Битие

Хамиш все още свикваше със странното усещане в близост до реалната вселена, където заоблените граници на кристала можеха да се усетят. Сондата вече не бе просторна и грамадна — сега впечатлението бе за тясно, ограничено място. Тялото му, когато се доближаваше до преградата, беше сякаш извито. Раздуто и заоблено. Ограничено.

— Лейси, имате склонност навсякъде да виждате телескопи — видимо развеселено отбеляза Йовиндра Сингх. — Със същия успех може да е…

Сикхският биофизик млъкна насред изречението и всички зяпнаха, защото бучките по множеството нишки започнаха да се отварят подобно на широки цветя с множество листенца, насочили вдлъбнатите си лица настрани от Слънцето.

— Е, добре — предаде се Сингх. — Наистина прилича на някакъв детектор. Но той е насочен напред! А нали ни интересува най-много какво става зад нас, на Земята? Дали е оцеляла цивилизацията ни? Дали Големият лазер все още е в употреба?

— Това устройство изобщо не е било замисляно да го използваме, за да гледаме към отправната си точка — отбеляза М’м пор’лок. — Целта му може да е да гледа напред при финалното ни приближаване към новата система. Да ни помогне да определим идеалния курс до планетата.

Куриерът на предпазливостта не споделяше мнението му.

— При приближаването на целта сондата винаги се обръща, за да влезе в системата с кърмата напред и да използва платното като спирачка. Следователно огледалата би трябвало да са насочени обратно…

— Не забравяте ли нещо всички? — прекъсна го Хамиш. — Никое от тези огледала не може да види нищичко пред кораба. Защото нещо му пречи!

Той посочи към носа на кристалния съд и Жената-птица изкряска, този път на английски:

— Платното! Платното. Светлинното платно!

Платното покриваше цяла третина от небето, отразяваше и пречупваше звездната светлина и закриваше гледката.

— Но… тогава… щом платното пречи… — замислено каза Лейси, взряна в заоблените очертания на гигантската отразяваща повърхност. — Към какво биха могли да гледат всички тези по-малки огледала…

Изведнъж очите й се разшириха и тя извика радостно:

— Всичко това… всички ние сме част от ЕДИН голям телескоп!

96.

Фокус

Групата се помъкна „надолу“ към първото фрактално ниво, на което бе възможно да създадат инструменти с умовете си, като в същото време имат ясен изглед навън. С общо съсредоточаване успяха да създадат някакви уреди за уголемяване на картината, с които да погледнат зад кристалната капсула към близо двестате огледала, завързани за петте разклоняващи се въжета. Много от широките километър прозирни цветчета все още се отваряха.

„Как всичко това е успяло да се побере в еднометрова кутия?“ Цветчетата напомняха на Хамиш за прозрачните медузи, чиито пълчища бяха завладели океаните на Земята.

Куриерът на предпазливостта представи чертеж и каза:

— Разбира се, мащабите са объркани.

— Значи голямото платно играе ролята на гигантско огледало на телескоп — замислено каза Йовиндра. — Събира и отразява светлината от двеста по-малки огледала, разположени около максималния възможен обем… по-малки огледала, които фокусират светлината върху кристалния ни кораб… който след това може да анализира образите…

— … а можем да черпим и енергия от светлината — добави видимо развълнуваният Куриер.

— Значи можем да използваме телескопа, за да погледнем към Земята? — попита изнервената Емили.

— С подобен инструмент и от толкова малко разстояние бихме могли да засечем и най-малката следа от цивилизация — каза Хамиш. — Или нейната гибел.

— Май не ми се иска да научавам — каза Емили и сведе поглед.

— Какво мислите, Лейси? — попита Хамиш. — Може ли това чудо да погледне към Земята и да…

Стресна се, огледа се и най-сетне забеляза Лейси, Профноо и Жената-птица. И тримата сега бяха високи горе-долу до глезена му и стояха на миниатюрна платформа доста под тази, на която се намираше той, сред сложни машини и компютърни дисплеи. Торнадо от числа се виеше около Жената-птица, която отново беше с пера и кряскаше, танцуваше и кълвеше вихрушката. Задача по обработка на данни, достойна за гениалните й способности.

