Битие

В същото време се появи друг надпис:

Размер 36-D. Биографично истински и без подобрения…

Хамиш побърза да вдигне поглед обратно към лицето й. Това беше една от причините да не харесва подсилената реалност.

— Мадам Доналдсън-Сандър. — Той пое ръката й. Допирът беше топъл и реалистичен. За първи път докосваше друг на това място. — Моите извинения за закъснението ми. Оставих инструкции да бъда събуден, когато се случи нещо важно. Предполагам, че това е било доста консервативно и погрешно решение.

— Хм. Е, най-малко пропуснахте старта. Беше невероятно шоу! — Тя се обърна и махна към предната половина на обсипаното със звезди небе. — Ускоряването беше страхотно.

— По дяволите. Звучи като истинско изживяване. Не мога да си представя защо…

— О, не се безпокойте. Записахме го. Можете да изживеете събитието от най-различни гледни точки.

— Благодаря, мадам Доналдсън-Сандър.

— О, наричайте ме Лейси.

— Чудесно. Лейси. Е, аз съм Хамиш.

Продължи по редицата, като разменяше поздрави с другите АКЛ — автономни копирани личности, неговите спътници, с които щеше да прекара следващите няколко милиона години. Успя да скрие обожанието си, когато стисна ръката на Емили Тан, а тя му се ухили малко дяволито, все едно знаеше някаква тайна шега.

Едва когато представянето приключи, умът му се обърна към нещо казано по-рано.

— Инструкциите ми за събуждане бяха зле измислени — призна той. — Но тогава… да приемам ли, че случващото се сега е нещо „важно“?

Лейси вдигна ръка.

— Бихте ли задържали за момент, Хамиш? Опитваме се да решим един много важен въпрос.

И се обърна към колегите си. Сингх — елегантен, със заострена брада, бял тюрбан и кама в пояса — взе думата.

— Моята преценка е около петстотин и петдесет астрономически единици. Колкото до скоростта… — Той погледна към Жената-птица, която размърда пернатите си ръце и изкряка. Хамиш остави новия му виртуален ииуер да вмъкне превода:

Трябва ми още малко време да приключа с изчисленията.

Емили и М’м пор’лок също се посъветваха с двама други човеци при контролните панели. После Емили се върна при Лейси, въздъхна и поклати глава.

— Но не можете ли поне да кажете какво…

— Ще ми направите ли компания, Хамиш? — предложи Лейси, докосна лакътя му и го обърна в нова посока с лекотата на жена, родена с таланта да убеждава. — Имам важна задача. Двамата с Най-стария оцелял можете също да дойдете. Ще говорим по пътя.

— Задача? Къде?

Лейси направи кръгови движения с дясната си ръка и в отговор на жеста й една овална част от стъкления под започна да ги издига. След секунди се рееха на около три метра над останалите.

— На кърмата — каза Лейси.

На нивото на бедрата им се появиха малки цилиндри. Най-стария оцелял и Лейси хванаха най-близките до тях, Хамиш се сети, че това са дръжки, и се вкопчи в своята.

Овалът стартира рязко и бързо ускори. Контролният център се смаляваше застрашително бързо зад тях.

— На кърмата? — попита Хамиш. — Тя колко е далече?

Лейси се усмихна загадъчно.

— Чак в другия край… и малко по-нататък.

92.

Непрозрачност

Хамиш заключи, че превозното средство представлява утилитарен компромис. Намираха се само на две фрактални нива под външната обвивка на кристала, а според преценката му „истинската“ му височина беше някъде около една десета от милиметъра. Имаха достатъчно сила на волята, за да създават полезни неща като дисковете за пътуване. Но въпреки това относителните разстояния не бяха особено големи.

През случайните пролуки в облаците над себе си от време на време зърваше огромната черна нощ навън. Погледнеше ли надолу, виждаше облаци-топки, изпълнени с потенциал да се превърнат в каквото си пожелае някой. Редуваха се пластове и пластове, все по-малки и по-малки, цяла безкрайност, разнообразявана от време на време от многоцветни проблясъци.

