Вихр

Ти, зад онази стена, какво ли си мислиш? Смяташ ли, че си достатъчно бърз — или че аз не съм достатъчно добра, — за да минеш през тази малка пукнатина?

Синд се прицели и стреля. Единственият й снаряд премина през пролуката и експлодира в далечната страна на парапета.

Да, ти. Толкова добра съм, че мога да прекарам снаряд през тази пролука, ако видя движение.

Сега, струва ми се, че ако бях достатъчно глупава, за да съм мъжът там, който си мисли, че хиляда и двеста метра и само един изход те правят неуязвим, бих се замислила за резервен изход.

— Ърл, наблюдавай пушека.

— Не е добре за него, разнася се.

Много добре. Какво имаме? Ти си там някъде, лежиш зад парапета. Изходът ти е блокиран от дупката, която Ърл проби, и знаеш, че мога да гледам през нея и да стрелям през нея.

На около дванадесет метра след шпионката на Ърл парапетът свършваше с прозореца на спалнята. Значи лежиш някъде из тези дванадесет метра.

Първо навлизаме в зоната…

Тя запрати още един снаряд в перваза на прозореца и го разби. Да. Сега, ако лежах там, дали бих била по-близо до пукнатината или до спалнята? Бих застанала по-близо до пукнатината в очакване на някакво чудо, за да премина през двусантиметровата „пукнатина“. Разстояние до перваза на прозореца… така. Тя нагласи разстоянието.

Синд насочи визьора настрани, като премести мерника покрай предната фасада на парапета, но задържайки дулото насочено към разбития перваз на прозореца. Някъде там. Линейният ускорител изжужа. Готово.

Синд стреля.

Снарядът АМ2 прекоси хиляда и двеста метра, после на зададеното разстояние направи остър десен завой.

Венло се опитваше да измисли какво да прави по-нататък и лежеше неподвижно точно където Синд си представяше че е.

Снарядът го уцели в таза и се взриви.

Половината от тялото на Венло подскочи във въздуха, мина над парапета и падна върху покрива. После се плъзна, бавно, с разперени ръце, сякаш се опитваше да се задържи, покрай ръба на покрива и падна от двеста метра върху площада.

Времето, минало откакто Венло беше използвал димките, беше малко по-малко от две минути.

Милхауз стоеше сам върху платформата. Внезапно осъзна, че е все още жив. Беше единственият.

Там… там лежаха телата на родителите му.

Щеше да ги оплаче.

Но династията щеше да продължи.

Искра беше мъртъв.

Но Милхауз живееше.

Началото на това, което приличаше на блажена усмивка, докосна устните му.

Все още беше там, когато кукрито го преряза отзад и главата му подскочи, носена от кървав фонтан, излетя от платформата и нарисува червен полумесец върху плочките на площада.

Джемедар Лалдахадур Тапа отстъпи назад, докато безглавият труп се свличаше. Той прибра кукрито си в ножницата и кимна още веднъж, удовлетворен.

Гуркът беше присъствал в университета „Пушкан“.

Площадът на Каканите беше почти тих. Чуваха се само стенанията на ранените и ръмженето на двигателите на катастрофиралите лихтери.

Стен чу виковете и вайканията на тълпата, докато зашеметените охранители започнаха да разчистват площада. Няколко метра встрани лежеше тяло, което Стен разпозна като Искра.

Над главите им ясното небе беше изчезнало и буреносните облаци прииждаха. Толкова, помисли си Стен, за предсказанията за времето, вещиците и всичко останало.

Приближи се до тялото и го побутна с крак.

— Момъкът е напълно мъртъв.

— Така е.

— Е — каза Алекс, като се доближи до Стен. — Кралят е мъртъв и да живее кралят, нали тъй? Какво, по дяволите, ще правим сега?

Стен се замисли.

— Нямам ни най-малка представа — отвърна искрено.

36.

Двадесет и седем И-часа по-късно в Рурик отекна гръм.

Стен подготвяше внимателно своя доклад за убийството на Искра, който да включва пълни подробности — след първоначалните вести, изпратени до Императора и Първичен свят секунди след прибирането му в посолството.