Хамиш приклекна и се вгледа в миниатюрната Лейси. Изражението й изглеждаше повече объркано, отколкото радостно. Спореше за нещо с професор Ноозон, опряла юмруци на кръста си, като от време на време отмяташе буйната си кафява коса с един-единствен сив кичур. Поради някаква причина перспективата я правеше да изглежда не просто „готина“, а съблазнително сексапилна и събуждаше поредния пламък на любопитство в една по-примитивна част от Хамиш.

Очилата дадоха отговор на въпрос, който не бе задал съзнателно.

Л. Доналдсън: Пресъздаване с точност 95% на реалното й тяло на възраст 42 години.

Хамиш примигна.

„По дяволите, ама че мадама е била!

А аз защо трябва да се товаря с реалистични мъжки вятърничави визуални реакции? Мислех си, че тук ще сме над всичко това.“

Тръсна глава, за да се съсредоточи, наведе се още и повтори въпроса си по-високо, като прекъсна напрегнатата работа на Лейси с аутистката и ямайския учен.

— Нещата не са толкова прости — отвърна тя с тънко гласче, вдигнала глава, за да може да го види. — Не забравяйте, че основната работа на голямото платно е да отразява фотони с цел ускорение, също като платноходите от миналото. Огледалото на един телескоп се нуждае от различна заобленост.

— Но формата му може да се нагласи за различни цели. — Куриерът също коленичи до Хамиш при границата. — И по-късно, когато изпратят друг лазерен импулс, може да се преконфигурира за ускоряване.

„Кога? И възнамеряват ли да го правят?“ Хамиш обаче предпочете да запази въпроса за себе си.

— Възможно е — отбеляза Най-стария оцелял, без да се навежда или да кляка. — Но каква полза от подобно устройство? Та то гледа назад, към системата, от която идваме! Как е възможно новините от родния свят да повлияят на шанса за успех на мисията? Особено на мисия, която ще се провали без нови лазерни импулси?

Явно не беше особено впечатлен от целия този скъп хардуер, каквото и да бе предназначението му.

— Зная, че платното може да се конфигурира като основно огледало, Куриер. Всъщност то вече започва да го прави. — Гласът на Лейси беше съвсем тънък поради разликата в мащабите. — Това, което ме смущава, е дизайнът на нещата зад нас! Един оптически телескоп се нуждае само от едно вторично огледало отзад, а не от стотици!

Професор Ноозон, сега облечен в странен за него официален бял вечерен костюм, вдигна глава от някакъв инструмент.

— Ето ’начи нещо псолютно шантаво… само половината от цветчетата, дето се отварят зад нас, са вдлъбнати огледала. Другата половина са плоски дискове. Непрозрачни. Изобщо не светят.

— Плоски дискове? Но защо? — Лейси проточи шия, сякаш беше от истинска плът. — Единственото предназначение, за което мога да се сетя, е да блокират Слънцето. За какво им е да го правят? — Махна с ръка към схемата и възкликна: — Какво значи всичко това, по дяволите? И как би трябвало да ни помогне да разпространим Лекарството?

Хамиш нямаше с какво да допринесе към разговора. А ако имаше нещо, което мразеше в тази вселена, то бе да няма какво да каже.

Затова… изпита определено удоволствие, когато забеляза нещо, което може да коментира. Далеч долу, в наситените с магия мъгли на вътрешността на сондата, се случваше нещо.

— Чакайте малко — каза той, докато се взираше покрай Лейси в дълбините. — Мисля, че всеки момент ще си имаме посетител.

Всички погледнаха хуманоидната фигура, която се изкачваше от вътрешността — отначало микроскопична, но растяща бързо. В първия момент Хамиш си помисли, че е поредната копирана личност, някой от АКЛ пътниците. Фигурата обаче изглеждаше по-проста, почти двуизмерна. Продължаваше да се издига, без изобщо да се преструва, че „върви“.