Битие

Само че какво бе станало после?

Вестителят в образа на Джералд Ливингстън беше обяснил какво смятат най-ярките умове на човечеството, макар засега да пазеха заключението си в тайна. Горчива дедукция, до която Хамиш беше стигнал и сам преди часове.

Че лекарството е отлична стъпка, палиативна мярка, дори краткосрочен цяр… но в никакъв случай не и цялостно решение на проблема.

Може би само един процент от технически развитите разумни раси щяха да му обърнат внимание или да го приложат правилно. С времето болестта щеше да намери начин да измами дори тях. Самият мисионерски плам, обхванал Земята, страстното желание за щедро разпространяване на Лекарството доказваше, че заразата все още действа! По-изтънчено, но с все същата цел — човечеството да изпадне в неудържим пристъп и да започне да бълва вируси към звездите.

Не. Най-добрите умове на Земята — човеци, ИИ, делфини и други — бяха стигнали до следното заключение: „Все още не сме готови. Ако започнем сега, дори носейки така нареченото Лекарство, ние ще бъдем част от проблема.

Също като Турбулентност, която се е докарала до пълно изтощение, изстрелвайки «предупреждения» със скрити в тях капани.

Не, има само един курс на действие, който е разумен в момента.

Да учим още.

Трябва да разберем какво се случва в космоса!“

И Хамиш се възхити на Емили Тан, създателката на Лекарството. Ето я тук, заедно с всички. Спокойно преодолява разочарованието, спори, обсъжда, помага за планирането на следващата стъпка.

Стъпка в тяхната мисия. Истинската им мисия. Мисия, с която Лейси Доналдсън-Сандър би трябвало да се гордее. Хамиш погледна Лейси. Тя вече почти трепереше от желание да продължат. Тя, жената, чиято мечта се сбъдваше.

„Ние сме телескоп.“

Това казваше всичко.

„Аз съм част от телескоп. — Хамиш се замисли върху странната смесица от унижение и високомерна гордост. — Това е предназначението ми. Причината за съществуването ми. Част съм от най-големия телескоп, замислян от човечеството.

Може би най-големият, създаван във Вселената.“

Усети как псевдопулсът му се успокоява и яростта преминава просто в негодувание и огледа групата. Най-малко трийсет виртуални същества, човеци и извънземни, се бяха скупчили около огромната книга, оставена им от иивестителя Джералд, преди той да се оттегли обратно в дълбините, като им отдаде весело чест.

„Ще изучаваме галактиката от родната си система.

Ще използваме Слънцето като гравитационна леща.“

Хамиш не схващаше напълно концепцията, но винаги можеше да се обърне към Лейси за разяснения. „В края на краищата започнах като учен, преди да се превърна в досаден критик. В бард на въображаеми фатални сценарии.“

Но това оставяше един изгарящ въпрос.

„Защо аз?

Защо който и да било от нас? Защо просто не изпратиха десет милиона робота, които да събират данни векове наред, програмирани да го правят добре и да им харесва?“

Нещо в технологията на кристалната сонда с вирусни личности явно я правеше идеална за събиране и обработка на огромни количества данни. Хамиш се огледа към останалите АКЛ и си помисли, че някои от тях са подбрани по очевидни причини. Жената-птица сигурно можеше да се справи с изчисленията просто така, между другото.

И Лейси. Целият й живот беше водил към този момент. Същото се отнасяше за Емили, Сингх, Куриера, М’м пор’лок и другите учени. Те вече схващаха предназначението си и горяха от нетърпение да започнат.

Другата крайност бяха онези, които Хамиш намираше за безполезни, дошли само за да се повозят — олигарсите и другите използвачи, копирани на тази сонда само защото си бяха платили. Можеха да си играят на магьосници векове наред там долу, без изобщо да им пука, че пътуването им е в съвсем различна посока.

„Добре. Но защо Най-стария оцелял е на борда?“

Хамиш погледна извънземния, който продължаваше да крачи и да мърмори ядосано — и разбра.

„Ще научим много, като наблюдаваме реакциите му, когато получаваме нови данни за някоя далечна система. Дори да се опитва да мами, ще разполагаме с десет милиона негови версии за сравнение. Ще ръчкаме и разнищваме реакциите му, ще се доберем до дълбините на програмирането му, може дори да разработим детектор на лъжата за извънземни!“

Усмихна се при мисълта за една от собствените си роли.

„Никой не е по-добър от мен в «ръчкането». Аз ще съм главният му мъчител!

И все пак…“

Това ли бе всичко?

Това ли бе единственият начин, по който можеше да е полезен?

„Може би очакват от мен да се присъединя към плейбоите там долу.“

Разбунтува се срещу тази мисъл. Погледна Лейси.

„Няма начин. Аз съм един от създателите на «ключа»!“

Един от четиримата, които изрекоха думата едновременно, за да отворят кутията и да започнат превръщането на кораба в телескоп. Това означаваше, че е важен, дори незаменим! Но как?

Сигурно заради някакъв негов талант. Заради умение, което носеше в себе си. Заради нещо, в което беше невероятно добър.

И, разбира се, това нещо бе очевидно.

98.

Обяснение

99.

Оценяване

Лейси бе възхитена от великолепния дизайн на Великия телескоп — и от великолепния замисъл. Десет милиона кристални сонди, насочили широките си сто километра платна-огледала към Слънцето и взиращи се в огънатото сияние на далечни звезди и планети, увеличени от гравитацията на родната звезда. Едва забележим тънък пръстен около яростна огнена топка.

„Окултиращите дискове ще спират сиянието на слънцето и ще позволяват на светлината от далечни обекти да достига до голямото огледало. Деликатно постижение на безброй фини настройки.“