Някой от космодрума се обади — имперска част или части, на които им предстоеше да кацнат.

Нито Стен, нито Алекс имаха представа какво става. Бяха ли това подкрепления? Някакви имперски поданици, които нямаха нищо общо със събитията? Инвазия?

Небето прогърмя по-силно, отколкото при някоя от бурите на Джохи, и корабите се спуснаха към земята.

— Исусе — промълви Алекс. — Не съм виждал толкова кораби, откакто войната свърши. Това трябва да са две… не, три ескадрили. Някой е спрял да се шляе. Или просто са ни разкрили, момко.

Стен не отговори — той също наблюдаваше небето. Втора вълна връхлиташе след бойните кораби.

Транспортни машини за войските, помощни превозни средства и техните екрани.

Стен предположи, че идва цяла дивизия от имперски войници.

Какво, по дяволите…

— … правиш тук, Йън?

— Искаш отговора за деня преди вчера — попита Махони, — или променената версия, след като прехванахме очарователното ти съобщение до Първичен свят?

— Това, което смяташ, че ще ми понесе по-добре — каза Стен. Бяха на флагманския мостик на имперския боен кораб „Репулс“, който беше под командването на Махони. Отвън някога безлюдният космодрум на Рурик беше претъпкан с кораби и изглеждаше като централно военно поле на Първичен свят.

Оценките на Стен и Алекс бяха правилни — силите на Махони се състояха от три ескадрили и „домашната“ част на Махони, Първа гвардейска дивизия.

Махони ги поздрави, представи ги на адмирала, командващ силите на флота, доста официален тип на име Лангсдорф, прогони го от мостика и извади бутилка специален ликьор, направен за Императора и наречен скоч.

— Ще ви кажа какви са заповедите ми. Императорът ми нареди да сформирам умиротворителна сила след избухването на казармите. Каза ми, че иска да пристигна внушително в подходящото време. Длъжността ми е имперски губернатор. Трябваше да ви подкрепя и да се уверя, че Искра ще остане на трона си.

Стен присви устни.

— Нищо не е променило мнението му значи? За Искра.

— Нещо трябваше ли да го направи?

— Да. Дванайсет тона камъни, които успях да обработя, и здраво сребърно корито, в което да ги държа. Както и да е. Ще ти покажа тази малка колекция по-късно. Случаят с Искра се разреши от само себе си.

— Затова и заповедите ми бяха променени — каза Махони. — Алтайският куп трябва да бъде управляван директно от Първичен свят.

— Управление от вкъщи — зачуди се Алекс. — Това никога не бил отговор, съжалявам, сър.

— Килгър, денят, в който не можеш да видиш пречка, е денят, в който ще облека отново униформа. И на мен не ми харесва. Но това са заповедите на Императора.

— За колко дълго?

— Не ми беше казано.

Стен завъртя чашата между пръстите си, като се чудеше как да зададе въпроса.

— Йън, какви бяха заповедите ти за мен?

— Никакви. Трябваше ли да има?

— Не знам.

Стен обясни, че беше поискал да бъде освободен по-рано и че Императорът беше отказал. Сега, след смъртта на Искра, Алтайският куп бе дори по-близо до пълен хаос и той предположи, че или ще се прибере позорно вкъщи, или ще му бъде дадена друга задача.

— Предполагам — каза Махони, — че продължаваш като посланик. Поне докато ударните вълни не се успокоят. После смятам, че един от нас ще бъде преместен. Не мога да си представя, че Императорът ще държи и двамата си високоплатени експерти по справяне с проблемите на едно и също място за дълго време. Има твърде много горящи хамбари из Империята.

— Да.

— Не мисля, че трябва да се тревожим за някаква си заповед, нали, Стен?

— Не затова питах.

— Добре. Всичко е уредено. Нека видим дали не можем да накараме тези обесници да подпишат нещо като военно споразумение утре. Сега би ли се отпуснал малко? Станал си докачлив и параноичен, откакто си сред тези скапани убийци.