Битие

Най-стария оцелял кимна.

— Именно, милейди. За цената, отишла за изработването и оборудването на този луксозен съд, можеха да се произведат и изстрелят десет или двайсет по-малки и по-евтини.

— Но вие току-що казахте, че така шансовете ни за успех са по-големи.

— Нищожно по-големи. Може би двойно. Което е незначително.

— Двойно е незначително?

— Не забравяйте, че всяка сонда е като зърно или полен, понесен от вятъра! Успешното изпълнение на мисията ни като цяло, разпространението на Лекарството, ще зависи много повече от бройката, отколкото от всяка отделна сонда, господин Брукман. Ще трябват… ще са необходими… огромни количества. Невъобразими.

Хамиш изпита странното чувство, че се сковава.

„Огромни количества… О!“

Въпреки десетилетията си опит с човеците Най-стария оцелял разбра изражението му погрешно.

— Не се безпокойте, приятелю. Много от новите раси минават през тази фаза и хвърлят много усилия и внимание на първата вълна сонди. Скоро обаче го преживяват и възприемат по-ефективен подход.

Останал като никога без думи, Хамиш се обърна към Лейси Доналдсън. Тя обаче беше заета с приземяването на малкото им превозно средство, като го караше да съответства по място и размери на фигурите, които се бяха събрали около прозаични на вид дисплеи в задния край на кораба — там, където отвесната кристална бариера установяваше пряк контакт с мистериозния подобен на кутия товарен отсек.

Дискът се сля със стъкления под и първи при тях дойдоха двама човеци, които Хамиш не познаваше и чиито имена не му говореха нищо. Експерти по оптика и дизайн на инструменти, предположи Хамиш. Третото същество бе много по-интересно.

Куриерът на предпазливостта, пратеник от планетата на име Турбулентност, чиято раса беше видяла капана на вирусната чума и се бе опитала да намери решение. Нейната ранна и примитивна версия на Лекарството бе да изпрати капсули, които да помогнат на нови видове, като ги предупредят за опасността. Хамиш погледна водача си — Най-стария оцелял, неговия Вергилий. Тези двамата (или техни различни, по-ранни версии) навремето се пенеха, кипяха и сипеха обвинения един срещу друг по време на първия от Великите дебати между различните кристални сонди. Начинание, което послужи като назидание за човечеството и помогна за голямата промяна. Съдбоносна първа крачка по лъкатушещата пътека през минните полета към евентуалното спасение.

Поне в това беше вярвал Хамиш… допреди няколко минути, когато в ума му се появи ужасно подозрение.

Ако беше очаквал фойерверки или търкане между Куриера и Най-стария оцелял, щеше да остане разочарован. Двамата не показваха никакви признаци на враждебност. В края на краищата нима сега не участваха всеотдайно в една и съща мисия? Нима нямаха една и съща свещена цел? Да помогнат за разпространяването на противоотровата срещу чумата.

Куриерът пристъпи към Лейси. По време на първите дебати подобната на куршум глава и пулсиращата зрителна лента на съществото не изглеждаха така симпатично като подобното на Буда лице на Най-стария оцелял. Откритото поведение и честността му обаче бяха спечелили стотици милиони сърца.

— Е? — полита Куриерът.

Лейси поклати глава.

— Жената-птица се нуждае от още време за изчисленията си. Но това е нейният начин да се справи със стреса. Понеже самото смятане не е от значение. Боя се, че това е достатъчно убедително.

— Какво е убедително? — не разбра Хамиш.

Куриерът и Лейси се обърнаха към него. Хамиш не успя да разчете изражението на извънземния. Жената видимо се колебаеше. Понечи да заговори…

… но беше прекъсната от глас, който се разнесе зад Хамиш.

— Братя и сестри, защо да се сдържаме? Макар и събуден току-що, този пич не е от крехките. Кажете му истината. Или го оставете на мен.

„Не — помисли си Хамиш. — Само не и той!“

Но беше той. Тъмнокож, висок почти колкото Хамиш, но с „коса“ от подобни на змии пипала, които се гърчеха и изпускаха облачета ароматизиран пушек. Въпреки многото си други виртуални подобрения — космати гърди и известно омекотяване на прочутия островен диалект — си беше професор Ноозон.

