Битие

49.

Вкиснати разказвачи

За Пен Сян Бин това бяха напрегнати часове.

Всички от малкия изследователски екип изглеждаха на тръни. Същото се отнасяше и за света, откакто десет милиарда души най-сетне чуха цялата история, разказана от извънземните същества във Вашингтон. Евтината им реклама, призоваваща неколцина индивиди да се „присъединят“ към тях в безкрайно междузвездно пътешествие. Не лично, разбира се — не като органични същества, а като софтуерни копия, запратени в безбрежния космос в милиони мънички съдове, изградени от кристал и мисли.

Естествено, добавиха извънземните, за целта трябвало да се мобилизират всички ресурси на една индустриална цивилизация, при това възможно най-бързо, за да бъдат изработени достатъчно спасителни капсули. Защото на човечеството вероятно не му оставало още много.

В смисъл — време.

Тази втора част от посланието им, предадена почти между другото, удари най-тежко света и предизвика вълни от бунтове и самоубийства по цялата планета.

— И все пак се питам — замислено рече пулупауанският асистент Пол Менелауа — дали предупреждението им наистина е толкова лошо?

— Какво искате да кажете, Пол? — попита Ян Шенсю, възрастният учен от Пекин.

— Искам да кажа, че това насочи вниманието на всички към много проблеми, които досега хората просто загърбваха или не обсъждаха напълно сериозно. Може би предупреждението ще има някакъв положителен ефект и ще накара човечеството да действа като по време на криза. Да поеме сериозно отговорностите си! Да ни изпълни с решимост най-сетне да пораснем. Да запретнем ръкави и да се съсредоточим върху решаването на…

Ана Аройо го прекъсна с презрително изсумтяване.

— Имате ли представа какво означава това? Разкриване и преодоляване на хиляди различни капани и пречки от дългия списък катастрофи, които в крайна сметка са сполетели всички други разумни раси в космоса? Всички! Гледахте предаванията. Създанията от Хаванския артефакт твърдят, че е невъзможно.

— Да, но дали това изобщо може да се нарече логично? Искам да кажа, всяка от цивилизациите им е съществувала, когато е изстреляла своята вълна… — Пол млъкна и поклати глава. Всички бяха видели какво се бе случило със света на приличащите на хеликоптери извънземни, докато бяха заети да изстрелват своите сонди бутилки. Всеки човек на Земята знаеше, че това не е щастлив край и че Хаванският артефакт е бил изстрелян, за да се размине на косъм с ядрен холокост.

През седмиците след предаването на тази сцена оптични и радиотелескопи се насочиха към въпросната планета. Досега не бяха засекли нищо, дори статичен шум, който би могъл да е от някаква скромна индустрия… макар че бързо се проектираха и създаваха нови сензори и космически инструменти, които да се вглеждат още по-отблизо.

— Оцеляването като техническа цивилизация е като прекосяването на огромно минно поле — продължи Ана. — Дебнат ни твърде много грешки и капани, водещи до отклонения или неизбежни пътища към самоунищожение. Те твърдят, че е невероятна рядкост високоразвита култура да просъществува повече от няколко хилядолетия. Само колкото да се научат да създават тези неща — тя посочи камъка свят — и да изстрелят още копия на верижното писмо!

„Е — помисли Бин, — дори хиляда години няма да е зле. Ние имаме високи технологии само от около век, а като че ли вече успяхме да направим достатъчно пакости с тяхна помощ.“

Ана поклати глава. Гласът й бе примирен и безпристрастен.

— Ако положението е безнадеждно, може би трябва да приемем предложението им. Да им позволим да ни научат как да произвеждаме милиони кристални спасителни капсули, всяка от които да понесе някой от нас на комфортно пътешествие сред звездите.

След дългото си мълчание Бин най-сетне се осмели да се обади.

— Куриерът на предпазливостта, пратеникът от нашия камък-свят, твърди, че извънземните във Вашингтон са лъжци.

