Битие

50.

Предсказание

„Изкуството, което упражнявам, е единствената истинска форма на магия.“

На Хамиш му бяха нужни години да осъзнае това, макар че сигурно го беше подозирал още като дете, докато поглъщаше фантастични романи и играеше интерактивните игри с най-добри сюжети. По-късно, в университета и по време на докторантурата си, докато прилежно изучаваше натруфените закони и заклинания на науката, нещо в цялото това начинание винаги му се бе струвало погрешно.

Не, погрешно не беше правилната дума. А стерилно. Или сухо, безжизнено… разбира се, в сравнение с измислените светове на фантастиката и вярата.

И един ден, когато реши да си спести упражнение по биомедицина и избяга в огромния свят на един малък роман, откри ключ към дилемата си в думите на автора Том Робинс:

Грубо надценяване? Определено. Но въпреки това Хамиш моментално разпозна важната разлика, която го мъчеше.

„Въпреки цялата си прелест, честност и ефективност в подобряването на живота на хората науката изисква ужасна цена — да приемем онова, което ни казват експериментите за вселената, независимо дали то ни харесва, или не. Науката означава консенсус, екипна работа, градивна, изпълнена с уважение критика и работа с и чрез законите на природата. Науката изисква да произнасяме често омразната фраза Може и да греша.

От друга страна, магията е онова, което се случва, когато убедим самите себе си, че нещо съществува, та дори да не е така. Субективната Истина, побеждаваща незначителните обективни факти. Волята, триумфираща над всичко друго. Нищо чудно, че дори при изобилието на богатства и познания, породени от науката, магията си остава по-популярна, по-вкоренена в сърцата на хората.“

Дали ще се нарича вяра, самоизмама, фантазия или чиста лъжа, Хамиш беше разпознал най-великия талант на вида ни, призива, който обхваща всички култури и времена и се появява много по-често и в много повече племена от безстрастния разум! Съчетай това с достатъчно страстно желание и сместа може да те преведе през най-суровите времена, дори през периоди на пълно отчаяние.

Именно това Хамиш научи от най-добрите небивалици, изтъкани от майстори разказвачи. Да повярва, че може да живее в друг свят, подчинен на различни правила. На по-добри правила от сухите закони на този свят.

Главоногото се измъкна от току-що отворената клетка бавно и предпазливо. Две от осемте пипала опипаха рамката, после Тарсус подаде кръглата си глава и едното й огромно око, в което блестеше див интелект, огледа басейна. По пясъчното дъно бяха пръснати камъни и палмови клонки. За момент Тарсус проследи няколко риби, които се стрелкаха над нея. Бяха твърде бързи и твърде далеч, за да се опитва да ги улови. Отдавна беше изяла бавните и непредпазливите.

След като се увери, че няма други възможности и опасности, Тарсус изтласка водата от сифона си, измъкна се от клетката и се насочи към единственото нещо, представляващо някакъв интерес. Направена от хората кутия с два капака отгоре.

Всеки път, когато я пускаха, това означаваше, че трябва да изпълни задача — задача, която вече бе изпълнявала много пъти.

О, разбира се, науката не беше безполезна. Хамиш знаеше, че все още има много работа за вършене в големите лаборатории, където ръчкаха Природата и изкопчваха все нови и нови тайни. За него изследванията всъщност бяха благородно начинание, макар че лесно можеха да бъдат отклонени от правия път.

Само че всяка вечер, още по време на докторантурата, Хамиш усещаше призива на старомодния си лаптоп и героите, които живееха в него. Всеки ден по време на досадните семинари и педантичните лабораторни упражнения в главата му продължаваха да изникват драматични ситуации. И повечето от историите, оживяващи под пръстите му, се въртяха около едно-единствено настойчиво безпокойство.

„Да, експериментът е успешен. Новото устройство изглежда страхотно. И може да допринесе за прогреса и да направи живота на много хора по-добър.

Ами ако нещата се объркат ужасно, дори катастрофално?

Ами ако този път сме прекалили?“

Представяше си лигава плесен, която се измъква от затвора си в лабораторните стъкленици, залива пищящите учени и след това се излива навън и поглъща целия град. Някакво обещаващо ново лекарство можеше да има ужасни странични ефекти със забавено действие и да превърне любимите хора в ужасяващи непознати. Представяше си роботи, които преодоляват всичките си програмирани предпазни инструкции и започват кървава вакханалия, а след това използват някогашните си господари за резервни части. В следващата гробница, разкопана от някой наивен археолог, можеше да има отровни спори или духове. Представяше си как ново хапче против забременяване дава началото на Децата на прокълнатите, в помощ на които се притичват абортирани плодове! Или добронамерени еколози, които съсипват индустрията на планетата и връщат човечеството в нова каменна епоха. Представяше си как търсачите от СЕТИ привличат хищни компютърни вируси, които хипнотизират човечеството и превръщат хората в роби. Вярно, сценариите бяха зловещи и сензационни, но пък това само ги правеше по-лесни и приятни за писане!

Разбира се, винаги имаше водещ герой, който — с гласа на Хамиш — започваше всяка книга с размахване на пръст и отправяне на сурови предупреждения за надвисналата Голяма грешка. Главен герой, който по-късно, когато купчината мъртви се превръщаше в цяла планина, винаги казваше: „Нали ви казах!“

Тарсус увисна над кутията и с осемте си пипала заопипва полираното дърво. Приближи първо едното си око, после другото и заразглежда новите украшения върху затворените капаци.

Знаеше, че ще й позволят да отвори само едното отделение. Веднага щом избереше капак, другият щеше да се заключи. Не че това имаше значение. Тя винаги получаваше награда (сочен рак), независимо коя вратичка избереше. И въпреки това никога не избираше напосоки.

Отвън се тълпяха лица — човешки лица, притиснати от другата страна на наблюдателното стъкло. Очите им, единственото нещо, което бе сходно с устройството на октоподите, следяха всяко нейно движение. Тарсус имаше чувството, че изборът й е от значение за тях. И затова прилежно разгледа картинките върху капаците, както с очите си, така и с върха на едно пипало.

Когато кариерата му излетя нагоре с книги, филми, а после и с виртуални адаптации, срещу него веднага скочиха куп завистливи критици. Историите му се основавали само повърхностно на научни факти. Проучванията му представлявали просто събиране на достатъчно богат речник и жаргон, за да направят измислицата му правдоподобна.

Още по-лошото според критиците бе, че Хамиш Брукман игнорирал всички съвременни предпазни средства и нива на отговорност, издигнати от съвестни мъже и жени, за да не се допуснат точно такива грешки като описаните в историите му. Един критик дори твърдеше, че бил открил даже нещо по-сериозно — всяка катастрофа, описана от Хамиш, възниквала поради арогантните му учени злодеи, настояващи категорично за секретност. Без тази съставка повечето от ужасните сценарии в произведенията му можели да се коригират от по-умните глави. В такъв случай нима истинското му оплакване не било, че опасни неща могат да се вършат на тъмно? По стария, донякъде магически начин?

И нямало ли повечето от предупрежденията му да станат съмнителни в един свят с повече прозрачност вместо с по-малко?

Отначало подобни отзиви го засягаха. Но с времето Хамиш се научи да игнорира критиците, дори онези, които го наричаха „предател на науката“. Постигаше го съвсем просто, като включваше тях в следващата си история (с леко променени имена), за да бъдат изкормени в един или друг момент. Това му носеше достатъчно удовлетворение. И ироничното следствие бе, че подходът му позволяваше да остава истински мек и любезен с почти всички в този обикновен реален свят.