Битие

Жената-птица, М’м пор’лок и останалите слязоха от превозващия диск. „И кой е на кормилото?“ — зачуди се Хамиш, докато очилата му превеждаха пляскането на крилете и чуруликането на аутистката.

Отговорът е прост. Знаели сме отговора, обаче сме го забравили.

— Забравили!? — Най-стария оцелял изрази пренебрежението си със серия изпухтявания през дихателните си тръби. — Можете да сте сигурни, че не съм забравил абсолютно нищо.

— Ами… може да са ви копирали по този начин — отбеляза Лейси. — Но някои от нас биха могли да имат скрити важни битове. Подсъзнателни. Като… — Тя млъкна, търсейки правилния израз.

— Като постхипнотично внушение ли? — предположи Емили, която отново започна да се изпълва с ентусиазъм. — И е достатъчна само определена дума или мисъл, която да задейства спомена. Да ни даде достъп до повече информация. Като команда. Може би нещо кодирано…

Очите й се разшириха и в същия миг Хамиш видя как неколцина други се олюляха. В това число Лейси и професор Ноозон. Каквото и да беше… той също го почувства.

— Ама че странно. Някой друг изпита ли внезапното желание да каже думата…

— … ключ…

— … ключ?

— Ключ!

— Еба си! И аз го усетих адски силно, копелета. — Черният ямайски учен и шоумен хвърли кръвнишки поглед към Хамиш и добави през зъби: — Ключ.

Четирима индивиди, всички човеци, се събраха при ръба на стъклената равнина. Емили, Хамиш, Профноо и Лейси. Спогледаха се.

— Е… и сега какво? — попита Лейси. — Не би ли трябвало да призовем ключ, който да отвори кутията? Нещо способно да оцелее при преградата, да проникне през стената и вакуума, а после и през контейнера? Как? Може би трябва да се хванем за ръце и да пожелаем да се появи?

„Няма да се хващам за ръце с Ноозон“ — изръмжа Хамиш наум.

— Ами — предложи Емили, — може би ако и четиримата се съсредоточим, ще го създадем със силата на волята си.

Опитаха. Хамиш затвори очи и си представи как би трябвало да изглежда един „ключ“. Нещо, отключващо тежък шкаф. Виртуален предмет, достатъчно здрав, за да не се разпадне, когато бъде „качен и уголемен“ при непреодолимата бариера от кристал и време. Накрая получи мислен образ на старомоден шперц с цилиндрично тяло и един-единствен плосък правоъгълен зъб.

Усещаше как магията се събира на върховете на пръстите му. Нещо се случваше пред него. Отвори очи…

… и видя абсолютно мазало. Неговата версия на „ключ“, оплескана и недооформена, се беше сляла с друг ключ, който приличаше на модерен биометричен етикет от онези, с които хората от Земята се идентифицираха дистанционно. Двата бяха усукани около нечия друга представа за „ключ“… бъркотия от числа, точки и петна, които можеха да се разчетат единствено от компютър.

Един от зрителите се изсмя на получения миш-маш. Хамиш не можеше да го вини.

— Това е глупаво — каза Профноо. И Хамиш забеляза, че е променил външния си вид. Сега приличаше на истински професор — сако от туид, поло и по-нормални расти. Имаше дори очила. Силният му акцент почти беше изчезнал. — Съмнявам се, че нещо манифестирано от нас ще свърши работа.

— Ако първо го обсъдим… — обади се Лейси. — Може да стигнем до консенсус за една метафора, след което и четиримата да…

Хамиш поклати глава. Колкото и да му беше противно, трябваше да се съгласи с Профноо.

— Да ви кажа ли какво мисля аз? Обзалагам се на следващия си аванс и медийни акции, че в момента не е нужно да правим нищо друго. Свършихме си работата. Трябваше само да си спомним, по едно и също време, и да кажем думата заедно, за да…

Жената-птица изкряска.

Хамиш се извъртя и я видя да подскача и да сочи с двете си пъстроцветни криле-ръце надолу, над ръба на равнината. До нея М’м пор’лок беше клекнал на четири крака и цвърчеше и съскаше.

— Вижте!

Хамиш и останалите се наведоха и надникнаха в дълбините. И видяха далеч долу нещо, пречупено от множеството гънки на фракталите, нещо, което сякаш се издигаше и се приближаваше с невероятна скорост. Петно светлина. Сияние. Ослепителна яркост, която бе твърде силна, за да е просто виртуална.

