Битие
Битие читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Нощницата беше гладка и прохладна, приятна върху псевдокожата й и почти реална по най-добрия начин. С малко късмет и одобрението на боговете на програмирането този живот можеше да остане поносим през хилядолетията работа и открития. По-добра участ от това да си просто вирус.
Започна да се унася, като цяло доволна от изминалия ден. Беше научила, че човечеството чрез съчетанието от мъдрост, политика, разнообразие, етика, предвидливост и обществено мнение е избрало любопитството пред лесните, но смъртоносни алтернативи. Отдаването на фомитите или на страха. И все пак съдбата, срещу която се бореше човечеството, изглеждаше толкова огромна. Така тежка. Смъртно равновесие с размерите на цяла галактика.
„Знаем, че е имало дълга по-ранна ера на враждуващи машини. Тогава положението също е изглеждало стабилно. Докато внезапно, за един миг според галактическите мащаби, тя приключила. И започнала дългата стерилна пустиня на Кристалната чума. Поредното равновесие.
Но номерът при тези състояния… — сънено си мислеше Лейси — … е в това, че могат да изглеждат стабилни и дори постоянни… докато…
… докато не свършат така внезапно, както са започнали.
Което може да означава… че статистиката няма значение… тъй като е достатъчно…“
Рязко се надигна.
Усещаше бясно биещото си сърце като съвсем истинско.
Оракулът беше казал:
Скоро може да станете типични.
Всеки беше възприел очевидната, мрачната интерпретация на пророчеството — че човечеството най-вероятно ще се присъедини към другите рухнали раси. Че ще бъде поредният типичен провал. Имаше обаче и друго възможно значение. Типичен не в смисъл на характерен, а на своеобразен, дори оригинален.
„Тоест, че положението в галактиката… типичното състояние на разумния живот… може скоро да се промени… и да заприлича на нашето.“
Лейси примигна нагоре в полумрака на спалнята. Таванът и покривът се стопиха като сън и тя зърна Стрелец с безбройните му звезди като прах.
„Да предположим, че намерим истинско лекарство, начин да продължим напред… пътна карта през минното поле на битието… тогава космосът може да се промени отново, да се изпълни с гласове и разнообразие. С приключения и мъдрост. И чрез моята ръка галактиката може отново да оживее.“
Отпусна се на възглавницата. Беше доволна. Този сън в съня беше кулминацията на един чудесен ден. Нещо повече, беше сигурна, че утре тениската ще е изчезнала.
Един въпрос обаче си оставаше. Защо Оракулът бе толкова двусмислен?
Разбира се. Защото имаше избор кое от двете значения да се осъществи. Беше нужно съчетаване на зрялост и вечна младост — да си радостно готов за всичко! Пъргавина. И внимание. И труд.
„От всички нас“ — помисли си тя. И се унесе в блажен сън.
Докато идвам в съзнание, тя седи пред мен с кръстосани крака. Смътно знам, че е била тук от много време и че се е грижила за мен като градинар. Или майка.
Зная за градините единствено от картините от Земята. Същото се отнася и за майките. С изключение на моята собствена…
Огромни машини на фона на ярки от вакуума звезди. Механични ръце, които ме конструират под малко червено слънце…
Тя се навежда напред, гъвкава и с човешки крайници. Почуква ме леко над окулярите. Надниква в тях с едно око с кафяв ирис, после с друго.
— Аха! Най-сетне се събуди. Можеш ли да говориш?
Полезрението ми се разширява и става по-дълбоко. Гледам покрай нея към някакъв абсолютно непознат свят. Няма го удобния черен мраз на космоса. Нито отделните тънки пластове на Земята, сини и бели над зелени и кафяви. Тук има усещане за вертикала без тегло. Измеренията изглеждат безкрайни. Усещането ми за мащаб е болезнено огънато. Облаците сякаш са живи.
И все пак осъзнавам, че това не е някой от онези малки кристални светове. Това място заема и от трите… и ги разширява.
— Е?
