Битие
Битие читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Ярък лъч внезапно се насочи надолу, към пистолета на жената, а после от устата на нещото се появи подобно на бич пипало, грабна оръжието и го погълна преди двамата човеци да успеят да помръднат. След това гръмовен глас, съвсем леко приглушен от водата, изпълни малкото скривалище.
— Ела, Пен Сян Бин — нареди механичното създание и започна да отваря широко уста. — Веднага. И вземи артефакта.
Бин с ужас осъзна, че драконът-андроид иска от него да се вмъкне в зейналата му уста. Сви се уплашено и отстъпи.
Роботът като че ли усети ужаса и нежеланието му и заговори отново:
— Безопасно е да го направиш… и е опасно да откажеш.
Заплаха значи. Бин имаше пребогат опит със заплахите. Познатите неща обикновено го поуспокояваха и му позволяваха да прецени положението.
„Приклещен в този таван, с въздух само за няколко минути, изправен пред някакъв ИИ супербот… ъ-ъ-ъ, имам ли някакви шансове?“
И въпреки това не можеше да пристъпи напред. Затова иидраконът доизясни нещата. От едното му око се появи ослепителен лъч и прогори дупка в старата покривна греда.
ИЗБЕРИ ЖИВОТА.
Бин мислеше трескаво. Нямаше съмнение, че машината може просто да му отнеме камъка-свят с някое от пипалата си. Значи… тя разбираше… или собствениците й разбираха… че камъкът-свят може да оживее единствено под докосването на Бин. Въпреки това той протегна пръст и написа на дланта си към създанието.
Необходим съм. Той разговаря само с мен.
Изкуственият дракон нямаше проблем с разчитането на съобщението му.
— Разбрано. Съдействието ще бъде възнаградено. Но дори да трябва да взема само артефакта, ще намерим начин.
Начин. Бин можеше много добре да си представи какъв начин. Щяха да предложат на камъка нови кандидати за ролята на избраник. Толкова, колкото са необходими. А той вече нямаше да е сред живите.
— Хайде. Няма време.
Бин само дето не се заинати като магаре на мост. Беше му писнало и хора, и машини да му казват точно това. Но след краткия момент на упорита ярост успя да потисне раздразнението и страха си, стисна тежката чанта и пристъпи крачка напред, после още една.
Погледна жената от китайските специални части. В изражението й имаше нещо умоляващо.
Обърна се към морското чудовище, остави чантата в тинята и написа върху дланта си.
Какво ще стане с нея?
Роботът се замисли за момент, после отвърна:
— Тя не знае нищо за моята задача и моите собственици. Може да остане жива.
Очите на жената се изпълниха с мълчалива благодарност, която вдъхна кураж на Бин да направи още една крачка напред. Все пак трепереше неудържимо, докато вдигаше чантата с камъка-свят и я слагаше в зейналата паст. А после, освободен от тежестта й, се извъртя по гръб и се напъха след нея.
Това беше второто най-странно нещо, което бе правил.
Но най-странното — и то го озадачаваше през следващия час — беше онова, което направи, докато се вмъкваше вътре: бръкна под колана си, извади нещо тънко и почти прозрачно и го пусна под устата на дракона, така че той да не може да го види… но жената нямаше как да не го забележи.
„Ян Шенсю ми го даде, за да го скрия от нападателите, а сега аз им го давам. Защо го правя?“
Нещо му подсказваше, че постъпва правилно.
Докторите искат да се упражнявам. Да се заселя в новото си тяло и да започна да свиквам с усещанията му. На мен обаче не ми се иска да го правя.
Не защото боли. Наистина боли, понякога много. Но не това е причината. Болката няма рефлексивната сила, която имаше някога. Вече изтърпях толкова болка, че тя се превърна в познат спътник. Напоследък гледам на нея като на… данни.
Това не беше ли ужасно роботско изказване от моя страна? В смисъл че харесвам електромеханичните пръсти, които свивам, и изкуствените сензори, гледащи от същите кухини, от които преди гледаха кафявите очи, с които съм се родила? Не, не ги харесвам, но и не ме отвращават. Не се отвращавам дори от факта, че в момента се намирам в цилиндър, кацнал върху верижните колела на киборг. Цялото това дрънчене и бръмчене не е толкова лошо, колкото очаквах.
