Битие

59.

Йона

Изкуственият морски дракон тръгна по обиколен маршрут над океанското дъно и понесе Бин на дълго пътешествие из мрачни каньони и тинести равнини, които сякаш нямаха край.

Клетката му беше тапицирана, но тясна. Заоблените стени непрекъснато се движеха и пулсираха, докато машината звяр продължаваше напред. Освен това роботът не беше така бъбрив или приветлив като изкуствения пингвин на д-р Нгуен. Отвръщаше кратко и не обърна внимание на молбата му за уебекран, очила или някакъв друг вид иилектронно развлечение.

През повечето време апаратът беше безмълвен.

Толкова безмълвен, колкото може да бъде моторизиран питон, промъкващ се тайно през огромното и до голяма степен пусто море. Личеше си, че избягва контакт с хората — доста сложна задача в днешно време дори когато си далеч от морските пътища и крайбрежията. На няколко пъти Бин политаше настрани, когато подводницата змей завиваше рязко и се спускаше, за да потърси убежище зад някой хълм, в цепнатина или дори в дълбокия около метър тинест седимент, след което се спотайваше, сякаш се криеше от хищници. При два такива случая на Бин му се стори, че чува тихо бръмчене на някакъв двигател, което постепенно се усилваше и затихваше по сила и височина, преди да изчезне. След това драконът се отърсваше от тинята и пътуването продължаваше.

Дори начинът на придвижване изглеждаше проектиран така, че машината да не бъде засечена. Повечето системи за подводно засичане бяха настроени за витла, а не за гърчещи се гигантски змии.

Разбира се, навсякъде имаше следи от човечеството. Океанското дъно представляваше огромно сметище, дори в пустинните райони, където не можеха да се видят риби, растения или други ресурси. Тук-там се появяваше по някое корабокрушение. Много по-често Бин виждаше обикновени боклуци като скъсани рибарски мрежи, наподобяващи огромни разкъсани и смъртоносни облаци, които се носеха по теченията, пълни със скелети на риби и празни черупки на костенурки. Или ята найлонови торби, които се носеха редом с рояци медузи, имитирайки зловещо движенията им. Веднъж зърна десетина огромни контейнера, вероятно паднали отдавна от някакъв грамаден кораб и изсипали нещо като старомодни компютри и телевизионни екрани върху площ от четирийсет хектара.

„Свикнал съм да живея сред боклук. Но винаги съм си мислил, че откритото море е по-чисто от Хуанпу.“

Изгубил представа за времето, Бин задряма, докато роботът бързаше през огромна пуста равнина, на пръв поглед безжизнена като луната…

… и се стресна, погледна през мъничкото прозорче и видя, че се носи покрай назъбен подводен планински масив, безкрайни серии голи хребети, които се извисяваха нагоре и стигаха почти до блестящата повърхност, но изглеждаха още по-зловещи, защото подножията им се губеха някъде в тъмната бездна долу. Механичното създание, което го беше погълнало, беше твърдо решено да се отърве от всякакви потенциални преследвачи. Явно минаването през този лабиринт би трябвало да му помогне да постигне целта си.

След като се посъвзе, Бин отвори един от пакетите храна, които намери в малко отделение до лявата си ръка. Малко кранче му осигуряваше вода. Имаше и кърпа, с която почисти порязванията си. Простата смукателна тръба — за отпадъци — не се нуждаеше от обяснения, макар че бе неудобна за ползване. След това пътуването се превърна в борба против скуката и клаустрофобията, срещу безсилието, че нямаш възможност да се движиш, плюс тревогата от онова, което го очакваше.

Драконът не му предложи никакви насоки по този въпрос. Говореше рядко и не отговаряше дори когато Бин го попита за някакви стълбове черна вода, които се издигаха от цепнатини в назъбените хребети подобно на дим от силни пожари.

На Бин му хрумна, че може би не бива да е толкова радостен, че собствениците на това сложно устройство са предвидили и прозорец. „В теледрамите похитителите винаги държат жертвите им да са със завързани очи, ако смятат да ги пуснат.