— Именно! — озъби се Пол и подръпна аниматронното си разпятие. Напоследък беше все по-склонен да се държи с Бин като с член на екипа и дори регистрираше присъствието му с отсечено кимане от време на време. — Те може и да не ни казват истината. Може би искат да ни тласнат към отчаяние и самоунищожение — именно към сценария, за който ни предупреждава нашият пратеник.

Ян Шенсю се съгласи и премина от разговорния китайски, който използваха всички, на английски.

— Това е по-важно от личните ни цели. Трябва да съберем тези ужасяващи камъни. Да ги накараме да спорят помежду си, пред целия свят!

Всички се обърнаха към анамския керамичен магнат д-р Нгуен, който от няколко дни беше замислен и мълчалив. Той опря лакти на масата, сплете пръсти и поклати глава.

— Аз съм отговорен пред консорциум — почна той, като върна разговора на безупречен мандарин, със съвсем лек меконгски акцент, останал от детството му. — Инструкциите ми бяха да науча историята на този камък и да определя дали той се различава по някакъв начин от Хаванския артефакт. Ние постигнахме това. За съжаление, вторият задължителен приоритет беше абсолютно ясен — да издиря изгодни технологии, едва ли не на всяка цена. Чрез разпит или дисекция. И да използвам подобни методи, за да разбера дали няма скрита информация, която нещото не споделя с нас.

Пол Менелауа кимна, беше се навъсил.

— Думата „изгодни“… — запротестира Ана. — Тя предполага, че можем да научим нещо, което изследователите от Вашингтон не знаят — технологии, които ще дадат преднина на нашия консорциум. Но ние вече видяхме, че обектите са сходни. Нещо повече, цялата предпоставка на историята, разказана от създанията симулации в Хаванския артефакт… целият им разказ… се върти около обещанието, че ще дадат на човечеството всички средства, необходими за произвеждането на още такива камъни. Това е причината да изминат толкова много светлинни години! Какъв мотив биха имали да пазят тайни? Това със сигурност означава, че няма да постигнем нищо, ако раздробим…

— Не е задължително — възрази Пол. — Ако Куриерът е прав, те може да имат тайни цели. В такъв случай ще спестят много неща. Наистина, ще научат човечеството как да произвежда кристални копия. Но какво предлагат те всъщност? Тези пратеници изобщо не изглеждат много по-развити от нас със сегашните ни способности. Вече видяхме как работят техните ИИ и симулационните им технологии и вероятно бихме могли да копираме всичко, освен ускорителните им лазери, без никаква помощ. За трийсетина години, ако не и по-малко. Не, онова, което трябва да ни тревожи, е възможността зад всичко, което ни казват, да се крият много повече неща. Но тъй като Хаванският артефакт е известен на всички и е в ръцете на публиката, той никога няма да бъде подложен на сурово изследване.

— Но ние можем да разрежем нашия камък, защото не сме отговорни пред широката публика, така ли? — Гласът на Ана трепна от изумление. — Чувате ли се какво говорите? Ако Куриерът ни казва истината, само той може да изобличи лъжата на другите! И в същото време, защото му вярваме и имаме възможност да работим тайно, ние ще започнем да го режем с триони и да го дупчим с бормашини?!

— Вижте, исках само да кажа…

Тя се обърна.

— Вие, Сян Бин, преди няколко дни казахте, че някоя тайна група или групи могат вече да притежават едно или повече от тези неща. Или непокътнато, или частично работещ фрагмент. И че биха могли също да са чули някакъв вариант на историята, разказана от Хаванския артефакт…

— Надявам се да няма други тайно пазени камъни — намеси се Пол. — Не мога да си помисля за по-лошо престъпление от това егоистични хора да са се вкопчили през цялото това време в подобна загадъчна находка, без да споделят предупрежденията й със света.

— Може би по-доброто решение е да не се казва на света. По-милостиво и по-мъдро — обади се Ян Шенсю. — По-добре хората да продължат да живеят в блажено невежество, ако всички опити така или иначе са безполезни. Ако човечеството просто е обречено на окончателна гибел.