямът ни учи, че смъртта е наш дълг, задача, която трябва да изпълним, никога да не бягаме от нея; че не е наказание или трагедия и не бива да се боим от нея. Подобна успокоителна философия обаче някак не се покрива с тази брутална смърт. Приживе Сиди Кабур беше изряден във външността си, отвратително е да бъде заклан и оставен да лежи в локва от собствената си кръв и нечистотии, загледан в мрака. Навеждам се да затворя нещастните му оцъклени очи и виждам, че нещо се подава от посивелите му устни. Издърпвам го.

Още преди да съм го огледал, знам точно какво е това. Сдъвкано ъгълче от списъка с желаното от Зидана, който направих; очевидно старецът се е опитал да го запази, като го е изял. Или пък някой го е напъхал в устата му. Останалата част я няма, но не зная дали е в гърлото на Сиди Кабур, или в ръцете на убиеца му. Не мога да остана, за да проверя. Хрумва ми ужасна мисъл, после още една.

Първата е, че съм покрит с кръв и със сигурност ще бъда уличен като нападател. Втората е споменът за безценния Коран, оставен в краката ми, когато бутнах полицата с буркана с очи.

Усещам как в гърлото ми се надига жлъчка, обръщам се и най-ужасните ми страхове се потвърждават. Безупречно чистият бял лен е подгизнал в алени петна. Махам плата от скъпоценния предмет в него...

Кръв върху Свещения Коран е ужасно светотатство. Ала кръвта върху Сафавидския Коран, за който копнее Исмаил, вещае бавна и болезнена смърт.

За мен.

3

Взирам се в съсипаната книга, а след това в мъртвеца и се опитвам да възприема цялата чудовищност на положението, като се въртя безполезно във всички посоки. Трябва да съобщя за убийството, да уведомя властите, да ги уверя в своята невинност. Но кой би повярвал на роб? Защото аз съм точно такъв, независимо от положението ми в двореца. Зад стените му се крие вълшебно, защитено царство; навън обаче аз не съм нищо повече от натруфен чернокож мъж, покрит с кръвта на честен търговец. Не се заблуждавам с надежда, че ако ме арестуват, султанът ще бъде особено загрижен и ще ме спаси от съдбата ми; по-вероятно е да избухне заради закъснението ми и да ми отсече главата в мига, в който се изправя пред погледа му.

Свалям съсипаното наметало и увивам пропития с кръв Коран в него. Оглеждам се и съзирам стария бурнус на Сиди Кабур, закачен до вратата. Не се облича като богаташ – такива са мюсюлманските традиции, да не парадираш с по-добро благосъстояние от това на съседа си. Протягам се към дрехата и едва тогава забелязвам, че оставям кървави стъпки след себе си. Бурнусът е твърде къс, но в него се чувствам неразпознаваем; ако не броим жълтите ми, богато украсени чехли, разбира се, които сега са тъмночервени. В тази страна само жените носят червени чехли, а на какъвто и да се преструвам, не съм жена. Мушвам ги в наметалото при книгата. По-добре бос, отколкото изцапан с кръв; по-добре да ме вземат за просяк или евреин, отколкото за убиец. Слагам дългата островърха качулка върху чалмата си, прегърбвам рамене, за да прикрия ръста си, мятам вързопа на гръб и тръгвам бързо през пазара с наведена глава.

– Сиди Кабур!

Гласът е изпълнен с любопитство, питащ. Не се обръщам.

При първата порта срещам стражите на двореца, които са твърде отегчени и премръзнали, за да любопитстват за промяната в облеклото ми. Прекосявам площада за процесиите и бързо минавам покрай складовете и обширните казарми, където са разквартирувани десет хиляди чернокожи стражи на султана; после през втората порта, водеща към павилионите.

Забързвам ход, заобикалям купчините строителен пясък и хоросан, варова мазилка, камари дървен материал и керемиди. Подминавам склада, където султанът държи даровете, поднесени в знак на почит. (Колко биха се ядосали дарителите, ако узнаеха, че редките предмети, които са избирали толкова внимателно, са захвърлени на купчина да събират прах. Исмаил е същият като малкия си син Зидан – отегчава се от подаръците минута, след като ги е получил.) Би трябвало пазачите да ме спрат: забързан, изцапан с кръв, бос мъж, стиснал кой знае какво под мишница; но те са вътре, подслонили са се от лошото време.

С приближаването на павилионите на султана стражите са значително по-бдителни.

– Хей! Ти, там! Покажи си лицето и кажи по каква работа идваш.

Това е Хассан, а зад него са трима от най-доверените стражи на Исмаил, мъже, чийто вид внушава страх, половин глава по-високи от мен, с огромни мускули. Виждал съм как Хассан чупи гръбнака на човек с голи ръце и как Яя борави с пиката си, без да му мигне окото. Свалям качулката на бурнуса.

– Аз съм, Нус-Нус.

– Приличаш на мокър плъх, спипан да краде жито от хамбара.

– Ще пера. – Отчасти казвам истината.

– Тогава по-добре влизай на сухо, че отново ще подгизнеш.

Минавам бързо край тях през огромната арка във форма на подкова в голямата зала, босите ми крака шляпат и се хлъзгат по мраморния под. Чувам група царедворци да се приближава в същата посока. Стигам до стаята си, преддверие към павилиона на Исмаил, и се промъквам вътре точно когато се появяват.

Измивам краката и ръцете си от кръвта навън във фонтана на вътрешния двор, надявам се никой да не ме вижда, а после заравям унищожените чехли в рохкавата пръст под хибискуса. Но какво да правя с бурнуса и Корана? Малката ми стая е прекрасно място с нейния прозорец с арка, таван от кедрово дърво и покрити с мозайки стени, но освен тесния диван от конски косми в нея има единствено килимче за молитви, масичка за колене за писмените ми задачи и дървен шкаф, върху който стоят съд за горене на тамян и свещник.

Тези вещи, дрехите, в които съм облечен, съдържанието на вързопчето, което нося, и прибраното в шкафа са единствените ми притежания на този свят.

Отмествам съда за тамян и свещника, изваждам нещата от шкафа на леглото си и едва успявам да мушна вързопа вътре, когато чувам гласа на султана.

– Нус-Нус!

Този глас не може да се сбърка. Без значение колко тихо говори, без значение от тълпата и приказките наоколо, въздейства не само на слуха ми, но и на интуицията ми, на нещо дълбоко у мен. Хвърлям изцапаната в алено роба и слагам първото, което ми попада под ръка (тъмносиня вълнена туника), обувам старите си чехли, скачам и се просвам по лице.

– Стани, Нус-Нус! Къде е книгата?

Нещастното ми съзнание още не е сътворило правдоподобно обяснение за съсипания Коран. Лежа, притиснал чело в студените плочки на пода, и си представям как хората питат: "Лесно ли умря горкичкият Нус-Нус? Имаше ли много кръв? Какви бяха последните му думи?".

– Книгата, момче! Ставай! Върви да я донесеш! Как иначе ще запишеш промените?

Нужно ми е известно време да схвана с размътения си мозък и облекчението, което ме залива, сковава краката ми. Изправям се с клатушкане, тичам обратно в стаята си, грабвам книгата и писалището за колене и отново се връщам навън.