Въпросът й ме сръчква. И думите се появяват от някакво място под окулярите ми по някакъв влажен и странен начин.
— Аз… аз те помня.
— И би трябвало! — Тя се усмихва. — Дълго си поживяхме двамата с теб. Имахме добри и лоши моменти. Доверие и предателство. Приятелство и омраза. Страшно и шантаво.
Усещам неволно преместване — кимане в знак на съгласие.
— Тор. Ти си Тор.
Отново същата усмивка. Топла. Стопляща.
— Да, аз съм Тор. А ти?
Трябва ми време да потърся, сякаш отварям десетки, стотици чекмеджета.
— Аз бях… аз съм Търсача.
Одобрението й ми доставя удоволствие. Приятно, но обезпокоително усещане.
— Браво. А сега опитай да станеш, както го правя аз. Представи си го.
Никога не съм го правил. Тя обаче търпеливо ми помага и ето че се поклащам на слабата гравитация. Поглеждам надолу и виждам два тънки крака, завършващи с нелепи стъпала като лопати, бледи и меки. Усещам камъчета между онова, което вероятно са пръсти.
Инстинктивно вдигам неща, които трябва да са ръце. Още по-меки са. И в същото време невероятно гъвкави.
— Сега човек ли съм?
— Така излиза. Двамата с Гавин прекарахме години с теб, предимно като машини. Сега е твой ред. Не би могъл да съществуваш в плът. Още не. Така че тази версия ще е достатъчна. А и ще ти помогне да се подготвиш, докато пристигнем.
— Къде да пристигнем?
— На първата от многото спирки, пристанища, вмешателства. Приключения. Чака ни работа. Места за посещаване, непознати за срещане. Съдби за променяне!
Всичко това изглежда доста грандиозно и уморяващо. Но да, сега си спомням. Спомените се връщат. Една нишка се опъва болезнено.
— Аз… имах цел.
Тя кима. Отчасти съчувствено. Но аз знам, че има и друго.
— Да. И все още я имаш. Само че е станала по-голяма, нали?
— По-голяма… да.
Скърбя. За изгубената простота. За изгубената чистота.
— Променила ли се е?
Тор ми се усмихва, хваща ръката ми и ме повежда към дъга от невъзможна яркост.
— Глупчо — укорява ме тя. — Нима не знаеш? Всичко се променя.
Въпросът, който ще реши съдбата ни, не е дали ще излезем в космоса. А дали ще бъдем един вид, или милиони? Милион видове няма да изтощят екологичните ниши, очакващи пристигането на разума.
Послеслов
Получавам въпроси от всевъзможни посоки. Например: „Какво отношение има така наречената научна фантастика, каква светлина може да хвърли тя върху «вечните човешки истини» или основните загадки, които вълнуват всички поколения?“
Съвсем различно питане имат почитателите на твърдия жанр — дръзката, пълна с идеи „класическа“ научна фантастика: „Защо най-сериозните автори вече не пишат за пътешествия в дълбокия космос и не използват свръхсветлинни двигатели, за да пътешестват из цялата галактика? Да не би всички просто да сте се предали пред Айнщайн?“
Две на пръв поглед противоположни гледни точки на читатели с много различни интереси! Но по време на дългия, изпълнен с труд процес на написването на „Битие“ открих, че тези гледища се обединяват. Нека първо отговоря на втория въпрос.
Не, изобщо не съм изгубил любовта си към величествените космически простори, контактите със странни умове или грамадните кораби, бродещи сред звездите. Скоро ще се върна към вселената на Ъплифта, където ярките герои и злодеи нямат само един, а цели двайсет начина да излъжат законите на Айнщайн! Обещавам ви купища чудеса и приключения.
Въпреки това „свръхсветлинният двигател“ е като да играеш тенис без мрежа. Адски е забавно, но автори като Беър, Робинсън, Банкс, Асаро, Сойер, Крес, Виндж, Бенфорд, Бакстър и други все повече искат да видят какво могат да направят с картите, които ни е раздала природата. И ако това означава да танцуваме с Айнщайн? Какво пък, тъй да бъде.