— Ии-ха, гус’ин Брукман! Колко гот, че сте тук. Надявам се, че ще намерите днешните новини за достатъчно „важни“, за да оправдаят будилника.

Хамиш стисна юмруци, макар че успя някак да запази външно спокойствие.

— Някой би ли ми обяснил, моля?

— Дадено, човече — отвърна Профноо и приветливо ухилената му физиономия се смени с тънка иронична усмивка. — Разбираш ли, трябваше да получим поредния лазерен шут, за да се засилим към звездите още по-яко. Той обаче така и не дойде, нали разбираш. И нямаше никакви обяснения по теснолъчевия канал. Това ни принуди сами да направим някои наблюдения и измервания. Достатъчно добри, за да установим страховития факт.

Хамиш мразеше начина, по който този човек превръщаше всичко в драма. Сега от него явно се очакваше да попита.

— И какъв е този факт, професоре?

— Че как! Страхотният факт е, че скоростта на туй чудно корабче не е точно такава, каквато би трябвало да е.

Хамиш се обърна към Лейси.

— Зная, че корабът е малко тежичък. Но колко по-бавно можем да…

— Повече от сто пъти по-бавно — отвърна тя.

— Какво?!

Ако можеше да поиска не така реалистична емулация на човешко тяло, не би се замислил нито за миг: Виртуалното му копие беше залято от химични реакции на изумление и отчаяние. Или от симулации, които бяха твърде подобни на „истинското“. Най-вече обаче му се искаше следващите думи да бяха на някой друг, а не на ямайския попучен.

— Адска гадост, нали? С тази скорост дори няма да се измъкнем от системата, а само ще надникваме в стария Куйперов пояс и ще поемаме обратно към слънцето, епоха след епоха. Можем да щракнем някоя и друга снимка на Плутон, Тихе, Планетата X или каквато там ледена топка ни се изпречи. Но няма да има никакви извънземни. Никакви нови звездни системи. И това дори не е най-голямата гадост, брат ми.

Макар и обхванат от ужасно предчувствие, Хамиш се насили да го попита:

— И каква… е най-голямата… гадост?

— Че как? Ами това, че Земята дори не се опитва да поправи проблема с ново пускане на лазера. Струва ми се, стари ми приятелю и противнико, че порочният дърт свят, онзи Вавилон, от който идваме, ни е захвърлил на произвола на съдбата.

93.

Аберация

Досега кристалният кораб, дълъг само два метра, но натъпкан с пътници и информационен товар, би трябвало да е влязъл в Оортовия облак от комети, който започваше на разстояние десет хиляди пъти по-голямо от разстоянието на Земята от Слънцето… а не да се мотае само на някакви си петстотин астрономически единици.

Още по-лошото бе, че скоростта им беше отчайващо ниска. Защо Земята не бе успяла да им даде обещания тласък, да напълни платното им с мощни лазерни импулси и да ги ускори до 5 процента от скоростта на светлината?

Хамиш седеше на ръба на стъклената повърхност, слушаше с половин ухо споровете зад себе си и клатеше дългите си крака над огромния на вид интериор на сондата. Външен наблюдател би измерил, че седи на не повече от петнайсет сантиметра от централната ос на цилиндъра. Във фрактални мащаби обаче дълбочината можеше да е и безкрайна.

Техничарите продължаваха да размахват ръце и да викат от нищото различни инструменти, с които да измерят проблема… сякаш стократно по-ниската скорост беше нещо, което можеш да „анализираш и решиш“. Пък и имаше сериозни препятствия, които им пречеха да гледат навън.

Първото — гледката назад, към Слънцето и Земята, беше напълно блокирана от огромния товарен контейнер.

— Така не можем да направим точно доплерово измерване, а само приблизително да изчислим колко бързо се отдалечаваме от Слънцето — обясни една учена глава.

Друга пречка — можеха да създават телескопи и всякакви неща само с едно махване на ръка, но само тук, на средните фрактални нива, където „магията“ беше възможна, но пък мъглата закриваше изгледа към звездите. Беше безполезно да се опитват да замъкнат инструментите „нагоре“ към мястото, където кристалът се срещаше с космоса. Изградените от виртуален материал уреди просто се изпаряваха при приближаването до стената. Само автономно копираните личности, или АКЛ, можеха да оцелеят до тази сурова външна реалност.