Вихр

Писмото продължаваше с неразбираем низ от уравнения — очевидно господин Гущер се беше уморил да описва по спомени и беше проверил.

Стен върна писмото обратно.

— Благодаря ви, господин Килгър, за това, че ми посочихте още едно нещо на този проклет свят, което ще се опита да ни убие.

— Няма проблем, Стен.

Един екран иззвъня и Алекс погледна изписващите се букви.

— Виж, това е по-добро от вихрушката на Гущера. Доктор Искра ще прави парад. На войските си. И би оценил присъствието на посланик Стен на платформата. Намерението е очевидно. Да те отегчи до смърт със своите ботушки, които потропват нагоре-надолу…

Алекс завъртя екрана към Стен. Никой освен цирк не прави подобен парад просто така. Защо? Замисли се. За да повдигне духа на цивилните най-вече. Второ, за да даде шанс на Искра да се покаже благороден — всички диктатори обичаха това.

Не беше достатъчно.

Някой почука на вратата. Една от секретарките влезе и подаде на Килгър плик. Алекс го отвори.

— Да, ето и потвърждението за шествието. Написано на ръка, с хубавия почерк на Искра. И върху истинска хартия, струва ми се. Чудя се — продължи Алекс — каква ли дяволия е замислил? Ще откажеш ли, момко?

— Не. Ще отида.

— Не смятам, че е разумно. Не можеш ли да се разболееш или нещо такова?

Стен поклати глава. И двамата разбираха, че не може. Това беше част от посланическия пост — дори такъв, който не се ценеше особено от съвременното правителство, пред което защитаваше имперските интереси. Стен трябваше да се появи и да придаде автентичност на замисъла на Искра, какъвто и да беше той.

— Ако отидеш — каза Алекс накрая — няма да носиш нищо друго, освен новия си пролетен фрак, цветя в косите и глупава усмивка. А сега говоря като съветник по сигурността. Ако трябва да играеш проклетата му игра, най-добре да не играеш по правилата.

Стен се ухили. Това, което Алекс предлагаше, беше сериозно нарушение на протокола — изтъкнат дипломат да отиде въоръжен, с подкрепления, на празненство на домакинстващото правителство.

Но като имаше предвид ставащото в Алтайския куп и почтените, извисени същества, които Стен беше срещнал дотук, той реши да не рискува своята личност.

Големият юмрук на Килгър блъсна по металната скамейка. Тя трябваше да се използва като стойка за маклийновите генератори на гравилихтерите. Краката й се огънаха, но удържаха.

— Мога ли да помоля за вниманието ви — изрева той и разговорите секнаха. Килгър стоеше пред група от гурки и Бор в един от гаражите на посолството. — Искам очите ви да са приковани върху таблицата на стената, там. Ще бъда кратък — продължи той. — Можете да намерите собствените си задачи, както са описани там. Този гараж е прочистен преди не повече от час от мен и майор Синд и няма подслушвателни устройства. Затова няма нужда да използваме кодови фрази. Накратко — шефът ще ходи на парад утре. На площада на Куковците. И ние мислим, че има нещо гнило. Затова ще заемем позиция там, нали? Искам гурките да се разделят на отряди. Два отряда за гравилихтер. Ото, повишен си в сержант и ти се дава да командваш Бор. Четирима на гравилихтер плюс два екипа с тежко оръжие. Разбрано?

— Както кажете — избоботи Ото. — Ами нашият капитан?

— Капитан Синд поема противоснайперисткия отряд. Тя ще вземе всички квалифицирани снайперисти. Ще ги разположим по двойки на покривите преди изгрев слънце. А сега, ето ги заповедите. Ако има и най-малък опит за покушение над Стен — искам нападателя мъртъв. Мъртъв, преди да успее да разбере какво става, и определено преди да натисне спусъка отново. Всички комуникационни линии ще бъдат отворени, тъй че ако има неприятности, искам всички да се изсипете на платформата. Не се тревожете за пленници и подобни неща.