Част от него знаеше какво се бе случило току-що.

„Не искат да отговарят на въпросите ми засега. И знаят, че още зяпам като някакъв турист. Затова са решили да ме пратят на тази разходка, за да ме разсеят.

Какво пък… прави са!“

Докато се взираше надолу, откри, че очилата му могат да увеличават далечни (или много по-малки) неща и да се фокусират върху отделните кълбета, които вече бяха трансформирани в приказни дворци, увеселителни паркове, извънземни градини с пурпурни дървета и тъй нататък. Оазисите обаче бяха редки — разделяха ги огромни неизползвани пространства. Е, в края на краищата дългото междузвездно пътуване тепърва започваше.

На няколко пъти едва не изтърсваше по някой въпрос, но си затваряше устата, когато очилата му предлагаха оскъдно обяснение. В един момент устремният им полет през вътрешността на капсулата ги отнесе над — по почти паралелен курс — нещо като луксозен океански лайнер с плувни басейни, тенискортове и прислуга в ливреи. Увеличеният образ показа загорели фигури, които се излежаваха или играеха на палубата. Неколцина погледнаха нагоре и махнаха, когато овалното превозно средство на Лейси профуча над тях. Хамиш зяпна. Този път не се нуждаеше от субтитрите на очилата:

Хелена Дюпон-Вонесен

Дафни Глаукъс-Уортингтьн-Смайт

Евгений Боголомов

Ву Чан Си

Хамиш се обърна към Лейси.

— Не мога да повярвам! Какво правят тези хора тук?

— Имате предвид другарите ми от Първото съсловие ли? — попита тя, използвайки терминологията, която се бе радвала на краткотрайна мода през 40-те и 50-те години на двайсет и първи век. — Стига, Хамиш. Кой според вас помогна за финансирането на всичко това? — Тя махна към небето (имаше предвид целия кристален кораб). — На космическите заводи? На гигантския лазер? Повечето членове на Олигархическото потекло приеха апокалиптичния сценарий и ужасния край, предречен от платените им учени и прогностиици. И поискаха спасителни лодки, за да напуснат обречената на гибел Земя. Много спасителни лодки.

— Но… — Хамиш си спомни онези отдавна отминали дни, когато се беше умилквал около олигарсите… и десетилетията, посветени на разобличаването им и борбата срещу тях. — Но заделената памет би трябвало да се дава по…

— По заслуги ли? Ами да. — Лейси изискано сви рамене. — Голяма част от паметта беше разпределена точно по този начин. Но накрая Институтът реши, че има предостатъчно място.

— Предостатъчно… кажете, колко умове са копирани на…

Преди да завърши въпроса, отговорът се появи в очилата му: 8009.

— Осем хиляди и… Но аз си мислех, че капацитетът за пълни копия е ограничен!

Най-стария оцелял заговори за първи път, откакто бяха пристигнали в контролния център.

— Този кристал е по-голям. Обемът му многократно надвишава обема на обикновените сонди. И това не е единствената разлика. — Той посочи напред.

Хамиш усети, че скоростта намалява. С приближаването им към кърмата небето-таван отново се заобляше навътре. Скоро се появи и краят на сондата.

Само че не изглеждаше така, както Хамиш бе очаквал.

Беше решил, че ще види познатите съзвездия от далечни немигащи звезди, с една особено ярка в самия център — Слънцето. И по всяка вероятност зашеметяващото сияние на ускоряващия лазер.

Вместо това отвъд кристалния край на кристала видя огромна равна стена с много тъмен нюанс на кафявото, която напълно скриваше изгледа в тази посока.

— Какво е това, по дяволите?

Лейси кимна съчувствено.

— Позволете.

И докосна главата си отстрани. После вдигна същия пръст и почука очилата му, в които блесна проста графика.

— Значи… това е някаква голяма кутия, закрепена за задната част на кораба? — Хамиш поклати глава. — Това не е стандартен дизайн, нали? Имам предвид… малкото отделение отпред е за управление на платното. Но за какво е това, по дяволите? — И посочи кафявата стена, която блокираше гледката към дома.