Трябва да се тревожиш, когато като че ли не им пука. Ако ти позволяват да гледаш пътя към леговището им, това означава, че са сигурни, че никога няма да се разприказваш.“

От друга страна, кой би могъл да запомни един мъгляв подводен хребет и да го различи от друг? Това му вдъхна известна увереност… докато не си спомни устройството, което д-р Нгуен бе инсталирал в дясното му око. Вече беше започнал да приема като нещо естествено начина, по който малкият иисистент се намесваше всеки път, когато погледнеше нещо, и подобряваше неясната картина от другата страна на прозореца. Сега осъзна — без него нямаше да вижда нищо!

„Или са приели, че бедняк като мен не може да има подобни средства?“

Замисли се за импланта. Дали той не записваше всичко, което виждаше? И дали в този случай той беше като жертвите на отвличане, които непрекъснато предизвикват съдбата, опитвайки се да надникнат под превръзката на очите си?

„Или пътувам към място, което е така защитено от опити за бягство, че не им пука какво зная?

Или място, от което никога няма да поискам да избягам?“

Тази възможност бе за предпочитане.

„Или ще ме променят така, че да съм кротък?

Или ще открият, че съм им нужен само за малко, докато не намерят заместник, който може да разговаря с камъка-свят? Трябва ли да правя всичко по силите си да спечеля следващите си господари, както направих с Ана, Пол и д-р Нгуен?“

Всеки сценарий вървеше с ярки фантазии. И Бин се опитваше да не ги субвокализира — имаше устройства, които можеха да уловят импулсите в гърлото и да ги превърнат в думи, които никога не си изричал на глас.

От друга страна, защо му е на някой да си прави труда да подслушва някакъв си боклукчия от крайбрежието? В крайна сметка всяка фантазия завършваше с една и съща мисъл. Че може никога повече да не види семейството си.

„Но войникът… жената в онази потънала таванска стая… тя ще вземе записа на Ян Шенсю. Ще знае, че съм сътрудничил. Правителството ще защити и награди Мей Лин и Сяо Ен. Нали така?“

Всичко това бе твърде тревожно и смущаващо. За да се разсее, Бин сложи камъка-свят в скута си и се опита да поговори с Куриера на предпазливостта.

Вярно, без слънчева светлина съществото трябваше да пести енергията си и да отреже анимациите — образите бяха смътни и ограничени на малка площ. Въпреки това можеше и да му е от полза да научи нещо ново.

Не беше лесно. При липсата на звукова индукция му оставаше само да рисува символи по овоидната повърхност. Отначало Куриерът се опитваше да отговаря с древни идеограми. Бин обаче познаваше само някои от тях и затова подновиха процеса на обучение на писмен китайски. Съществото вътре предлагаше картини или пантомими. Бин рисуваше съответните модерни думи, често с помощта на иидобавката. Нито веднъж не му се наложи да повтаря и всичко вървеше забележително бързо. След половин ден вече общуваха.

Накрая Бин се почувства готов да зададе въпроса, който го вълнуваше най-много. Защо Куриерът мразеше извънземните от Хаванския артефакт?

Защо ги беше нарекъл „лъжци“?

Съществото обясни с порой символи, съпроводени с образи с ниска резолюция.

Нашият свят е по-отдалечен от слънцето си от вашия. По-голям, но по-малко плътен. Гравитацията ни е по-слаба. Атмосферата е по-гъста и с много сняг. Това е планета, на която може да се кацне много по-лесно, отколкото на вашата Земя. Ако слънчевото платно се направи особено яко в средата, то може да се използва като парашут за омекотяване на удара.

И затова когато пристигнали на нашия свят, много от камъните вестители не спрели да изчакат на безопасно разстояние появата на технологична цивилизация. А вместо това подходили директно, изсипали се от…

Последва нов символ, който не приличаше на китайски — елегантни извити и преплитащи се линии, които приличаха на вълни по плажа. Образът напомняше на Бин за турбулентност и така стана неговата дума за онази планета.