— Въпрос?

— Да, момко?

— В името на брадата на майка ми — каза младият Бор, — май изпращате кавалерията само заради подозрението, че може да има опасност.

— Да.

— Не споря, сър. Но какво бихте направили, ако има потвърдена заплаха за посланика?

Лицето на Алекс остана невъзмутимо, но очите му проблеснаха. След малко каза:

— В такъв случай ще затворя Стен в някое мазе и платформата ще бъде бомбардирана с ядрено оръжие преди церемонията да е започнала. И тъй… Това е всичко. Знаете какво да правите, момчета. Погрижете се. Тръгваме един час преди зазоряване.

— Килгър, това не е моят фрак.

— Да. Млъквай и го обличай. Парадът започва след по-малко от два часа.

— Стои ми ужасно — изръмжа Стен, докато се оглеждаше. — Кой го е шил? Омар, майсторът на палатки?

— Сакото е с подплата, без която не може.

— За какво ми е? Ако някой тръгне да стреля по мен с оръдие?

— Ах — усмихна се Алекс. — Винаги съм знаел, че не си толкова глупав, колкото Синд твърди. Оръдие е ключовата дума. А сега се закопчай. Ако си спомняш, всички тези глупости, които правя от вчера насам, са по твоя вина. Хайде, момко. Аз ще си облека моя костюм. Ако си послушен, ще ти купя бира после…

Ако, помисли си Килгър, има после…

Стен огледа гъстата тълпа от двете страни на широкия булевард, докато гравилихтерът му приближаваше двореца.

Ако това трябваше да бъде празник, доктор Искра се беше объркал, помисли си той. Лицата бяха гневни, мрачни като навъсеното небе. Отначало Стен реши, че враждебността е предизвикана от двата имперски флага на гравилихтера, после разбра, че греши. Това беше чист и непредубеден гняв. Стен видя някакъв мъж да поглежда нагоре, докато един от постоянно патрулиращите грависледове мина над него, а после да се изплюва ядно в канавката.

Ото приземи церемониалния гравилихтер на посолството зад огромната платформа, която беше специално построена в единия край на Площада на Каканите. Гравилихтерът изглеждаше дори по-ужасно в момента — поставките за оръжията и по-голямата част от бронята бяха изрязани, но нямаше време да се направят поправки. Машината изглеждаше сякаш се беше провалила в квалификациите за сапьорско дерби.

Двама гурки в церемониални униформи, които включваха кукрита и уилигъни, излязоха от лихтера и вдигнаха оръжия за почест — първо към джохианския флаг от едната страна на платформата, после към средата, където беше сложен избраният от доктор Искра символ. Искра все още не се беше появил, но той беше единственият от почетните особи, който липсваше.

Стен пристъпи напред, Алекс го последва. Килгър беше избрал пълното церемониално облекло от родния си свят: плоски обувки, карирани чорапогащи с кама, затъкната в горната им част, поличка с кожена торбичка, в която имаше пистолет, още една кама на бедрото му, черно кадифено сако със сребърни копчета, широко жабо на врата и дантели на ръкавите. На главата си носеше баретата на клана, а преметнато над едното му рамо беше карираното наметало.

Този костюм обаче не беше точно това, което би носил на Единбург като лорд Килгър. Плоските обувки бяха допълнително пристегнати, за да не се изуят, ако му се наложеше да тича. Карето беше много тъмно, но Алекс обясни, че било древното ловно каре на неговия клан. Стен така и не беше сигурен дали наистина има клан Килгър, или Алекс и няколкото хиляди души в неговите земи не си измислят всичко това. Шотландците бяха напълно способни да направят нещо толкова сложно само за да се помайтапят с англичаните.

Той не носеше обичайния церемониален меч, отново с цел ефективност. А наметалото издаваше тъп звук, когато някой го удареше — Стен вярваше, че е възможно Алекс да носи цял арсенал отдолу.