Може би щеше да се види дори извън сондата, ако наблизо имаше наблюдатели.

„Трябва да е тръгнало от най-дълбоките части — помисли Хамиш. — И се е издигало откакто произнесохме ключовата дума. Ключова… дума. Ама че тъпа парола! Никога не бих се унизил да я използвам в свой роман.“

Вцепенен, неспособен да помръдне, Хамиш гледаше как сиянието стана още по-ярко, отклони се… и се понесе право към кърмата на кораба. Хвърляше рязка светлина през кристалната бариера, отмерваше къс и сложен ритъм върху огромната кафява кутия…

… която…

… беззвучно…

… се отвори.

95.

Отражения

Пукнатини плъзнаха по огромната кафява повърхност на товарния контейнер и той започна да се отваря.

— Елате! — извика Лейси. — Да се качим, за да разгледаме по-добре.

Слезе от стъклената равнина и започна да се уголемява и да върви нагоре, превърна се в гигант, като продължаваше да крачи нагоре и ставаше прозрачна. Другите я последваха. Хамиш, подпомаган от Най-стария оцелял, едва ги догонваше, като се мъчеше да овладее шантавия трик да си представя промени в позиция и мащаб, като се движи нагоре срещу увеличаващото се тегло и съпротивление.

Погледна назад и видя равнината, на която се бяха срещнали, и всички инструменти и устройства, построени от мисълта им. Сега изглеждаха като играчки и вече започваха да се разпадат.

— Съсредоточете се напред, приятелю Хамиш — настоя Най-стария оцелял. — Мислете нагоре и навън. Мислете мащабно.

Другите ги бяха изпреварили и глезените им бяха гигантски. Хамиш упорито продължи да драпа нагоре. Открай време беше бърз в овладяването на нови неща и скоро му хвана цаката и започна да се уголемява. Първо стигна до размерите на Емили, после на извънземната видра, след това на Сингх и на Жената-птица, чиято премяна започваше да се променя — великолепните й пера се стопяваха и разкриваха много по-човешка външност отдолу. Професор Ноозон обаче още беше отпред. И още беше огромен. Бореше се упорито с насрещния вятър и запазваше преднината си.

Мъглата се разкъса и зад огромната преграда-таван се появиха ярки звезди.

„Най-стария оцелял е прав. Когато си с други, номерът е по-лесен.“

Но групата не се беше качила тук заради звездите.

Спряха там, където заоблената стена на цилиндъра достигаше крайната си точка и откъдето имаха най-добър изглед към контейнера.

Вместо просто да се отворят, кафявите страни на кутията се разнищваха — освобождаваха метър след метър нишки. Пет от тях бяха свързани с пет почти кубични блока, които се измъкнаха от контейнера и се понесоха след кристалния кораб, теглени от нишките.

— Ето там! — посочи Емили. — Виждам го. Слънцето!

И наистина, след като от стените на кутията се развиха стотици метри върви, зад кораба се появи огромна звезда, най-грамадната (видимо) от всички. Много по-голяма, по-ярка и по-близка, отколкото би трябвало да е на този етап от мисията им. А някъде в сиянието й бе скрита мъничка синьо-зелена искрица. Родният свят.

Пред очите им петте блока се разделиха на по два… после отново… всяко парче беше свързано с още нишки, които ставаха все по-тънки, и скоро зад кристалния кораб се носеха пет дълги вериги — тънки нишки с малки бучки по тях. Благодарение на някакво увеличение или рефракция Хамиш виждаше, че нишките вече се точат на много километри зад тях.

— Каквото и да е това, не ми прилича на оръжие — отбеляза професор Ноозон, който все още беше в костюмирания си преподавателски вариант и говореше почти без акцент, както по времето, когато бе редовен доцент в Калифорнийския технологичен институт. — Не ми прилича и на начин за ускоряване на контакт с някоя примитивна раса.

— Обърнете внимание как една от нишките се изпъна директно зад нас… докато останалите се разпериха нагоре, надолу, наляво и надясно — каза Лейси. — Сигурно използват електростатичен заряд… А вижте сега! Забелязвате ли как и петте се разделиха на няколко подвериги? Общо… сто нишки! Всяка свършва с двойка по-дебели бучки, една след друга. Мисля, че това е антена, някакъв детектор, предназначен да покрива колкото се може по-голямо пространство зад нас.