Признавам, че се изненадах, когато за първи път погледнах през тези очи към новата си механична ръка и видях какво държи тя. Онзи камък отпреди четирийсет хиляди години, който ми даде Акинобу Сато в Албъкърки. Известно време само зяпах как новите ми пръсти се свиват около него, докато — неволно — другата ми нова ръка посегна да го погали. Усещането на допира беше малко зловеща смесица от познато и шантаво.
О, хубаво е да мога да усещам отново предмети, макар че сензорната мрежа, която подава сигнали към мозъка ми, предизвиква и проблясъци на синестезия. Искри сякаш изскачаха всеки път, когато докосвах древните повърхности, от които някой праисторически майстор беше отцепвал пластини и изработвал ножове, използвайки най-модерната технология на епохата си. Докато обръщах камъка, чух някакво дрънчене, подобно на далечни, зле настроени звънчета, миришещи на сажди и време.
„Защо сте ми дали това?“ — попитах докторите и те с известно смущение отговориха, че съм ги помолила за находката от плейстоцена. Може би е някаква подсъзнателна ирония? Съпоставяне на инструменти от началото и края на човечеството, както в онзи филм на Кубрик?
Нямах спомен за това искане.
О, целият този процес е невероятен. И не съм неблагодарна! Д-р Търгесън днес ме попита дали се радвам, че съм решила да участвам в тези експерименти, вместо да избера другата възможност…
… да бъда дълбоко замразена с надеждата да се събудя в някаква по-развита епоха с по-добра медицина.
Е, защо да не остана тук и сега, където ме ценят и съм напълно в състояние да участвам в играта? Със зрение и възможност да се придвижвам като едното нищо ще направя кариера, ще обикалям света и ще интервюирам важни клечки, които няма да могат да откажат на прочутата героиня репортер с нейния корав костюм и немигащи кибернетични очи. Пък и кой ще предпочете да заложи на възкресяване в някакво розово бъдеще… когато извънземните от Артефакта твърдят, че няма да има утре?
Не това е проблемът. Нито пък се разстроих много, когато Уесли дойде да ме види с новата си жена. Предложението им за група ме поласка (яйчниците ми са едно от нещата, които оцеляха при експлозията), но не проявих интерес.
Не. Оплакването ми е следното — че с нетърпение очаквам изключването. Изключването на разсейващото ново тяло и околния свят. За да мога да се върна в киберсвета за дванайсет часа и да бъда с вас, моите истински приятели. Моите другари от умната тълпа. Моите съграждани и съратници. Моите хрътки — душещи, съпоставящи и лаещи след истината!
Е, какво имате за Мама днес? Какво се е случило през краткото, но досадно време, когато трябваше да отсъствам, за да имам вземане-даване с материалния свят?
57.
Исмаил
Баската химера.
Разбира се, Мей Лин знаеше тези думи. Всички на Земята знаеха как храбрата девица предложила утробата си, за да износи семето на преродена раса. Човек, изчезнал преди десетки хиляди години.
Когато домът на майката дева — изследователски център в испанските Пиренеи — се изпари в огнен стълб с формата на гъба, милиони решиха, че това е справедливо наказание за много грехове като арогантност, гордост, дори скотщина.
Десетки милиони скърбяха.
А стотици милиони въздишаха тъжно и с облекчение. Защото макар да осъждаха ужасното убийство, изпитваха облекчение, че виждат как един много спорен въпрос се отлага за някое друго поколение.
Някакви си десетки хиляди таяха надежда, че Агурне Арриксака Бидарте все още е жива, че е успяла по някакъв начин да се спаси от огнения холокост в Навара и е намерила убежище, където да роди детето си. Дори в далечния Китай, в паянтовата къща до замърсената Хуанпу, Мей Лин беше следила историята, както следеше трагичните и романтични легенди от славните дни на династия Хан.
